— Винаги е заради нещо дребно, нали така? — рече Виктори. Огледа малката си къщичка — след като най-сетне си върна стария ред, би трябвало да чувства блажен покой, но вместо това всичко наоколо й се струваше депресиращо. — О, Уенди, аз съм непоправима! Държах се като пълна идиотка! Нямам представа какво ми стана! Просто изключих! Изведнъж осъзнах, че повече не мога да понасям да нарушава личното ми пространство!

— Тогава защо просто не му се обадиш?

— Не мисля, че си струва. Пък и вече е твърде късно. Сигурна съм, че той ме е намразил. Или ме смята за пълна откачалка. И ако трябва да бъда честна, напълно основателно!

И въпреки това се бе надявала, че Лин ще й се обади. Винаги го бе правил досега. Но този път не се обади. Минаха два дена, после четири. А дотогава тя вече бе взела твърдото решение да го забрави. Бе стигнала до извода, че няма никакво значение.

И все пак я плашеше — плашеше я тази нейна нечовешка способност автоматично да се отдръпва от даден мъж и от чувствата си към него. Далеч от очите, далеч от сърцето — нали така казваха хората? Най-лесното нещо на света за нея!

Дали и другите жени са такива? Уенди например не е, както и Нико. Ето, Нико си имаше извънбрачна връзка, но продължаваше да обича и Сеймор. И все пак, когато си имала множество връзки, а следователно и множество раздели, нещо у теб се прекършва. Отначало боли, при това много, и си мислиш, че никога няма да можеш да го преживееш. Но после се научаваш да подхождаш по-повърхностно. Казваш си, че те е боляло само защото онзи тип ти е отнел мечтата за трайна човешка връзка. Започваш да проумяваш, че болката се дължи най-вече на твоето его, на тоталната ти самовлюбеност, която настоява, че всеки, с когото си, е длъжен да те обича — защото вселената ти го дължи, нали така?! Но става ясно, че любовта не е неотменимо човешко право. И някои жени проживяват целия си път без нито веднъж да срещнат мъж, който да ги обича истински. Същото важи и за някои мъже. И тя вероятно е сред тази група хора. Това е истина, която трябваше да приеме, независимо колко я боли. Никой никога не е твърдял, че животът е лесна работа. Тя е в състояние да поеме всичко, в състояние е да го преживее. А освен това си има и кариерата!

Отново погледна през прозореца на мерцедеса. Колата като че ли беше напреднала с още една пресечка — най-малко. И ето че накрая господин Юло вече включваше левия си мигач, за да завие наляво към пристанището. Това е! Партито беше най-яркото признание на нея и нейния талант, на всичко, за което се бе трудила толкова дълго и упорито!

Колата се спусна бавно по тясната циментова алея, като накрая спря пред бляскава бяла яхта, осветена в ярки светлинки. В двата края на трапа стояха двама яки мъже с папки и се оглеждаха заплашително. Малко по-встрани се виждаше цяла тълпа охранители с уоки-токита, а отпред — задължителните папараци, но зад оранжевото полицейско заграждение. Светкавиците им бяха заслепяващи, но все пак през ярката светлина Виктори успя да зърне прочута двойка филмови звезди, които се държаха за ръце и махаха професионално.

Виктори се измъкна грациозно от колата и се приведе, за да прихване роклята си. Внезапно всички папараци насочиха вниманието си към нея. Тя се усмихна и се спря, за да позира пред няколко, които познаваше още от Ню Йорк.

— Хей, Виктори! — подвикна един от тях. — Къде е Лин?

Тя просто сви рамене.

— Чух, че бил в Кан! — подвикна втори папарак.

— Яхтата му е тук! — добави трети.

Лин, тук? В Кан?! Сърцето й претупа. О, не, невъзможно! А дори и да е тук, вероятно е с някой друг… Всъщност вече няма никакво значение. „Де да можех да стана още съвсем мъничко по-преуспяла!“ — помисли си тя, докато вървеше по трапа. Когато стигна горе, се обърна, за да позира за последен път на папараците, които не преставаха да я молят да го направи. Може би ако работи още по-упорито и направи още повече пари, и компанията й стане още по-голяма… Може би тогава най-сетне ще се появи мъжът, който ще я обича истински!

25

— Уенди! — възкликна Селдън Роуз. — Уенди, ти ли си?!

„Че кой друг да е?“ — помисли си леко раздразнена тя. Бе забелязала Селдън още когато слезе, за да помоли управителя да й осигури още една стая до нейната — за бавачката Гуинет. Надяваше се да успее да се измъкне от него, но той най-неочаквано бе вдигнал очи от вестника си и лицето му се бе озарило от приятна изненада. Е, вече нямаше как да го подмине. Налагаше се да го поздрави. Ако не го направи, той вероятно ще тръгне да говори пред хората, че тя се големее.

— Здравей, Селдън! — извика Уенди и се приближи към масата му. Но какво, за бога, прави той в лоби бара на хотел „Мърсър“, при това в девет сутринта в неделя и пие… какво? Загледа се в чашата пред него. Стори й се „Блъди Мери“. При това със стрък целина, резенче лимон, три маслинки и сламка, моля ви се!

Селдън Роуз пие „Блъди Мери“ със сламка?! Аха, хванах го!

Той се изправи. Въпреки сламката, която го оприличаваше по-скоро на дванадесетгодишен хлапак, той изглеждаше стряскащо секси — с дългата си кестенява коса и очилата за четене. Очила с костни рамки. Възхитително!

— Ще се присъединиш ли към мен за по едно питие? Или може би мляко? — попита той и я огледа. — Като те гледам, няма да ти се отрази зле.

Тя автоматично се изпъчи и вирна нос.

— Защо, да не би да изглеждам зле?

— Не, Уенди, в никакъв случай, просто аз…

— Нека ти обясня нещо, Селдън! — изрече заплашително тя. — Ако искаш да знаеш нещо много важно за жените, и особено за жените като мен, никога не ни казвай, че едно питие няма да ни се отрази зле! Същото се отнася и за импланти в гърдите, и за проклетото мляко!

— Божичко, Уенди! — дръпна се сащисано той. — Не исках да кажа… Ти си изглеждаш страхотно, както винаги…

— Страхотно ли? — изгледа го подозрително тя.

— Определено нямаш нужда от импланти. Така де… — Сведе сконфузено очи под унищожителния й поглед. — Само ти предложих да пийнеш нещо, за да ти кажа, че ще ми е приятно да поседиш при мен!

И й дръпна един стол на своята маса.

Уенди изгледа стола подозрително. „Какво пък!“ — каза си тя и отметна назад косата си. Не че имаше какво друго да прави. Седна.

— Е, какво става с теб, Селдън?

— Всичко при мен върви страхотно!

— Не си ли забелязал, че на всички в Ню Йорк и Лос Анжелис, и особено на хората от нашия бизнес винаги им върви страхотно?

— Ами аз…

— Това не те ли притеснява, Селдън? Не го ли намираш за… подозрително?

— Погледнато от този ъгъл…

— Да, точно от този!

Селдън започна да върти сламката си. Накрая изрече:

— При теб поне всичко би трябвало да е страхотно, Уенди! Та твоето „Петнисто прасе“ спечели два „Оскара“!

— Но не и за „Най-хубав филм“!

— Все пак беше комедия! — изтъкна търпеливо той. — Последната комедия, която спечели „Оскар“ за „Най-хубав филм“, беше „Да возиш мис Дейзи“. И то още в края на осемдесетте. Знаеш как стават тези неща.

— Да, много добре знам как! — тросна се тя.

После се овладя. Защо се държи така гадно със Селдън? Виж го само! С нежното си лице и дългата си коса прилича по-скоро на колежански професор, отколкото на безмилостен филмов продуцент, което може би е съзнателна поза от негова страна, целяща да заблуди партньорите му относно истинския му характер. От друга страна, би могло и да означава, че Селдън Роуз е просто като всички останали и също иска да изглежда по-млад. Уенди не можеше да повярва, че само преди година го бе считала за много страшен. Но когато най-лошите ти страхове станат реалност, всичко останало придобива съвсем друг смисъл.

„Трябва да звънна на Нико и да й съобщя за тази среща със Селдън!“ — помисли си тя.

— А ти какво правиш тук? — попита, опитвайки се да се усмихне.

— Живея точно зад ъгъла. И идвам тук всяка неделя, за да закуся — отговори той. — По принцип нямам нищо против да бъда сам, с изключение на неделя сутрин. Няма нищо по-депресиращо от това да си приготвяш сам яйцата с бекон!

После й се усмихна мило. Уенди пак се вторачи в косата му. Но как е успял да я изправи толкова? Надали я глади всяка сутрин!

— Сигурна съм, че безпроблемно ще си намериш приятелка, Селдън — отсече твърдо тя, като му даде да разбере, че не възнамерява да се поддава на тази негова история за самотния ерген. — Ти си преуспял мъж, нямаш деца, освен това си… — тук направи пауза, — привлекателен.

— Така ли смяташ? — възкликна той, очевидно искрено зарадван от комплимента. После й подаде менюто си и предложи: — Трябва да опиташ суфлето със сирене! Много е добро! Както и да е. Иначе не е толкова лесно — заяви небрежно и се отпусна назад в стола си.

Уенди кимна и се вторачи в менюто. По едно време попита:

— Кое не е лесно — суфлето или връзката? — Надяваше се да е суфлето. — Не смяташ ли, че е твърде рано сутринта, за да говорим за връзки? — добави и му върна менюто.

— Права си. Да поговорим за теб! Ти какво правиш тук, между другото? — попита невинно той. — Не живееше ли някъде по-нагоре?

— Сега вече определено говорим за връзки.