— Доста е…

— Самотно, нали? — отбеляза Селдън, като се запъти към кухнята. — Непрекъснато си казвам, че трябва да си купя някои мебели или най-малкото да си наема вътрешен дизайнер. Но нали знаеш как става? Непрекъснато си зает с нещо по-важно и все отлагаш и без да се усетиш, са минали две години!

— А легло имаш ли? — попита Уенди.

— Виж легло имам. Както и широкоекранен телевизор. Всичко е в спалнята. Гледам всичките си програми в леглото.

Тя го последва в кухнята. Стъпките й отекваха по голия дървен под. Никога не си беше представяла, че Селдън Роуз — агресивният, преуспяващ директор от развлекателния бизнес — живее по този начин. Но човек никога не може да бъде сигурен, че познава някого, докато не го опознае наистина. Вероятно сега той смята, че е поел огромен риск, като й показва апартамента си. И сигурно й вярва достатъчно, че няма още утре да започне да разнася клюки из целия „Сплач-Върнър“ за необзаведения му апартамент. Представи си го как лежи в леглото си съвсем сам, облечен само по халат, стиснал дистанционното в ръка, и гледа новите кадри от своите ежедневни телевизионни програми. В тази мисъл имаше нещо много тъжно и мило. Но странното е, че тя го разбираше перфектно.

— Тук имам една бутилка шампанско — подвикна той, докато отваряше вратата на хладилника. — „Кристал“. Виктор ми го подари миналата година.

— И още не си го изпил? — попита тя, като се приближи зад него.

— Вероятно съм чакал някой специален случай — отговори той и се обърна с бутилката в ръка, но толкова рязко, че двамата се сблъскаха.

— Съжалявам — изчерви се тя.

— А аз — не! — отсече той и най-неочаквано се приведе и започна да я целува страстно.

Беше един от онези моменти, когато бентът на дълго сдържаните емоции най-сетне се пропуква и всичко започва да се излива на талази. Двамата не бяха в състояние да се откъснат един от друг. Селдън спря само толкова, колкото да остави бутилката. Като продължаваха да се целуват, те започнаха да се събличат, а Селдън я избутваше през стаята към дивана.

— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три деца…

— Гърдите ми… — прошепна тя. — Коремът ми… Родила съм три!

— Изобщо не ми пука — прошепна възбудено той.

Час по-късно все още правеха любов, когато тя чу, че телефонът й звъни. Неочакваният звук отекна като камбана в празното пространство.

— Телефонът ми… — прошепна тя.

— Трябва ли да го вдигаш?

— Не знам…

Телефонът спря да звъни, а след няколко секунди се появи знакът за текстово съобщение.

— Може би е добре да го провериш — отбеляза Селдън и се претърколи настрани. — Няма смисъл да се изнервяш излишно.

Тя стана от леглото му, където в крайна сметка се бяха оказали, и тръгна гола към дневната, където бе оставила чантата си на масата. Извади го и го включи.

— Мамо, къде си?! — чу тя дрезгавият, обвинителен шепот на Магда, който я накара да изтръпне от ужас. — Къде си, за бога?! Всички имаме пъпки! Всички сме болни!

26

Проклет лъч ярка слънчева светлина заструи през огромните френски прозорци, преплува леглото на Виктори и се озова точно върху лицето й, като я накара да отвори стреснато очи.

Тя седна изплашена, а после автоматично се отпусна назад и простена. Чувстваше главата си като циментен блок, пресован в менгеме.

Толкова ли е пияна наистина?

И защо щорите на прозорците са вдигнати?!

Хммм. Вероятно ги е вдигнала тя, когато снощи се е прибрала в стаята си. Сега, като се замисли, си спомни, че наистина излиза на балкона и наблюдава морето, лунната пътека и вълничките, които се разбиваха в брега. Но най-яркият й спомен беше някаква реплика: „Не е чак толкова по-хубаво от Хамптънс, ако питаш мен! Обаче французите, като типични сноби, си го превъзнасят!“ Кой бе изрекъл това? Не и Пиер… Може би Лин Бенет? Снощи наистина ли видя Лин? Лицето му изплува в съзнанието й, наред с много други лица, като албум от гимназията. Представи си го с официален смокинг, ухилен до уши.

Пак се изправи рязко в леглото си. Не беше Лин. Беше онзи актьор, френската филмова звезда, с която се беше запознала… В хотела… Късно през нощта… Странно, че и французите си имат своите филмови звезди… Този конкретно имаше доста голям нос, въпреки че й се стори млада филмова звезда. Надяваше се да не би по някакъв странен начин да е преспал в стаята й. Подобни неща й се бяха случвали и преди — събужда се и открива разни хора, заспали по фотьойлите или на пода, а веднъж дори бе открила един тип във ваната си. Но това се бе случило в Лос Анжелис — а там такива изпълнения си бяха нещо нормално.

Изпълзя до ръба на леглото и огледа стаята. Доколкото можеше да прецени, не се забелязваше ничие нежелано присъствие. Виктори приседна обратно, като въздъхна облекчено. И все пак около спомена за онзи млад французин имаше нещо неприятно. Да не би да е спала с него? Или пък да го е обидила? Като че ли си спомняше как обсъждаше носа му, че е много по-голям от нормалното, и как, ако бил американски актьор, досега хиляда пъти е трябвало да мине през пластичен хирург, за да го подкъси. Това ли е причината за необичайното й чувство за вина? От друга страна, не беше възможно един французин да се почувства обиден от коментари по повод носа си. Французите като че ли се гордееха с подобните си на хоботи израстъци, като изтъкваха, че те имали много и разнообразни приложения, които американците просто били прекалено задръстени, за да проумеят.

Хмммм. Най-добре да пийне кафе. Кафето може би ще й избистри ума.

Вдигна телефона и поръча на френски:

— Кафе с мляко, ако обичате!

— Добро утро, мадам! Много съжалявам, но рум сервисът ще се забави с около час!

— Един час?! — възкликна ужасено тя. — За чаша кафе?!

— Точно така, мадам. Тази сутрин сме много заети.

— Но какъв е този хотел?! — извика отчаяно тя. — Нямате чак толкова много стаи…

— Ресторантът ни е много хубав за закуска, мадам! Много приятен! С изглед към морето!

— Всичко е с изглед към морето — отбеляза тя и въздъхна раздразнено. — И бихте ли предали на всички, ако обичате, да престанат да ме наричат „мадам“?! Аз не съм омъжена!

И с тези думи тя тресна слушалката и приседна бясна на леглото. За две хиляди долара на нощ човек би предположил, че на сутринта ще може да получи чаша кафе в стаята си!

Господи, главата й! Наистина не се чувстваше добре! И за това си имаше основателна причина. Първо беше партито на яхтата на Пиер, където шампанското със сигурност е било повече от достатъчно (но пък какво от това — имаше достатъчно поводи за празнуване!), а после, когато се бе върнала в хотела, тя бе продължила да си пие, защото… защото внезапно се бе оказало, че няма какво повече да празнува.

Олеле! Онази сцена на яхтата! Внезапно бе залята от твърде обезкуражителен спомен за изражението на Пиер Бертьой — разкривено от гняв, нали? Какво ли е казала, че го е ядосала толкова много? Може пък да не е бил ядосан на нея. Може да се е ядосал на някого другиго. Едва сега започваше да осъзнава, че Пиер е от онези богаташи, които понякога изпадат в доста гадни състояния. Но пък бе много възможно той също да не си спомня нищо от снощи.

Звънецът на вратата иззвъня и тя подскочи стреснато. Стана и отиде да отвори. Вероятно рум сервисът в крайна сметка се е раздвижил. Отвори вратата с надежда, но се оказа, че е само някаква камериерка, държаща вестниците и купчина хавлиени кърпи и гледаща я доста неодобрително.

— Мадам! — изрече тя, вирна надменно нос и подаде вестника на Виктори.

„Какъв й е проблемът на тази?! — помисли си Виктори. — Тези френски старици са много странни!“ Камериерката се запъти към банята и веднага пусна водата. Виктори се върна на леглото си и започна да преглежда вестниците. Във Франция към модните дизайнери се отнасяха така, както към филмовите звезди, така че вестниците бяха отразили достойно партито в чест на Виктори, провело се на яхтата на Пиер, омесвайки детайлите в бляскав декадентски стил. Роби Уилямс бил пял (но само две песни, които не бяха хитове), гостите били пили „Дом Периньон“ и консумирали хайвер от белуга (това беше вярно), Джени Кадин също присъствала (но си тръгнала само след половин час, като заявила, че била уморена), както и принцовете Уилям и Хари (които би трябвало да са на училище според Виктори). „Да живее Виктори!“ — гърмеше водещото заглавие на един от вестниците, точно над снимката й как танцува на една маса.

„О, господи!“ — помисли си тя и се вторачи в снимката. Беше вирнала единия си крак във въздуха и като че ли бе изгубила обувката си. Нищо чудно, че камериерката я гледаше толкова неодобрително. Да, не е особено професионално да танцуваш без една обувка, особено върху маса. Но нали все пак някой трябваше да го направи! И от онова, което успя да схване с лошия си френски, Виктори разбра, че партито е било феноменален успех. Може би в крайна сметка няма за какво да се притеснява.

Но после в съзнанието й отново изплува Пиер и неговото бясно изражение. Задната част на яхтата бе превърната в дискотека, включително с бляскавите диско лампи, и на някакъв етап тя си спомни, че зърна Пиер да се измъква тайно върху мека възглавничка, но попада под обстрела на фотографите. Пиер беше хубав мъж, но не и когато е бесен. Лицето му се бе свило като преварен картоф. Може би някой ще трябва да му обърне внимание на този факт.