Не само че трябваше да си върна копието, трябваше да се науча как да го контролирам.

После щях да убия всяко Ънсийли, върху което можех да поставя Нулиращите си ръце. Щях да избия всички по пътя си чак до върха на командната верига, без да спирам, докато не сваля всички Ънсийли принцове, ЛГ и може би дори самия Ънсийли крал. И всички Сийли също, с изключение на тези, които ми бяха нужни, за да възстановят реда в нашия свят. Беше ми писнало от ужасяващи, нечовешки красиви, склонни да убиват нашественици. Земята поначало е наша и въпреки че В'лане изглежда не признаваше този факт, това беше единственото важно нещо за мен. Те бяха лешояди, които са повредили своя собствен свят толкова лошо, че е трябвало да си

намерят друг, а сега правеха същото и с нашия. Те бяха едни арогантни безсмъртни, които бяха създали безсмъртно извращение -Ънсийли двора, мрачното огледало на тяхната раса - и бяха изгубили контрол над тях на нашата планета. И кой плащаше най-високата цена за всички техни грешки?

Аз. Ето кой.

Щях да стана по-корава, по-умна, по-бърза, по-силна и да прекарам остатъка от живота си, убивайки Фае, ако това беше нужно, за да върна моя свят в състоянието, в което беше.

Може в момента да нямах копието, но бях жива и бях... различна. Нещо безвъзвратно се беше променило в мен. Усещах го.

Не бях съвсем сигурна какво беше то. Но ми харесваше.

Претършувах стаята, преди да я напусна, в търсене на оръжия. Нямаше никакви.

Освен набързо сглобения душ в единия ъгъл, помещението беше изпълнено с мои принадлежности, които държах в книжарницата.

Където и да бяхме сега, в усилията си да възстанови паметта ми Баронс доста се беше потрудил да пресъздаде света на красивата в розово Мак. Беше облепил стените със снимки на родителите ми, на Алина и на нас двете как играем волейбол с приятели на плажа у дома. Шофьорската ми книжка беше закачена на абажура до снимката на мама. Дрехите ми бяха окачени из цялата стая, не просто дрехи, а тоалети, допълнени с подходящи чанти и обувки. Розови лакове във всички нюанси, някога произвеждани от О.РЛ.Щ], бяха подредени върху един рафт. Модни списания покриваха пода, заедно с едни други, които наистина се надявах да не бяхме гледали заедно с него. Свещи с аромат на праскова и сметана (любимите на Алина) покриваха всяка повърхност. В стаята имаше десетки лампи и светеща коледна елха.

Раницата ми не се виждаше никъде, но Баронс очевидно беше разчитал да си върна разума, защото имаше една нова - кожена, натъпкана с батерии, светодиодни лампи и един Мак-Ореол. Беше използвал черен шлем, за да го направи. Всички лампи бяха черни, освен две. Предполагам е решил, че ще надживея розовото, ако оцелея. Все още харесвах розово. Винаги щях да харесвам розово. Но в мен вече нямаше нищо розово. Може да се бях върнала, но сега бях черна Мак.

Нямаше нищо полезно тук. Взех бърз душ - миришех на Джерико Бароне от главата до петите, облякох се, закопчах МакОреола на главата си, включих светлините му и се отправих към вратата.

Бях заключена вътре.

Отне ми по-малко от минута да избия вратата с ритници. Вече не просто имах мускули, имах друг полезен инструмент в новата си черна кутия с инструменти - ярост.

Баронс изглежда планира всичко. Искам да съм като него.

Бях в мазе.

Намерих пушките в сандъци, складирани до оглушително шумните генератори, които захранваха стаята, в която бях живяла, до това, което приличаше на запас с гориво за една година.

Имаше десетки сандъци с пушки и два пъти по толкова сандъци с амуниции. Изглеждаше ми малко рисковано да се държат толкова много боеприпаси до толкова много гориво, но коя бях аз, за да съдя? Просто бях доволна, че всичко беше там. Седнах на един сандък, проучих различните оръжия и накрая се спрях на едно полуавтоматично, с по-късо дуло от останалите. Приличаше на „Узи" с няколко малки разлики.

Преди адът да се изсипе на Хелоуин, бях проучвала в интернет огнестрелните оръжия и се бях мъчила да накарам Баронс с безкрайните му връзки да ми купи едно. Това, което избрах, беше ЛОС - лично оръжие за самоотбрана. Идеално за жена с моя ръст. Лесноуправляемо, силно ефективно, твърде незаконно. Можех да стрелям с него дори от легнало положение. Възнамерявах да се упражнявам да стрелям от всяка възможна позиция. Със стрелба може да не се убива Фае, но бях готова да се обзаложа, че ще забави непресяващите.

Натъпках пачки с патрони в раницата, навсякъде, където се събираха, после напълних ботушите и джобовете на новото черно кожено яке, което беше точно моя размер и което бях намерила окачено на стол. Подразни ме, че Баронс беше взимал модни решения вместо мен, но не достатъчно, за да изглупея. Това яке ми трябваше. Бях съвсем сигурна, че в Дъблин е зима, а късния октомври вече беше студено.

Изгубих много време да търся копието си в мазето, защото познавах Баронс достатъчно добре, за да съм наясно, че би го реквизирал, ако му е било възможно. Когато не го намерих, изключих възможността да е още в църквата. Щеше да е проверил там. Което значеше, че някой друг беше прибрал копието и раницата ми. Трябваше да знам кой.

Открих два сандъка с протеинови закуски и се заредих с няколко. Както казах, Баронс планираше всичко.

Но не бях сигурна, че е планирал едно нещо.

Че неговият ОС детектор (този, за който беше хвърлил толкова усилия да върне към разума, за да може да ме използва още веднъж да търся безценните му Предмети на силата) нямаше да се навърта наоколо.

- Благодаря - казах на празната къща, - но аз поемам оттук!

Освен това, доколкото го познавах, вероятно беше подобрил дамгата на тила ми, докато съм спала почти в безсъзнание след някой от етапите на сексмаратона ни. Или пък е сложил нова, подобрена версия, някъде другаде върху мен. Не се съмнявах, че Баронс би могъл да ме намери по един или друг начин. Той не беше от типа - какъвто и да бе той, който някоя жена би могла да разкара, ако той самият няма намерение да се разкара.

Вървях из тихата къща, която беше натъпкана с мебели, покрити с прашни чаршафи, и пристъпих навън през предната врата. Къщата беше построена върху възвишение с добра гледка към квартала. Бях прекарала толкова време да шофирам из Дъблин в търсене на Шинсар Дъб, че доста добре познавах града. Бях в северните предградия. Зората изпъстри хоризонта и първите лъчи на слънцето се спуснаха косо над морето от сиви покриви.

Усмихнах се.

Беше началото на чисто нов ден.


Седем


Защитите ме хвърлиха на задника ми в мига, в който се опитах да напусна собствеността.

- Ох! - отскочих като гумено топче от тухлена стена и се приземих на моравата. Или по-скоро на това, което беше останало от нея -пръст. Бях в Мрачна зона. Не зимата, а Сенките бяха лишили двора от живот. Майката природа оставя трева дори в най-суровите си моменти. Сенките не оставят нищо. Баронс сигурно ме е довел тук, след като вече са били завзели квартала. Какъв по-добър начин да скриеш оръжие от врага от този да го държиш дълбоко в неговата територия? Особено след като изглежда са постигнали мълчаливо съгласие да се оставят на мира.

Беше вече достатъчно светло за моя МакОреол, а и подозирах, че Сенките, опустошили този район, са се преместили към по-плодородна земя, затова го свалих, закачих го на раницата си и разтрих глава. Защитите почти бяха разцепили черепа ми. Кътниците ме боляха, усещах дори скалпа си натъртен. Не бях ги видяла. Присвих очи. Неясни сребърни руни блестяха на пътеката, която се бях опитала да пресека. Защитите са подли неща, често трудно се виждат, а тази сутрин тънкият слой скреж беше направил това двойно по-трудно. Но след като вече знаех къде са, можех да различа издайническото трептене на умелата работа на Баронс да изчезва на изток и на запад около къщата. Знаех, че е педантичен, но все пак обиколих периметъра в търсене на пролука.

Нямаше.

Реших, че това, че защитите ме бяха отблъснали толкова яростно, вероятно е аномалия. Баронс пазеше нещата отвън. Никога не беше пазил вътре, мен. Стъпих на леко заледената пътека, но на друго място.

Полетях отново назад, зъбите ми вибрираха, ушите ми звънтяха.

Седнах и изръмжах. Какво нахалство! Ако преди не бях решена да напусна, вече бях.

- Той пази също така и мен отвън, МакКайла. Инак щях да дойда за теб много отдавна.

Гласът на В'лане предшестваше появата му. В един миг гледах смръщено въздуха наоколо, в следващия - коленете на В'лане. Задържах погледа си там известно време. Една жена би се чувствала малко ужасена след това, което аз бях преживяла... не че аз се чувствах така, просто някоя друга жена би могла.

В'лане е Сийли, един от предполагаемите „добри“, ако някой от Фае би могъл да бъде наречен така, но все пак е Секс-до-смърт-Фае, също като господарите на убийствената похот, които наскоро ме бяха превърнали в най-низкия общ знаменател. Всички от кралските домове, независимо дали от светлия двор или от тъмния, могат да превръщат хората в При-я със секс. И също като своите по-тъмни, смъртоносни Ънсийли братя В'лане (когато е в естествения си блясък) е твърде красив, за да бъде гледан от човек директно. Аз не съм изключение. Мрачните принцове бяха накарали очите ми да кървят. В'лане също би могъл, ако иска.

От деня, в който го срещнах, използваше своя смъртоносен сексмагнетизъм върху мен в различни степени, но вече знаех точно колко „нежна" е била неговата принуда, сравнена с това, което би могъл да направи в усилията си да ме накара да проследя Шинсар Дъб. Имахме продължителен спор каква форма да приема в мое присъствие. Той винаги пускаше твърде много сексуално обаяние, а аз винаги настоявах да го „заглуши".

Вдигнах поглед към неизбежно съвършеното лице на Сийли принца, подготвяйки се за удара.