— Прекрасно разбирам какво имаш предвид — отвърна тя, продължавайки да гледа точно пред себе си.

— А ето, че сега съм тук и седя точно до теб на някакво модно ревю! — възкликна Кърби. — Каква беше думата… Комат?

— Не, късмет — отвърна Нико.

Помести се неловко на седалката си. Тази чужда дума внезапно я накара да осъзнае неизбежното — щеше да преспи с Кърби Атууд. Нямаше представа точно кога или точно къде. Само бе сигурна, че това ще се случи. Ще го направи само веднъж и няма да каже на абсолютно никого! Само веднъж!

— Точно така, късмет — повтори младежът до нея. Усмихна й се.

Тя пак се помести сконфузено. Боже, наистина ли бе започнала да се възбужда?! Та подобно нещо не бе преживявала със съпруга си вече години наред! Възможно ли е Сеймор да я е привличал някога? Сигурно. Определено имаха доста активен сексуален живот. Или поне в началото.

— Точно това харесвам в теб — продължаваше упорито Кърби. — Ти си умна. Знаеш разни думи. Повечето хора вече не знаят много думи. Забелязала ли си?

Тя кимна и усети, че се изчервява. Надяваше се никой да не им обръща внимание. За щастие в палатката бе много горещо, така че червенината й би се възприела като напълно нормална реакция на кожата. Искаше й се да си направи вятър с програмата, както повечето хора около себе си — показно, за да демонстрират раздразнението си от закъснението на шоуто, — обаче се отказа. Щеше да изглежда крайно просташко.

Сякаш усетил нарастващото недоволство, един от тимпанистите удари инструмента си. Сигналът бе подет от останалите му колеги, разположени от двете страни на пътеката. Последва кратко раздвижване и иззад завесата, която отделяше пътеката от кулисите, се появи Джени Кадин, обградена плътно от бодигардове. Отведоха я до мястото й. Веднага след нея се появи и Уенди.

Звукът от тимпаните ставаше все по-силен и по-силен. Уенди се настани на мястото си и започна да разказва на Нико за комарите в Мейн. Двама сценични работници бързо навиха опънатия върху пътеката найлон. Прожекторите се включиха и заслепиха гостите. Веднага след това се появи и първата манекенка.

Беше облечена в късо сако с остра яка в наситено сиво-кафяво и дълга зелена пола, която завършваше точно над глезена. Първата мисъл на Нико бе, че съчетанието на тези два цвята би трябвало да бъде дразнещо. Вместо това обаче те си изглеждаха перфектно заедно — предизвикателно, но с вкус, — като че ли събирането им бе напълно естествено. След това обаче усети, че главата й се замайва. Винаги се бе гордяла със способността си да анализира, да подрежда нещата, да фокусира вниманието си и да извлича същността било на въпроса, било на човека срещу себе си. Ала ето, че прословутата й концентрация я бе напуснала. Вторачи се в модела, който мина бавно покрай нея, опитвайки се да запомни до последната подробност елементите на тоалета, за да може после да ги обсъди с Виктори, обаче мозъкът й демонстративно отказа съдействие. Ритъмът на тимпаните отми и последните петна съпротива, застояли се в разума й, и единственото, за което вече можеше да мисли, бе Кърби. И да се наслаждава на онова велико чувство да бъдеш завладяна.

3

Великолепието на седмицата на модата дойде и отмина, палатките бяха прибрани и натъпкани някъде по складовете за дрехи и градът се отдаде на обичайното си ежедневие от работа, работа и пак работа.

В един бивш склад в Манхатън, на Двадесет и шеста улица, съвсем близо до Пето авеню, семейство Хийли се намираше в обичайното си състояние на пълен хаос. В някогашния плевник, който от три години изпълняваше ролята на дом за Уенди Хийли, съпруга й Шейн, трите им деца, както и цяла менажерия рибки, костенурки и хамстери, от тавана на голямата зала все още висяха разноцветните панделки от последния рожден ден. По пода се въргаляха спаружените останки от балоните, пълни преди с хелий. Червенобузест прощъпалник, с все още неразличим отдалече пол, седеше на дивана и пищеше. Долу до него бе приклекнало тъмнокосо момченце, опитващо се да извади вътрешностите на червено метално камионче пожарна чрез неотклонни млатения по изтърканите до блясък дъски.

Вратата на банята се отвори с трясък и оттам изскочи Уенди Хийли с килнати на носа очила, сграбчила двата края на японското кимоно, наметнато на гърба й, и се втурна в стаята. С една ръка грабна бебето, а с другата измъкна камиончето от ръцете на момченцето.

— Тайлър! — извика му тя. — Веднага се приготвяй за училище! Тайлър се излегна по корем на пода и покри главата си с ръце.

— Тайлър! — повтори заплашително Уенди.

Никакъв отговор. Уенди сграбчи детето за горнището на пижамката и го вдигна.

— Кажи „моля“ — изрече невъзмутимо Тайлър.

Уенди започна да подрусва в ръце бебето, като същевременно се опита да измисли как да се справи с поредното своенравие на баткото. Той беше едва на шест годинки и тя изобщо не искаше да му се дава, но прецени, че ако това ще го накара да се върне в стаята си и да се преоблече за училище, унижението си струваше.

— Окей — въздъхна примирено. — Моля ти се!

— Моля ти се какво? — изрече самоуверено Тайлър.

Уенди подбели очи и рече:

— Моля ти се, върви си в стаята и се преоблечи за училище!

Момченцето я изгледа хитро и отсече:

— Плати ми!

— Какво?! — зяпна майка му.

— Плати ми! — повтори авторитарно то и поднесе длан.

— Колко? — смръщи се Уенди.

— Пет кинта.

— Три!

— Става!

Стиснаха си ръцете и Тайлър побягна към стаята си доволен, че е отбелязал поредната точка срещу майка си.

— „Пали“ — обади се бебето, имайки предвид „пари“. То беше всъщност момиченце, на седемнадесет месеца, и Уенди вече знаеше, че първата дума на третото й дете бе „пари“, а не „мама“. Но какво можеше да направи тя?!

— Пари. Точно така, миличка. Пари. Хубаво нещо. — Насочи се към спалнята. Подобно на останалата част от плевнята, спалнята също беше мебелирана оскъдно — само най-основните неща. Въпреки това по някакъв незнаен начин успяваше да внуши усещане за задушаваща теснотия. — Парите са хубаво нещо, нали така, миличка? — продължи Уенди, като хвърли кръвнишки поглед на съпруга си Шейн, който продължаваше да се излежава.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? — извиси глас той.

Господи! Веднага й стана ясно, че пак нещо не му е наред, че пак ще омърмори света. Нямаше представа докога ще може да го издържи. Още от миналата Коледа, което ще рече вече близо година, настроението на съпруга й варираше от пълно пренебрежение до тотална враждебност, като че ли се бе превърнал в заложник на собствения си живот.

— Би ли ми помогнал, скъпи? — попита колкото й бе възможно по-спокойно, едва сдържайки раздразнението си.

После се пресегна и вдигна рязко щорите — като пират, който вдига корабния флаг. Искаше й се да му се развика, да се разкрещи, но след дванадесет години брак с него бе наясно, че Шейн не реагира никак добре на женската агресия — ако тя започнеше да крещи, той щеше да се нацупи и заинати още повече.

Шейн се изправи в леглото, нацупи се, протегна се и се прозя преднамерено широко. Въпреки всеизвестния факт, че се бе омъжила за един мръсник и че му беше бясна, Уенди почувства болезнена любов към него. Просто Шейн беше прекалено красив и секси и ако сега не държеше в ръце бебето, тя със сигурност щеше да се опита да прави секс с него. Обаче веднага си даде сметка, че редовните свирки надали са най-подходящата награда за отвратителното му поведение.

— Тайлър се държи идиотски — обяви Уенди. — А Магда изобщо не съм я виждала…

— Сигурно си е в стаята и пак реве — махна небрежно с ръка съпругът й.

— И всички ще закъснеем — добави Уенди.

— Къде е дъртата госпожа… Как й беше името?

— Госпожа Минивър — поправи го Уенди. — Нямам представа. Очевидно и тя закъснява. Времето отвън е гадно. Би ли поддържал за малко бебето, ако обичаш? Да мога поне да си взема един душ!

И без да чака отговора му, тя му тръсна бебето. То веднага сграбчи стърчащата му, метросексуална коса (преди седем години Шейн бе ходил на козметичен хирург за вграждане на коса, за което бе платила, разбира се, Уенди) и я дръпна радостно, а Шейн, точно толкова радостно, потри носа си в този на момиченцето. Уенди се спря за миг на прага, разнежена от сцената между баща и дъщеря (възможно ли е на света да има по-добър баща от Шейн?!), ала Шейн побърза да вгорчи удоволствието от момента с думите:

— Ще се наложи днес ти да закараш децата на училище. Аз имам среща.

— Каква среща? — попита недоумяващо Уенди. — Среща в девет сутринта?!

— В девет и половина. Обаче е в ресторанта. Така че няма да имам никакво време да ги закарам на училище, а после да измина целия път до другия край на града и да бъда навреме.

— Не можеш ли да я отложиш за по-късничко?

— Не, Уенди — отвърна той с нарочно престорено търпение, сякаш й бе обяснявал това стотици пъти. — Срещата е с предприемача. И със строителния инспектор. Знаеш ли колко трудно е в наши дни да си уредиш среща с тези типове?! Но ако толкова много държиш да я отменя, няма проблеми! И тогава ще изминат още два месеца, докато ресторантът отвори врати. Какво пък, нали парите са си твои!