— Почти стигнахме, мадам! — обади се шофьорът, като се обърна назад. — Остават ни още три светофара и стигаме до пристанището.

— Благодаря! — кимна Виктори, подразнена за пореден път от тази дума — „мадам“.

Сякаш един ден се бе събудила и най-неочаквано всички продавачи и шофьори бяха започнали да се обръщат към нея с „мадам“ вместо с „госпожице“, като че ли изведнъж целият свят беше забелязал, че е на средна възраст. Отначало се бе ядосвала, особено като се има предвид, че не е омъжена. И все пак, да бъдеш неомъжена и да си прехвърлила четиридесет е състояние, което светът още не бе готов да възприеме, особено в Европа и Англия, където жените едва на тридесет започнаха да се притесняват, че биологичният им часовник цъка. Но, от друга страна, ако си преуспяла жена, можеш да си въведеш собствени правила за това, как би желала да си живееш живота.

„А каква радост е да живееш така!“ — помисли си тя, загледана в прожекторите, изпращащи лъчите си към черното нощно небе. Да бъдеш съвсем сама на този свят, да бъдеш свободна! Защо светът никога не казва на жените за този вид щастие? Чувството може и да не продължи много дълго, но това няма никакво значение. Най-важното бе да изпиташ всичко в този живот, борбите и тъгата и замайващия триумф. И ако работиш наистина упорито, и ако вярваш в себе си, и ако нямаш нищо против да преживееш и болка, и страх (клишета, разбира се, но иначе напълно верни), накрая наистина може да ти излезе късметът и да преживееш нощ като тази сега. На този свят всичко бе възможно! А понякога онова, което ти се случва, е много хубаво. Просто трябва да вярваш, че хубавото ще се случи точно на теб!

Колата напредна още няколко метра и пак спря, защото точно в този момент една тълпа реши да пресече улицата. Движението не я притесняваше — партито беше в нейна чест, така че можеше да си позволи да закъснее. Вдиша дълбоко, наслаждавайки се на аромата на чисто новата кожена тапицерия на мерцедеса. Нищо не можеше да се сравни с аромата на нова кола и ако имаш късмет да го преживееш, няма начин да не му се насладиш. Колко мило от страна на Пиер Бертьой да й изпрати чисто нов мерцедес (модел, който все още не можеше да се намери в Съединените щати), който да я разкарва напред-назад през целия уикенд!

— Това е господин Юло, твоят шофьор — бе изтъкнал Пиер тази сутрин, когато на терасата, където Виктори закусваше, се бе появил мъж с шофьорска шапка и сива униформа. — Господин Юло е също и бодигард, така че можеш да бъдеш напълно спокойна за себе си!

— Защо, тук да не би да е опасно? — озърна се Виктори, предъвквайки втория си кроасан, намазан с онова неповторимо, кремовидно краве масло с леко солен вкус, каквото можеш да вкусиш единствено във франция.

— Фестивалът е привлекателно място и за някои особняци — отбеляза Пиер. — Не че е особено опасно, но човек трябва да внимава. А ние не искаме да те изгубим! — добави с леко похотлива усмивка.

И така сега, в допълнение към апартамента в „Отел дю Кап“ (един от най-хубавите на хотела, с изглед към градините, басейна и морето и с малко, приятно балконче), тя разполагаше с кола и собствен шофьор и бодигард.

Кръстоса крака и приглади гънките на синята си копринена вечерна рокля. Тази рокля бе една от любимите й. Възнамеряваше да я пусне по пътеката още на следващото си модно ревю. Но дали това ревю ще бъде в Париж или в Ню Йорк7 Не трябва да забравя да пита Пиер. Той държеше тя да прекарва по две седмици месечно в Париж, но пък компанията държеше да я разработи като американски дизайнер на висша мода с някоя не толкова скъпа линия. И именно тази възможност да се прояви в областта на висшата мода се бе оказала решаваща за съгласието й относно тяхната оферта — просто беше прекалено изкушаващо, за да го откаже.

Знаеше, че поема огромен риск, разбира се. Но животът е пълен с рискове. Отначало се притесняваше, че „Би & Си“ тайно планират да й отнемат марката и личното й участие. Подобни неща се случваха непрекъснато в модната индустрия — десетки легенди разказваха за дизайнери, изгубили компаниите си, когато се осмелили да продадат марката си на някой конгломерат. Сделката беше потенциално фаустовска — накрая се оказваш с торба, пълна със злато, обаче губиш правата над собствената си марка, както и способността си да изкарваш нови пари. Едно от условията в договора й с „Би & Си“ гласеше, че щом се подпише и стане една от тях, няма право да основава друга компания. От друга страна, само от мисълта, че ще прави висша мода, очите й засветиха като коледни лампички. Висшата мода беше мечтата на всеки дизайнер, но само шепа от тях получаваха шанса да опитат, а какво остава — да се развият в нея. Висшата мода беше върховната точка, мястото, където модата се срещаше с изкуството и се разделяше с търговията. И така, след седмици наред срещи и разговори с Уенди и Нико, Виктори реши, че си струва да поеме този риск. Логиката й на разсъждение гласеше, че щом от „Би & Си“ искат от нея да работи висша мода, значи се нуждаят от нея.

Засега все още не бе подписала официално договора, но се готвеше да го направи — в края на седмицата, когато се върне в Париж. В сряда сутринта трябваше да лети за Флоренция, където щеше да посети три семейни текстилни фабрики, които бяха толкова ексклузивни, че само за да влезеш, ти бяха необходими много специални връзки. А в петък сутринта трябваше да се върне в Париж.

Междувременно Пиер бе настоял да отскочат до Кан за уикенда на откриването на филмовия фестивал. Бе организирал парти в нейна чест на своята тристафутова яхта, към която в момента тя пътуваше, и където се надяваше в крайна сметка да пристигне — стига да успеят да се измъкнат от проклетото задръстване.

Булевард „Кроазет“ беше пълен с петнадесетметрови билбордове, възхваляващи различните филми, участници във фестивала. Точно над главата си Виктори зърна билборда на летния блокбастър на Уенди — някакъв футуристичен трилър на име „Умирай трудно“. Веднага се изпълни с чувство на гордост за приятелката си — Уенди се справяше страхотно. Или поне в кариерата. „Петнистото прасе“ току-що бе получил два „Оскара“, а после Уенди й бе споделила, че всичко щяло да бъде страхотно, ако мензисът й не бил тръгнал точно в момента, в който стъпила на червения килим, та после трябвало да прекара цялата вечер в натъпкване на тоалетна хартия в бикините си. На Нико и Виктори тази картинка се стори доста смешна и сигурно и самата Уенди щеше да я възприеме като такава, ако не бяха проблемите й с Шейн. Стореното от него беше отвъд всякаква човешка логика, но хубавото бе, че Уенди се справяше удивително добре. Беше натъпкала цялото си котило в хотел „Мърсър“, а след като зърна с очите си какво става там, Виктори реши, че приятелката й няма начин да не полудее. Но тя така и не се оплака. Нито веднъж. Не се разкрещя дори когато Тайлър изля сока си на килима, при това нарочно — защото искал боровинков сок, а не портокалов.

— Хей, какъв е проблемът, миличък? — бе извикала Уенди и го бе прегърнала. — Уплашен ли си?

Тайлър беше кимнал, а майка му му беше казала, че всеки човек се плаши от време на време, и че това било напълно нормално. После лично бе попила петното от килима и се бе обадила на рум сървис за чаша боровинков сок.

— Извинявай, Уенди — й бе прошепнала тогава Виктори, — но ако бях на твое място, сигурно щях да се разкрещя!

— Дълбоко се съмнявам — бе отговорила Уенди. — Когато става въпрос за собствените ти деца, нещата стоят съвсем различно, повярвай ми!

Всички й го повтаряха и Виктори понякога си казваше, че може би е точно така. Но все още не държеше да го изпита на собствен гръб.

Отново вдигна очи към билборда на Уенди. Приятелката й трябваше да пристигне в Кан във вторник сутринта за премиерата на филма си, която щеше да бъде същата вечер. Тя също щеше да отседне в „Отел дю Кап“ и си бе запазила апартамента точно до този на Виктори. Двете смятаха да отворят свързващата врата и да си изкарат два дена почивка заедно. Скъпичка почивка, вярно, но както самата Уенди бе изтъкнала, тези дни били единственото хубаво нещо, което й предстояло за седмици напред.

Да, ще се забавляват добре, бе се съгласила Виктори. Сега тя извади мобилния си телефон и изпрати на Уенди текстово съобщение:

„Отивам на парти. В момента минавам покрай твоя билборд в Кан. Фантастичен е! Поздравления! Нямам търпение да те видя!“

Натисна бутона за изпращане и точно в този момент бе стресната от потропване по прозореца на колата й. Опърпано момиче — малко дете е руса коса, която висеше от двете страни на лицето му като слама — удряше прозореца й с букет от червени рози. Виктори я изгледа тъжно. Тези жалки деца бяха навсякъде — по улиците, в ресторантите и магазините, опитващи се да продават рози на туристите. Някои от тях бяха на не повече от пет-шест години. Ужасно! Откакто дойде тук, Виктори не престана да се пита каква ще да е тази страна, която позволява на толкова малки деца да продават разни неща по улиците — особено такава, чиито жители непрекъснато твърдяха, че обичат децата. „Типичното френско лицемерие!“ — помисли си тя и отвори прозореца. Отвън я заля силната музика от някакво парти, което очевидно се провеждаше отсреща.

— Искате ли да си купите една роза? — попита детето, а после се втренчи с благоговение във вътрешността на колата, премествайки погледа си върху разкошната рокля и огърлицата на Виктори — петнадесеткаратова диамантена огърлица, която Пиер бе уредил да й дадат назаем за вечерта.

— Разбира се! Благодаря! — кимна Виктори. После отвори миниатюрната си вечерта чанта, в която имаше петстотин евро, черната й карта „Американ експрес“, червило и компактна пудра, и подаде на детето една банкнота от сто евро.