После се мушна отново под завивките и се огледа. Знаеше, че след малко трябва да стане. Но това легло на Лин Бенет беше адски удобно! Чаршафите бяха меки, а трите огромни възглавници зад гърба й бяха като облаци, в които пропадаш с наслада. Цялото спално бельо беше, естествено, в бяло. Както и килимите, и тежките копринени завеси, и мебелите „Бидемайер“ — обаче истински „Бидемайер“, като онзи, който се намира само в Европа или на някой аукцион в „Сотбис“, а не простите имитации, с които подлъгваха снобите в старата част на Гринич Вилидж. Само мебелите тук струваха най-малко половин милион долара. Но пък чаршафите… те бяха божествени!

Защо светът е устроен така, че само много богатите могат да си позволят подобни чаршафи? Тя беше отишла в най-скъпия магазин за спално бельо на Медисън авеню — „Пратези“, където бе платила хиляда долара за един комплект чаршафи (всъщност петстотин, защото бяха на разпродажба). И те пак не бяха така меки като тези. Чаршафите на Лин символизираха разликата между милионера и милиардера. Напомняха ти, че независимо колко си богат, винаги ще има някой, който е по-богат от тебе.

Но на кого му пукаше?! Лин може и да има много повече пари от нея, но тя пък бе светска дама, която си бе създала съвсем сама както името, така и бизнеса, и интересния си живот и в този смисъл нямаше никаква нужда нито от Лин, нито от неговите чаршафи. От друга страна, точно това бе и интересното на връзката с Лин. Вярно е, че беше истински задник, но пък забавен задник. И сега, отпускайки глава върху меката възглавница (която я обгърна от двете страни така, че едва не я задуши), тя се върна мислено към събитията от последните няколко дена…

Онази вечер на първата им, почти катастрофална първа среща тя бе подхванала Лин още в мига, когато колата се бе отделила от тротоара.

— Наистина ли се налага да принуждаваш асистентката си (съзнателно бе избегнала думата „секретарка“) да ти носи шампанското чак до колата? — бе попитала Виктори.

— Че тя няма нищо против! — бе отбелязал спокойно той, докато отваряше шампанското. — Тя е най-добре платената секретарка в цял Ню Йорк. Освен това ме обича.

— Само защото е длъжна да го прави. И от къде на къде ще я караш да ти урежда личните срещи?! Защо не се обади сам? — продължи Виктори.

Много добре знаеше, че се държи изключително грубо, но точно в този момент изобщо не й пукаше. Лин я бе накарал да го чака, докато довърши разговора си с Танър Коул — постъпка, която изобщо не отстъпваше по грубост на нейната.

— Ами… — започна Лин, докато наливаше шампанското в чашите, сложени в специалната поставка от полирано дърво в средата на задната седалка, — минута от моето време струва около пет хиляди долара. Не че твърдя, че ти не ги заслужаваш, но ако ти се бях обадил и ти ми беше отказала, щеше да ми струва близо двадесет хиляди долара!

— Убедена съм, че можеш да си позволиш подобна дребна сума! — бе изтъкнала тя с тон, изпълнен с презрение.

Въпросът не е дали мога да си ги позволя или не, а дали искам — бе натъртил, ухилен самодоволно, той.

Тя му бе отвърнала с цинична усмивка. Не можеше да се отрече, че е красив мъж. Обаче усмивката му беше като на акула.

— Това е най-жалкото извинение за страх от отказ, което някога съм чувала — бе заявила тогава Виктори. И бе взела решение, че ще се покаже с него в музея „Уитни“, а след това ще се прибере вкъщи. За нищо на света няма да позволи на този човек да я принуди да вечеря с него.

— Да де, обаче не получих отказ! — изтъкна Лин.

— Ще имаш тази възможност!

— Наистина ли толкова ми се сърдиш, че накарах Елън да уреди срещата ни тази вечер? — обърна се изумено към нея той. Е, поне имаше благоприличието да се престори на объркан.

— Сърдя се, но не заради това! Сърдя се, защото ме накара да вися в кабинета ти като идиотка, докато ти благоволиш да си довършиш разговора с Танър Коул!

— Да не би да твърдиш, че всеки път, когато се появиш в стаята, аз трябва да ти скачам на крака и да прекъсвам всички разговори?

— Точно така! — натърти Виктори. — Освен ако аз самата не разговарям по телефона. Тогава е друго.

След тези думи тя го изгледа внимателно, питайки се как ще ги приеме. Дали пък няма да я изхвърли от колата си? И да го направи, голяма работа! Но както скоро стана ясно, той изобщо не я възприемаше на сериозно. Телефонът му внезапно иззвъня. Той го погледна, присви очи, за да види номера, и заяви:

— Е, ще ми разрешиш ли да приема обаждането на президента на Бразилия?

Тя се усмихна хладно и отсече:

— Когато си с мен, дори и президентът на Бразилия може да почака!

— Както кажеш! — кимна спокойно той и изключи.

В продължение на няколко минути в колата се възцари упорито мълчание. Виктори се запита как така, щом като изобщо не го познава, двамата се карат като двойка, проживяла години и години заедно. Душата й се изпълни с чувство за вина. Не бе в стила й да се държи като кучка. Вярно е, че мъже като Лин Бенет са в състояние да извадят наяве и най-лошите качества на всяка жена, но тя реши, че в никакъв случай няма да му се поддаде. Затова накрая се обади:

— Наистина ли беше президентът на Бразилия?

— Не, беше Елън — засмя се той. — Едно на нула за мен!

Стегна се, стараейки се да скрие усмивката си. После изрече с равен тон:

— Засега!

— В интерес на истината, резултатът е в твоя полза. Едно на нула за теб. Защото наистина беше президентът на Бразилия.

„Господи, този човек е луд!“ — помисли си тя.

Лимузината зави на ъгъла на Медисън авеню. Пред музея „Уитни“ имаше истинско стълпотворение на коли, но Лин най-неочаквано реши, че Бъмпи трябва да спре точно пред входа и никъде другаде.

— Вмъкни се между тях, Бъмп! — започна да го подканя той.

— Опитвам се, господин Бенет! Но точно пред нас има една лимузина…

— Мамка й на лимузината! — извика Лин. — Това е каручката на стареца Шайнър! Или, по-точно казано, на Шибаняка! — добави вече към Виктори. — Когато бях млад и едва прохождах в бизнеса, той ми заяви, че никога няма да мога да изкарам и петак. Да знаеш, че никога няма да му позволя да забрави тези свои думи! — После се обърна към шофьора и отсече: — Бъмпи, ако след пет секунди лимузината на Шибаняка не се е изпарила, удари я!

— Ама тогава ще дойде полицията и ще изгубим още повече време! — запротестира нещастният шофьор.

— Че какво толкова?! Нали знаеш как да се оправяш с полицията?! — изтъкна Лин.

На Виктори й писна. Обърна се към Лин и извика:

— Няма ли най-сетне да престанеш?! Държиш се като смахнат и това никак не ми е приятно! Ако не можеш да изминеш пешком петте крачки до тротоара, значи имаш голям проблем!

Лин се разсмя, цапна шофьора по рамото и извика:

— Чу ли това, Бъмп? Заедно сме само от десет минути, но тя вече ме познава! Хайде, идвай! — обърна се той към нея и й подаде ръка. — Знаех си, че с теб ще ми бъде много забавно!

Тя се смръщи. Този Лин Бенет определено не се обиждаше лесно. И тогава стигна до извода, че като че ли започва да го харесва. Макар и мъничко.

Което беше добре. Защото дори и да искаше още сега да се отърве от него, нямаше начин да го направи. Веднага щом двамата се показаха от колата, бяха обкръжени от фотографи. Биеналето „Уитни“ беше най-важната изложба за един изключително полемичен, тесен кръг художници, подбрани от комитета. Това беше едно от най-дебатираните събития в областта на изкуството, но Виктори непрекъснато забравяше и за социалната му значимост. И сега си даде сметка, че всички ще решат, че двамата с Лин ходят от доста време — никой няма да повярва, че са заедно само от няколко минути. Показването на биеналето „Уитни“ бе изключително удобен ход за всички двойки, чрез който те официално обявяваха връзката си.

И ето го сега Лин, хванал ръката й и хилещ се към фотографите така, сякаш наистина бяха любовници. Не че Виктори имаше нещо против хората да я видят с него — напротив. Просто не й допадаше мисълта да си помислят, че двамата действително правят секс. Опита се да си измъкне ръката, но той я хвана още по-здраво.

— Хрумвало ли ти е някога, че вероятно страдаш от синдрома на липса на достатъчно внимание? — попита го тихо тя, спомняйки си за поведението му в колата.

— Щом казваш! — кимна той и я погледна пренебрежително. — Хайде, хлапе! Ако смяташ, че отделихме достатъчно време на папараците, нека да влизаме вътре! — И я дръпна така, като че ли беше малко момиченце.

И макар че Виктори беше на високи токове, той пак се извисяваше най-малко с петнадесет сантиметра над нея. Така че физическата й съпротива надали би дала някакви резултати. И това добави още една точка в негова полза. Но после тя му върна при „Вагините“. „А истинското отмъщение — помисли си сега самодоволно тя — Беше онзи красив момент в ресторант «Чиприани».“



— Гигантски вагини в „Уитни“? — обърна се Уенди към Виктори. — Нищо особено!

Изобщо не беше шокирана. Вече нищо не бе в състояние да я изненада или шокира. Имаше проблеми единствено с концентрацията. Тази сутрин Шейн й се беше обадил, за да я помоли да вземе децата и да ги заведе на гости при майка си, която живееше в Горен Истсайд. И от мисълта как Шейн се забавлява с децата и техните баба и дядо, но без нея, й прилошаваше.