„Ама че наглост!“ — помисли си тя и го изгледа възмутено.

— Този начин на мислене е отдавна остарял, Лин! Мирише на деветдесетте години! Не познавам нито една преуспяла жена, която разсъждава по този начин! Повечето от преуспелите жени искат да бъдат с мъже, които не са чак толкова успели…

— Та да могат да си ги командват, нали?

— Нищо подобно! Защото те самите не желаят да бъдат командвани! — изтъкна тя и се облегна назад. — Неоспорим факт е, че в една връзка контролът се упражнява от онзи, който печели повече пари!

— Може и да си права — кимна Лин. — Но ако си свестен човек, никога няма да позволиш на човека, който печели по-малко, да се почувства принизен!

Тя го погледна изумено. Въпреки цялата му помпозност Лин си имаше моменти, когато буквално я удивляваше със своята порядъчност. Може би го е осъдила прибързано. В крайна сметка какво е виновен човекът, че е толкова богат?! Това не е недостатък на характера, нали така?

— Много добре те чух какво ми казваш — продължи той. — Искаш от мен да дойда в твоя свят. Тогава защо не ме отведеш в онази къщичка в провинцията, за която непрекъснато ми говориш?

— Няма проблеми! — кимна тя. — Но цялата къща е с размерите на твоята дневна. А може би и по-малка.

— Да не би да твърдиш, че аз съм сноб? — извика Лин с престорен ужас.

— Твърдя, че сигурно ще се отегчиш много бързо. Там няма нищо свястно — нямат дори нормално сирене.

— Смешна работа — поклати глава той. — Аз изобщо не мислех за сиренето.

Виктори открай време се опитваше да избегне този сценарий — да заведе Лин в своята вила в провинцията. Малката й къщурка, с размери не повече от 1 500 квадратни фута, бе нейното убежище.

Намираше се в малка паланка в северните части на щата Кънектикът, където имаше само хлебопекарна, поща, смесен магазин и бензиностанция. Въобще не беше бляскаво — не можеше да отидеш на никакви купони, нито пък на ресторант. Такива наоколо нямаше. Но именно в това беше и чарът на местенцето — по нейно мнение. Когато ходеше там, носеше стари дрехи и очила, а понякога не си миеше косата дни наред. Разглеждаше буболечките и птиците с бинокъла си и изучаваше различните видове кълвачи в околността. Къщичката се намираше в средата на имот с размери девет акра, а освен това си имаше малък басейн и езерце. Нощите се озвучаваха от квакането на жабите. За повечето хора преживяването би било адски отегчително, но не и за нея. И как да се отегчи с толкова много природа наоколо?! Но дали Лин Бенет би го разбрал? Надали. Ще пристигне, натруфен с някой от своите кашмирени пуловери за по хиляда долара, и ще развали всичко.

Но може пък точно в това да е разковничето — да види истинската Виктори и да прецени, че тя изобщо не е за него. И да я остави на мира.

Лин държеше Бъмпи да ги откара там още в петък вечер, но Виктори се възпротиви.

— Ще отидем с моята кола и освен това ще карам аз!

Лин я изгледа с едва сдържано изумление, когато тя паркира пред неговата къща своя „Пи Ти“ крузър, но не каза нищо. Иначе направи цяло шоу, докато си слагаше колана и дърпаше назад седалката си, като че ли събирайки кураж за предстоящото. А после изрече:

— Е, сигурно сега, като продадеш компанията си, ще можеш да си купиш нова кола, нали?

— Мислила съм по този въпрос — отбеляза тя и навлезе в колоната по булеварда. — Но дълбоко в себе си съм доста практичен човек. Искам да кажа, че колата е храна по-скоро за суетата, не мислиш ли? Не е никаква инвестиция, даже точно обратното — покараш я малко, и тя губи стойността си. Никога не можеш да продадеш една кола за парите, за които си я купил, за разлика например от бижутата или килимите.

— О, моят малък магнат! — ухили се Лин и се хвана за таблото пред себе си, докато тя лавираше между другите коли.

— Обичам да бъда в крачка с важните неща!

— Това е присъщо на всички жени, не мислиш ли? Едно от онези досадни правила на битието ви на жени! Защо, за разнообразие, не бъдеш в крачка с лекомислените неща?

— Нали затова се хванах с теб?! — не му остана длъжна тя.

Лин протегна ръка и започна да върти копчетата върху средната конзола.

— Какво правиш? — намеси се по едно време тя.

— Просто се питах дали има климатик в тази кола.

— Да, има, но го ненавиждам! Ако ще навън да е тридесет и пет градуса, аз си карам на отворени прозорци!

И за да докаже тезата си, тя смъкна прозорците и заля Лин с мощна вълна топъл въздух.



Уикендът не премина чак толкова лошо. До събота вечер. Дотогава Лин полагаше максимални усилия да докаже, че той също може да се отпуска, но това отчасти се дължеше на факта, че мобилните телефони нямаха никакъв обхват не само тук, но и в радиус от петдесет километра. В събота сутринта отидоха на местния земеделски панаир, но вместо да разглежда зайци и петли, Лин непрекъснато поглеждаше дисплея на телефона си.

— Как е възможно да няма никакъв обхват?! — не преставаше да се вайка той. — Използвал съм този телефон и на островче отвъд бреговете на Турция, а в Кънектикът да няма обхват!

— Скъпи, ставаш отегчителен! Престани да се оплакваш от липсата на връзка! Забрави за телефона!

— Окей — кимна той и за да покаже интерес, пъхна пръст в клетката на един петел. Петелът автоматично го клъвна. — Господи! — извика Лин и дръпна пръста си. — Какво е това място?! Не стига, че нямат обхват, ами и разнасят пилета — убийци!

— Хайде да погледаме как дърпат трактори! — предложи Виктори.

— С тези обувки?! — изуми се той и вдигна единия си крак. Носеше скъпи италиански мокасини.

— Хей, пазете се! — извика някаква жена с дълга рокля, седнала странично на кон. Лин отскочи встрани и стъпи в купчина животински изпражнения, които Виктори веднага позна, че са от крава. Лин обаче се усмихна и остана загледан в обувката си само за петнадесет секунди.

— А сега нека приветстваме Джон, който ще направи първия си опит да издърпа двеста килограма! — обяви водещият на панаира по високоговорителя.

— Това ми е любимата част, а на теб? — попита Виктори и се обърна за потвърждение към Лин, но той като че ли най-внезапно беше изчезнал.

По дяволите! Този човек беше като дете, което непрекъснато бяга и се губи. Кръстоса ръце пред гърди. Няма да ходи да го търси! Той е вече голям човек, а тя не му е майка!

Загледа се в играта, но раздразнението и паниката й какво може да се е случило с Лин нарастваше с всяка следваща минута. А после чу следното по високоговорителя:

— А ето го сега Лайн, или Лин, не знам как да му произнеса името, който ще направи първия си опит да издърпа двеста килограма!

Не може да бъде истина! Ама беше! Ето го Лин, обкрачил трактора и форсиращ двигателя му, опитвайки се да издърпа тежестта по калната писта. Успя да стигне до финиша и тя започна да крещи радостно, като си мислеше, че този човек има толкова силен състезателен дух, че не може да не се включи в каквото и да било съревнование.

Лин успя да стигне до полуфиналите, но накрая беше елиминиран, когато при опита с четиристотин килограма от двигателя на трактора му започна да излиза пушек.

— Хей, видя ли това, скъпа?! — извика той, останал без дъх, но предоволен от себе си. — Определено успях да покажа на местните фермери едно-две нещица!

— Откъде взе трактора? — попита тя.

— Купих го от някакъв фермер за десет хиляди долара.

— И какво, за бога, ще правиш сега с него?

— А ти какво мислиш? — ухили й се той. — Върнах му го! Той е моят нов най-добър приятел! Казах му, че когато дойда пак тук, ще се отбия във фермата му да го покарам!

Тази вечер тя приготви за вечеря печено пиле. Лин не можеше да спре да говори за състезанието с тракторите и как е поотупал прахта на няколко местни величия. Виктори намираше разговора за забавен, докато не започна да приготвя соса. Лин, все още превъзбуден от изпълнението си, настояваше да се включи, като твърдеше, че знаел някаква страхотна рецепта от майка си. Наля червено вино, а после и сос „Уорчестър“. Накрая на Виктори й писна.

Развика му се, а той просто зяпна, нищо неразбиращ. После хвърли лъжицата в мивката.

— Как смееш?! — изкрещя тя и вдигна виновния прибор. Размаха лъжицата под носа му и продължи: — Нямаш право да се държиш така в моята къща!

— Хубаво — отвърна накрая той. — И без това предпочиташ да бъдеш сама, така че май е по-добре да си тръгна. Ще звънна на Бъмпи и ще го помоля да дойде да ме вземе.

— Няма да направиш зле — отсече тя.

На Бъмпи му трябваха два часа и половина, докато стигне при тях — време, през което двамата почти не си говориха. Тя се опита да яде от пилето, но то се оказа сухо и се закачи на гърлото й. Точно това беше моментът, когато трябваше да се сдобрят и един от тях трябваше да се извини на другия, но като че ли и двамата решиха, че това е под достойнството им.

— Вероятно така е по-добре — обади се накрая тя, когато той излизаше.

— Както кажеш — изрече хладно Лин. Беше се скрил обратно в своята милиардерска черупка, където го бе поставила точно тя.

— Скарахте се заради някакъв сос?! — бе възкликнала Уенди по-късно по телефона.