— Е, Виктор! — подвикна с престорена веселост. — За какво е всичко това?

Виктор бутна опърпаната си грива назад и изрече:

— Нико казва, че срещу теб ще бъде заведено дело.

— Нико ли?! — изгледа я Майк с престорена изненада, но под нея се виждаше жилото на омразата. — Тя пък какво може да знае?!

— Очевидно доста повече от теб — отбеляза спокойно Виктор.

— И за какво? — попита небрежно Майк.

— За нарушение на договор. Глини Рурк — отговори Нико.

— Глини Рурк е напълно лишена от талант психарка, която дори не може да дойде навреме за уговорена среща!

— Видях имейлите. От теб до нея. Нарекъл си я глупава… — започна Нико.

— Че тя си е такава!

— Помисли си обаче как ще изглежда всичко това във вестниците!

— Че на кого му пука?! — сряза я нехайно Майк.

Нико сви рамене и отбеляза:

— Защо трябва да стигаме до публичен скандал, когато можем да го избегнем, а?!

Майк погледна към Виктор за помощ, но не получи такава. После се обърка отново към Нико.

— Ти какво си? Шибан предател, а? Ровиш зад гърба ми, за да се добереш до информация…

— Получих я съвсем случайно. И смятам, че извадихме късмет. Защото много лесно можеше да стигне и до някой друг. Някой отвън!

— А бе, ти си била голяма кучка! — извика Майк.

— Майк! — намеси се предупредително Виктор.

— Аха, схванах! Вече си слугинята на Виктор! Малката девственица, която върши мръсната работа на шефа! Ледената прислужница!

— Уволнен си, Майк! — отсече Нико.

— Какво?!

Нико въздъхна. Кръстоса ръце пред гърди и се подпря на ръба на бюрото на Виктор. Веднага си каза, че Майк изобщо не трябваше да сяда. Така, без да си дава сметка, автоматично се бе лишил от позицията на силата и я бе предоставил на нея.

— Правилно ме чу — изрече тя. — Уволнен си. И твоето място заемам аз.

Майк се разсмя неконтролируемо. А между два пристъпа изрече:

— Но ти не можеш да ме уволниш!

Виктор разклати предния си зъб и отбеляза:

— Може! И току-що го направи!

А после големият шеф направи нещо ужасяващо. Изправи се, приведе се напред, зина и изрева.

Хиляди дяволи! — помисли си Нико. Отстъпи уплашено назад и без да иска, събори стъкленото преспапие, но за неин късмет успя да го хване, преди да бе паднало на пода. Смехът на Майк се превърна в безмълвен шок. Той се отдръпна назад и се заоглежда объркано. От мястото, където седеше, вторачен в черната и на пръв поглед бездънна паст, каквато представляваше устата на Виктор, сигурно му се струваше, че гледа в устата на лъва. После като че ли се овладя, скочи от стола си и изкрещя:

— Мамка му, Виктор! Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? Защо ми причиняваш всичко това?

Но Виктор вече се бе върнал към стола си и благото си поведение на добрия Дядо Коледа.

— Защото мога, Майк — отговори му той. — Това ми е работата.

— Нищо не разбирам! — отрони Майк и вдигна ръце. Очите му се бяха насълзили, а носът му почервеня. — Работил съм за теб двадесет и пет години и…

Виктор плесна весело с ръце и отбеляза:

— И точка. — После натисна бутона на интеркома и заповяда на секретарката си: — Извикай охраната!

Майк се обърна към Нико. По бузите му се бяха образували бели жилчици — там, където сълзите бяха започнали да изтриват бронзиращия му крем. „Някои мъже така и никога няма да схванат как точно се използват козметичните средства!“ — помисли си тъжно Нико.

— Защо го направи? — попита я той. — Та аз те създадох!

Тя просто поклати глава. Чувстваше се окаляна. Бяха изиграли една изключително мръсна, отвратителна сцена — за радост и наслада единствено на Виктор Матрик. Но от тази игра вече нямаше измъкване.

— Съжалявам — каза само тя.

— Може — кимна Майк. — Дори и да не е сега, все някой ден ще съжалиш!

Какво още смяташе да каже този човек? Нико усети как дебелото въже на страха се плъзна отдолу нагоре във вътрешностите й и се уви около сърцето й като отровна змия.

Двама човека от охраната чакаха Майк при вратата. Единият се опита да го хване за лакътя, но Майк се дръпна ядосано и изрече:

— Ако не възразявате, мога и сам да се изпратя!

— Е — обърна се към нея Виктор, като протегна ръка, — поздравления!

Нико постави преспапието върху бюрото му и се ръкува с него. Беше студена, като ръка на мъртвец.

— Благодаря ти! — кимна тя.

— Според мен мина добре, нали? — после се приведе и заговори в интеркома: — Морийн, можеш ли да ми запазиш час при онзи зъболекар? Мисля, че предният ми зъб пак се кани да падне!

И сега, докато седеше на задната седалка на лимузината си и си припомняше тази сцена с Виктор Матрик, Нико отново потръпна.

Погледна през прозореца. Колата се намираше на Седемдесет и девета улица, съвсем близо до блока на Кърби. Вече беше твърде късно да промени решението си и да помоли шофьора да подмине блока и да поеме към дома й. Знаеше, че точно това трябва и да направи, но все още не беше готова да се изправи лице в лице със Сеймор. Не може да му се покаже толкова уязвима. Но Кърби я бе виждал и уязвима, и гола — както в емоционален, така и във физически план, — а освен това и леко унизена, както когато я бе вързал и я бе накарал да го моли да й прави разни неща…

Какво ли би било да е омъжена за Кърби вместо за Сеймор? Това си мислеше Нико, докато колата завиваше по алеята пред блока на Кърби. Спусна се бързо покрай пазача, натисна бутона на асансьора и си каза: „Може отговорът да е точно в Кърби. Ами ако в крайна сметка съм влюбена в него?!“

Втурна се бързо по коридора, внезапно изпълнена с ирационалния страх, че той няма да си е вкъщи и че в крайна сметка няма да може да го види. Натисна звънеца, а когато той не отвори веднага, сърцето й се разтуптя. Трябва на всяка цена да го види! Натисна звънеца втори път. Чуваше го как отеква в апартамента. Задържа дъха си, за да чуе така очакваните му стъпки. Ала не долови нищо и започвайки да изпада в паника, удари вратата с юмрук.

„Не си е вкъщи! — помисли си отчаяно. — Точно този единствен път, когато наистина имам нужда от него!“ Погледна си часовника. Беше пет и петнадесет, а той й бе казал, че до пет ще се прибере. Може да го почака. Ще му даде пет минути. Застана пред вратата и започна да поглежда часовника си през няколко секунди. След като минаха четири от предвидените, тя реши, че може да го почака още пет. Как е възможно да й причини подобно нещо?! И през главата й запрепускаха кошмарни мисли. Може би го е направил нарочно. За да я накаже, за да й докаже, че не е зависим от нейния график. Или може би просто вече не я харесва и не желае да я вижда повече и това е неговият начин да се отърве от нея…

От дъното на коридора долетя иззвъняването на асансьора, а след него и звука от отварянето на вратите му. Това сигурно е той. И наистина, само след секунда отдолу се показа Кърби, носещ плетена скиорска шапка и кафяво кожено яке, стиснал в едната си ръка мобилния телефон, а в другата — торба с хранителни продукти.

— Здрасти! — подвикна й той, като че ли тя беше някаква случайна позната, която е срещнал на улицата.

Не точно такова посрещане бе очаквала. И за момент се почувства съсипана. Но после си каза, че няма никакво значение; че най-важното в случая е, че той вече е тук.

— Тъкмо мислех да си тръгвам — каза само.

Той премести торбата с продуктите в другата си ръка и бръкна в джоба си за ключа. После, докато отключваше, я целуна бързо по устните и обясни:

— Трябваше да репетирам една сцена за класа по актьорско майсторство и малко се поувлякох. — Пристъпи в апартамента. — Нали знаеш как става — потъваш в нещо и губиш представа за времето. А после си спомних, че трябва да купя прясно мляко. Всеки ден си напомням, че трябва да си купя мляко, и забравям.

Тя го последва към кухнята и се загледа в него как вади от торбата кутия прясно мляко и я поставя на най-горната лавица на почти празния си хладилник. Значи за мляко си мислел! И защо не си е мислел за нея?!

— А ти как си? — попита, когато се обърна към нея. — Не съм те виждал от… колко стана? Седмица?

— Просто така се случи — отвърна тя, успокоена, че леката му надменност очевидно се дължи на факта, че тя му е липсвала. — Днес имах ужасен ден…

— Аз също — натърти той, мина покрай нея и влезе в дневната. — Затова съм малко нервен и превъзбуден. Трябва да направя тази сцена за часа си довечера и държа да бъда много добър!

— Сигурна съм, че ще бъдеш!

— Работата е емоционална, схващаш ли? — въздъхна, седна на дивана и плъзна пръсти през косата си. После вдигна поглед към нея и каза: — Но какво правиш там? Ела тук!

— О, Кърби! — промърмори тя. Внезапно се почувства като цвете, нуждаещо се от слънце. „Никога досега не съм се чувствала така!“ — каза си наум и се запита дали пък сега няма да се разплаче.

— Хей, какво става? — попита Кърби.

Приседна до него и той я прегърна, а тя сложи глава на рамото му и се отпусна, наслаждавайки се на самото усещане някой да те държи. Кърби не бе най-интелигентният човек на света, но винаги усещаше от какво се нуждае тя в емоционален план. Сега тя вдигна лицето си към него с намерение да му разкаже деня си. Но той очевидно изтълкува погрешно сигналите й и започна да я целува.