Той се беше върнал в човешката си форма.

- Нима? За такава сила? Имаш имунитет към мен - към един Фае принц. Непроницаема за сексуално обаяние. Можеш да се взираш в истинската ми форма, без умът ти да се разкъса. Можеш да преминаваш през защити. Чудя се какво още можеш да правиш сега. В какво създание се превръщаш.

- Не съм създание. Аз съм човек и се гордея с това.

- Ах, МакКайла, само глупак би те наричал все още човек - той изчезна, но гласът му се задържа. - Копието ти е в манастира... принцесо - смях затанцува из въздуха.

- Не съм и принцеса! - сопнах се, после се намръщих. - И откъде знаеш къде е копието ми?

- Баронс приближава - думите бяха почти недоловими поради ледения сутрешен вятър. Дъх от зноен топъл въздух - в рязък контраст с ледения ветровит ден - повя блузата ми и погали върховете на гърдите ми.

Дръпнах рязко палтото си и го закопчах.

- Стой далеч от дрехите ми, дори като топъл въздух, В'лане!

Още смях.

- Освен ако не искаш да се видиш с този, който те използва в най-слабата ти форма и може би дори те е направил слаба, върви на югоизток, МакКайла, и то бързо!

Картина от предишната нощ прелетя пред очите ми: аз, гола, яхнала лицето на Баронс.

Тръгнах.

Определени дати са заседнали в главата ми, отбелязали са се за постоянно там.

Пети юли: денят, в който Алина се беше обадила на мобилния ми телефон и беше оставила безумно съобщение, което чух едва седмици по-късно. Тя беше убита само няколко часа след като се беше обадила.

Четвърти август: следобедът, в който видях Мрачна зона за първи път и се озовах на предната врата на „Книги и дреболии Баронс“.

Двайсет и втори август: нощта, в която преживях първата си разцепваща черепа среща с Шинсар Дъб.

Трети октомври: денят, в който Баронс ме нахрани с Ънсийли, за да ме върне към живот, и аз изпитах опияняващия ефект от силата на мрачните Фае.

Трийсет и първи октомври: да, ами... достатъчно е казано. Бяха ненормални няколко месеца.

Днес нямах представа каква дата е, затова не можех да я запечатам в ума си все още, но знаех, че никога нямаше да забравя и най-малката подробност.

Целият Дъблин беше погълнат от Сенки, превърнат в пустош. Ако имаше други живи хора в града освен мен, то те се криеха старателно.

Вървях с часове през зловещо тихи квартали. Нито един стрък трева не беше останал, нито храст или дърво. Знаех, че не бива да губя време, особено ако Баронс беше наблизо, но трябваше да го видя.

Събирах картини от града като тухли, подреждах ги и ги зазиждах в стена от решителност. Щях да доживея да видя това оскърбление към човечеството унищожено.

Малкото останали по щандовете вестници бяха с дата трийсет и първи октомври - последния ден, в който Дъблин беше функционирал. Градът беше паднал същата нощ и никога не се беше съвзел.

Витрини на магазини бяха разбити, прозорци счупени. Имаше стъкла навсякъде, изоставени коли, някои обърнати на една страна, други изгорени.

Най-лошата част бяха сухите обвивки (спрях да броя след време), носени от вятъра по улиците човешки останки, част от нас, която Сенките намират несмилаема.

Щеше ми се да заплача, но изглежда в тялото ми не бяха останали сълзи. Заобиколих книжарницата отдалеч. Нямаше да понеса, ако беше унищожена. Предпочитах да запазя предпоследната картина от нея в ума си - така, както изглеждаше следобеда на Хелоуин. Всичко на мястото си, чакаща ме да се върна, да отворя вратата, да вдигна пощата, да оправя списанията, които хората винаги разбъркваха, да запаля огън, да се сгуша на дивана с някоя хубава книга и да чакам първия за деня клиент.

Всяка улична лампа, покрай която минах, беше разбита, много бяха изтръгнати от циментовите си основи, усукани и захвърлени сякаш от беснеещи великани. Сенките нямаха физическа форма, затова допуснах, че друга каста Ънсийли вероятно го е направила, за да е сигурно, че ако някак успеем да поемем отново контрола върху мрежата и включим електричеството, няма да има лампи, които то да захранва.

Почти толкова зле, колкото обвивките (трепвах всеки път, щом настъпех някоя и тя изхрущяваше под краката ми), бяха купчините дрехи, мобилните телефони, бижутата, зъбните протези, имплантите и портфейлите. Всяко от тези неща беше свещена погребална могила в ума ми.

Но това не ме спря да взема няколко неща.

Отворено джобно ножче грабна студената сутрешна светлина и вниманието ми. Подозирах, че собственикът му се е опитвал да намушка ненамушкваемото, когато Сянката го е погълнала.

- Ще го използвам добре - казах на купчината черна кожа, увенчана с огърлица от метални черепи. - Обещавам! - сгънах ножчето и го пъхнах в ботуша си.

Следващият ми трофей беше парче жива Ънсийли плът, която намерих да шляпа по улицата. Нямах представа откъде беше дошла, как или защо, но със сигурност можеше да се окаже полезна. Поглъщането на Ънсийли плът не само правеше средния човек способен да вижда Фае като всеки шийте зрящ (включително по рождение невидимите Сенки), то също даваше суперсила и усилваше сетивата, способността да се упражняват черна магия и чудодейни целебни сили.

Използвах новото джобно ножче, за да нарежа парчето, после се отбих в един претършуван магазин, откъдето отмъкнах няколко бурканчета с детски храни, измих ги и фокус-мокус! - имах нов запас Ънсийли суши, ако ми потрябваше. Ако, разбира се, попаднех в достатъчно бедствена ситуация, за да: А) имам желание да пожертвам талантите си на шийте зрящ, които изглежда растяха със скокове; Б) отново да бъда уязвима към собственото си копие, което възнамерявах да си върна до края на деня, каквото и да станеше; В) да имам желание отново да сложа някаква част от каквото и да било Ънсийли в устата си. Бях получила повече, отколкото някога бях желала.

Потреперих. Интересно, изглежда бях излекувана от растящата си пристрастеност да ям Ънсийли плът. Огледах бурканчетата и гърчещото се съдържание в тях с погнуса.

Но все пак оръжията са оръжия, а всички оръжия са добри оръжия.

Скоро след това бях в леко очукан „Рейнжд Роувър Спорт“. Изтърсих обвивките от него и нежно положих седалката, заедно с розово мече и блузка, на която пишеше „Аз □ тате", под един безжизнен дъб.

Отправих се към манастира, като карах предимно встрани от пътя, защото голяма част от него беше задръстена от изоставени коли. Дъвчех протеинови закуски, докато карах, и периодично спирах на бензиностанции и супермаркети, за да зареждам багажника на роувъра с вода, храна, батерии, веднъж и с пластмасови туби с бензин, които вече бяха заредени и които взех със смесени чувства. Трябваха ми и бях благодарна. Но нямаше как да пропусна купчината протрити работни панталони, имплант за бедрена става, ирландски рибарски пуловер и ботуши до трите туби. Дали бащата беше излязъл твърде скоро преди мръкване за бензин, за да не спре семейният генератор? Дали още го чакаха някъде, свити в мрака?

Около час след като напуснах града, видях нещо много странно. Първоначално от разстояние го сбърках с много голям, ниско летящ, странен самолет. Но когато приближих, видях, че беше Ънсийли ловец, вкопчен в битка с някакво друго Фае, което никога не бях виждала. Двете същества удряха въздуха с масивните си крила и се разкъсваха едно друго със зъби и нокти.

Дали Ънсийли се биеха помежду си, или това беше Сийли, което се биеше с Ънсийли? Дали Ловците отново бяха пазители на законите на Фае, както са били преди цяла вечност?

Не знаех и не ми пукаше. Исках само да мина незабелязана под техния радар. Ловците ловуват шийте зрящи. Дали излъчвах предателска миризма? Беше късно да се връщам назад, трябваше да продължа напред, затова задържах дъх и промърморих молитва до всяко божество, за което можех да се сетя, тези Фае да са твърде заети с боя си, за да погледнат надолу.

Някой от езическите богове трябва да ме е чул, защото преминах под тях без инциденти. Бях задържала дъх и гледах, докато битката се стопи до размера на карфица в огледалото за задно виждане. Поех жадно въздух и се престорих, че ръцете ми не треперят.

- Давам кралство за копие - измърморих.

На около трийсет минути от манастира ме сполетя нова изненада. Пръстта отстъпи място на зимна трева. По някаква причина Сенките бяха спрели тук.

Вероятно това беше най-далечната точка, до която бяха стигнали и се бяха натъпкали в някоя тъмна тръба или бяха пропълзели под някое паднало дърво за през деня, където нетърпеливо очакваха нощта, за да започнат отново да прояждат пътя си към манастира. Може би почвата в тази част на страната не беше добра на вкус, тъй като беше подправена от живелите на нея толкова много векове шийте зрящи. Може би Роуина и нейната весела банда бяха направили нещо, за да спрат напредъка на Сенките. Кой знае? Просто се радвах да видя нещо друго освен пръст.

Следващата изненада дойде толкова бързо, че нямах възможност да реагирам.

В един момент карах успоредно на път, толкова тесен, че само някой голям шегаджия би го нарекъл път с две платна, беше ветровит ирландски ден, а в следващия бях...

Под троен балдахин от тучна тропическа дъждовна гора, карах по повърхността на тъмно, гладко като стъкло блато, хвърлях пръски пяна след себе си и нямах представа как се беше случило това, или по-важното - защо не потъвах. Познавам колите. Всякакви видове. Те са моята страст. „Рейндж Роувър Спорт“ има базово тегло от приблизително два тона и половина. Трябваше да съм потънала като камък. Погледнах през прозореца. Нищо - освен още вода, под зловещо оцветената повърхност.

Примигнах. Какво беше станало току-що? Гигантски дървета ме обграждаха, от дънерите им изникваха неща, които приличаха на ярки орхидеи, кръстосани с октоподи. Птици с размера на моя роувър крачеха около дърветата, кожести крила бяха свити на гърбовете им. От време на време мушкаха водата с клюновете си, отмятаха глави и преглъщаха. Имаха много големи, много остри клюнове.