— В „Уитни“ сервират отвратително шампанско — обясни Лин. — Непрекъснато им казвам да си повишат стандарта поне на „Верв“, но те са си стиснати копелета. Та затова си нося от моето.

Елън тръгна след тях, понесла бутилката шампанско и две чаши. Виктори си каза, че една жена никога не би си и помислила да иска от секретарката си подобна услуга. Погледна смръщено към Лин и изсумтя. В този момент той зае мястото си на задната седалка, Елън му подаде бутилката и чашите и заяви:

— Забавлявайте се, деца!

Виктори погледна изумено секретарката, която улови погледа й и само сви рамене.

После се извърна към Лин, който вече разкъсваше с опитни ръце златното фолио на бутилката. Присви очи. Ако ще нищо друго да не излезе от тази вечер, най-малкото ще даде на Лин Бенет един хубав урок.



„Този Лин Бенет е голям кретен!“ — помисли си Нико, като присви очи към заглавната страница на вестник „Ню Йорк поуст“. Водещото заглавие крещеше: „Ред Сокс на върха!“, но в квадрата в горната част се мъдреше снимка на Лин Бенет с надпис: „Прочутият милиардер в кучешка схватка! Виж стр. 3“

„Надявам се някое куче да го е ухапало!“ — каза си Нико и обърна на трета страница. За съжаление обаче историята се оказа пълно разочарование. Разказваше единствено за това, как Лин Бенет не желаел училищният двор зад къщата му след шест вечерта да се превръща в кучкарник. Цитираше се изказването му за „нехигиеничните условия“, на което авторът противопоставяше мнението на съседите, че Лин Бенет е „грубиян и кучемразец“. Нико беше напълно съгласна с тях — на този свят нямаше нищо по-лошо от мъж, който мрази кучетата. Познаваше Лин Бенет от много години и при всяка тяхна среща го бе възприемала като човек, който като дете не е пропускал възможността да срита някое куче, когато никой не го гледа. Темата за мъжете и кучетата й напомни за Кърби и неговото куче. Както и за това, какво бе направила с Кърби два пъти през изминалата седмица. Беше си обещала, че няма да мисли за Кърби, когато си е у дома и когато Сеймор е наблизо, защото смяташе, че това няма да бъде честно спрямо него. Затова сега затвори вестника и го хвърли на пода.

Беше неделя. Минаваше десет сутринта. Нико се намираше в „пещерата“ — залата за фитнес, която Сеймор бе направил в мазето на градската им къща. Залата бе разположена един етаж под приземния, където пък се намираха кухнята, градината и кучешките колибки и който някога бе представлявал лабиринт от малки складове без нито един прозорец. Но за скромната сума от 150 000 долара съпругът й бе покрил пода със сезалов мокет и бе построил баня с душ, сауна и парна стаичка, без да броим високотехнологичните фитнес уреди. В момента Нико се намираше на един от тях — нещо, наречено „обгръщащ тренировъчен уред“. Измишльотината изискваше упражняващият се да бъде обгърнат с кожени каиши — всеки път, когато го използваше, тя се чувстваше като обект на някакъв странен научен експеримент. Което в известен смисъл си беше точно така.

Сведе поглед към дигиталния брояч. Оставаха й още десет минути. Загледа се в отражението си в покритата с огледала стена. Пъшкаше и се потеше, смръщена от концентрация. Знаеше, че трябва да завърши упражнението. Оставаха й… още девет минути. А после ще останат осем, след това седем и така нататък — докато приключи. Много мразеше тези физически мъчения, но си даваше сметка, че не може без тях. И не само заради Сеймор. Добрият й външен вид беше задължителна част от работата й — в най-буквалния смисъл на думата. Виктор Матрик бе постановил, че неговите изпълнителни директори трябва не само да работят здраво, но и да спортуват здраво. Два пъти годишно организираше приключенско сафари за двадесетте си най-висши помощници, част от което се състоеше в трибой: рафтинг в буйните планински потоци, скачане от самолет (страхливците си имаха по един личен инструктор) и планинско колоездене в щата Юта. Съпрузите и съпругите бяха добре дошли, но не бяха задължителни. При все това Сеймор винаги я бе придружавал и винаги се бе отличавал със своята издръжливост. „Никой от вас не би могъл да се подготви специално за някоя от тези спортни дисциплини — обичаше да отбелязва той, — така че номерът е да бъдеш винаги в добра физическа форма. Тренираш ли редовно, първите места в тези състезания са ти гарантирани!“ Ето защо й бе построил и тази фитнес зала.

Мобилният телефон на Нико, поставен на кукичка отстрани на уреда, неочаквано иззвъня. Тя се загледа притеснено в него. При нормални обстоятелства щеше да го остави горе, особено в неделя. Но тъй като сега имаше любовна връзка с Кърби (макар че все още не бе готова да признае дори пред себе си, че е така), предпочиташе да не рискува да бъде разкрита. Беше го предупредила, че при никакви обстоятелства не трябва да й звъни вечер или през уикендите, но Кърби беше силно емоционален тип човек, което означаваше, че под влиянието на страстта лесно би забравил това нейно условие. Сега Нико погледна номера на дисплея и за свое огромно облекчение установи, че е Уенди.

— Здрасти! — извика бодро в телефона тя, докато сваляше каишите от тялото си.

— Виктори ходи с Лин Бенет! — обяви веднага Уенди със смесица от ужас и възхищение. — Двамата са във всички вестници!

— Да, знам, че имаше една среща с него, но…

— В събота вечерта ходила с него на бейзболен мач! — отбеляза възмутено Уенди. — Божичко! Надявам се да не заприлича на Сара-Катрин! Нали си спомняш, че Сара-Катрин също излиза с него?!

Нико изтри потта от тила си. Защо, за бога, Уенди изведнъж се е размислила толкова за Сара-Катрин?! Особено след като вече три години никой нито я бе чувал, нито я бе виждал (и слава богу!).

— Не че си падам особено много по Лин Бенет — отбеляза сега Нико, — но Вик изобщо не прилича на Сара-Катрин! Тя си има истински, сериозен бизнес! И огромен талант! — Знаеше, че Уенди се намира в онази кошмарна дупка, в която попадат всички жени, когато личният им живот започва да се разпада. В подобно състояние те си въобразяваха, че и животът на всички останали хора около тях също се разпада. — Искаш ли да обядваме заедно? — попита я сега тя, макар да си даваше сметка, че не трябва да си губи времето, а да работи.

— Искам, но не мога да си го позволя. Имам много работа — отговори унило Уенди.

— Аз също не мога. Какво ще кажеш за „Да Силвано“ в един? Ще звънна и на Виктори!

Затвори и отново вдигна вестника. Прелисти набързо страниците. Да, ето ги и тях, на шеста страница — огромна цветна снимка на Виктори и Лин Бенет, и двамата с бейзболни шапки на „Янките“. Виктори бе изправена и крещеше радостно, а Лин, чието издължено лице Нико винаги свързваше с хапчета за кашлица, бе вдигнал победоносно юмрук.

Е, очевидно нито един от двамата нямаше представа, че „Янките“ скоро ще изгубят.

Отнесе вестника до пейката и приседна. Отдръпна го от очите си, за да прочете надписа под снимката. Зрението й беше започнало да отслабва — неизбежна последица от навлизането в четиридесетте. Сега успя да различи единствено думите „Влюбените гугутки“, а под тях: „Янките може и да загубиха, но това като че ли изобщо не притеснява милиардера Лин Бенет и модната дизайнерка Виктори Форд. Двамата са забелязани заедно из цял Манхатън…“

Как, за бога, се стигна дотук?! Когато за последен път бе говорила с Виктори — което беше в петък сутринта, — тя й беше казала, че си е прекарала страхотно с Лин Бенет, но не и по начина, за който обикновено си мислят хората. После беше добавила, че надали ще отиде на втора среща с него, защото дълбоко се съмнявала, че той ще я потърси. Нико се загледа по-внимателно в снимката. Виктори действително изглеждаше като човек, който се наслаждава на мига. Нико поклати глава. Приятелките й никога нямаше да престанат да я изненадват с решенията и поведението си.



Случи се така, че Лин Бенет като че ли се влюби във Виктори и Виктори се влюби в него.

Добре де, според нея „влюбване“ като че ли бе малко пресилено. Но чувството, което я бе изпълнило, със сигурност би могло да се определи като начало на любов. Топлото, пълзящо нагоре-надолу из тялото ти чувство на превъзбуденост, когато установиш, че харесваш даден мъж, че той е приятен, а може би и нещо повече от приятен — че може би е изключителен за теб. Чувството на новото начало. Чувството на Коледа. Отвътре ти става хубаво, уютно, а отвън всичко ти се струва красиво и бляскаво.

— Ще бъда долу, на две крачки от теб. Така че, ако имаш нужда от нещо, просто слез. Или извикай Робер — каза сега Лин.

Робер беше икономът му — един от петимата членове на постоянния обслужващ персонал на къщата, сред които бяха още двама бодигардове, камериерка и готвачка. Приведе се, за да я целуне. Тя плъзна ръка по тила му и с наслада усети гладко избръснатата му кожа. После отговори:

— И без това трябва да се обадя на няколко места. Така че, не се притеснявай за мене!

— Да, това ми е много добре известно — отговори той и я целуна толкова настойчиво, че тя падна назад в леглото.

След минута обаче Виктори го избута нагоре и промърмори:

— Нали не искаш да закъснееш за срещата си с Джордж?!

— По дяволите! Копелето може и да почака! Нали кортът си е мой! — отбеляза Лин, но само след секунда се изправи. Той беше педант на тема задължения, точно като нея. Държеше да изпълни всички задължения, които бе поел. — Ще се видим след час!

— Приятно прекарване! — подвикна му тя.

Не пропусна да забележи, че тази сутрин Лин изглежда особено добре, облечен в бял костюм и обувки за тенис. Канеше се да играе скуош с друг милиардер — Джордж Пакстън, на корта си за скуош, който, доколкото бе успяла да схване, бе разположен някъде зад къщата. Помаха му, чувствайки се като съпруга, която изпраща съпруга си на работа.