— Уенди — бе рискувала веднъж Виктори да се обърне към приятелката си, — не се ли притесняваш, че Шейн ще пропилее всичките ти пари?

Това беше в навечерието на Нова година, преди две години. Уенди и Шейн бяха организирали парти, беше станало много късно и повечето гости вече си бяха тръгнали. Шейн бе заявил, че си ляга. Уенди, Виктори и Нико седяха на старото канапе, продължаваха да пият шампанско и да споделят най-големите си тайни.

— Ти никога не си се омъжвала, затова надали разбираш — бе отвърнала Уенди. — Защото, когато човек създаде семейство, всичко трябва да се споделя. Искаш партньорът ти да бъде щастлив. Пък и аз не съм полицай, та да надзиравам поведението на Шейн! Не искам и той да ме надзирава. Просто го обичам.

Виктори никога нямаше да забрави нито този миг, нито страстта, с която бе говорила тогава Уенди. Реакцията й бе показателна за добротата, щедростта и благородството на нейния характер. Уенди обичаше да закриля хората, да се грижи за тях. На Виктори често й се искаше да бъде като нея, но се съмняваше, че би могла. Водещи в скалата на нейните ценности бяха справедливостта и равнопоставеността, така че когато се стигнеше до връзки с мъже, тя задължително държеше сметка кой какво е дал и кой какво е взел. Експертите в областта на човешките отношения непрекъснато напомняха, че не трябва да се подхожда по този начин, но тя просто не бе в състояние да го превъзмогне. Обичаше, когато вечер си легне, да знае, че мъжът е вложил точно същото количество усилия във връзката им, колкото и тя. И тъй като мъжете обикновено не го правеха, всичките й връзки завършваха с…

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го обърна към себе си и погледна номера. Господи! Пак Елън! Сигурно за пети път днес. Виктори включи телефона и изрече с примирен глас:

— Здравейте, Елън!

— Направо няма да повярвате! В крайна сметка Лин настоя да се срещнете в офиса му!

Виктори подбели очи и отговори:

— Добре тогава. Но сигурна ли сте?

— Да, този път и двамата сме сигурни! — извика ентусиазирано Елън.

От другата страна на линията се дочу някакво тракане и преместване и ето че накрая се обади самият Лин Бенет:

— Здрасти, хлапе! Довлечи си задника тук, при мен, на Седемдесет и втора улица!

— Само след минутка ще бъда там — отговори Виктори, като се стараеше да не издава раздразнението си.

Изключи, приведе се към шофьора и каза:

— Беше Елън. Оказва се, че ни очакват на Седемдесет и втора улица.

После се отпусна назад. Ама това вече наистина е прекалено! Този човек не може ли да вземе едно решение и да се придържа към него?! Ставаше ясно, че той е собственик на две огромни сгради, които обхващат цяла една пресечка — от Седемдесет и втора до Седемдесет и трета улица. Домашният му адрес беше на Седемдесет и трета, а служебният — на Седемдесет и втора. Елън й се беше обаждала преди десетина минути — първо, за да й каже, че Лин я чака в жилището си; после, че е променил решението си и че иска да я види в офиса си. След това пък му беше хрумнало да се чакат в музея „Уитни“. А ето че сега пак настояваше да се срещнат в офиса му.

За нея подобно поведение бе просто един не особено деликатен начин да й подскаже, че неговото време е по-ценно от нейното.

Най-сетне колата спря и шофьорът излезе, за да й отвори вратата. Обаче Виктори нямаше време за подобни официалности — излезе сама, застана на тротоара и вдигна глава към сградата на Лин. Тя представляваше, меко казано, чудовищност — цялата беше облицована в бял мрамор, а в единия й край стърчеше куличка! На Виктори й се стори, че от прозореца на кулата наднича женско лице. Тревожно лице.

А после лицето изчезна.

Поколеба се. Питаше се дали всичко това не е чиста загуба на време. Та тя още не бе опознала Лин Бенет, а ето че вече не го харесваше. „Веднага звънни на Елън и й кажи, че сега ти си променила решението си! — пошепна дълбоко в душата й някакъв глас. — Какво може да ти направи този човек? Да се ядоса и да ти съсипе бизнеса ли?!“

Но точно в този момент тежката порта от ковано желязо се разтвори бавно и към нея със заплашителна походка се насочи едър, набит мъж, с черен костюм и слушалки на ушите. На Виктори й се стори, че той ходи така, сякаш се е насрал.

— За срещата с господин Бенет, нали? — попита мъжът. — Да…

— Всичките си гости ли посрещате по този начин? — осмели се да попита тя.

— Да, разбира се — кимна той и я въведе вътре.

12

— Какво искаш да кажеш с това дали е хубава? Разбира се, че е хубава! Разкошна е! — изрече Лин Бенет и погледна към Виктори, докато продължаваше да говори по телефона.

Седеше на въртящ се стол от кафява кожа и пушеше пура, вдигнал обутия си в шикозни английски обувки крак върху бюрото си, като че ли разполагаше с цялото време на света и тя не го чакаше. Офисът въплъщаваше представата на някакъв вътрешен дизайнер за библиотеката кабинет на типичния джентълмен — ламперия по стените, секции до тавана, ориенталски килим и огромен, емайлиран пепелник за пури с логото на „Дънхил“. Виктори седеше на ръба на малък френски фотьойл, покрит с тапицерия на леопардови шарки. В момента, в който той я погледна, тя се усмихна учтиво.

Докога ще трябва да търпи всичко това? Беше пристъпила прага на офиса на Лин най-малко три минути по-рано от уговореното, а ето че той все още говореше по телефона! Защо просто не стане и не си тръгне?!

— Вече е тук — продължаваше Лин в телефонната слушалка. — Името й е Виктори Форд. Точно така — кимна и намигна на гостенката си. — Модният дизайнер, да. Същата. Наистина красива жена, казвам ти! — После сложи ръка върху слушалката и й заяви: — Танър Коул те познава много добре и одобрява срещата ни! Ето, вземи! — Подаде й телефона. — Кажи му „здрасти“! Окуражи го малко! Горкичкият! Напоследък хич не му върви в романтичната част.

Виктори въздъхна, изправи се и пое слушалката от ръката на Лин. Поведението му беше детинско! Много мразеше да я принуждават да разговаря по телефона с човек, когото не познава. Ако ще и този човек да е филмова звезда.

— Ало! — изрече сега тя в телефонната слушалка.

— Не му позволявай да ти се качва на главата! — изгука великият Танър Коул в ухото й.

— В никакъв случай — отсече тя и погледна към Лин. — Защото ако го направи, ще трябва да започна да излизам с вас!

Лин грабна слушалката от ръката й с престорена ярост изкрещя в нея:

— Чуваш ли я какви ги говори, моля ти се?! — обърна се и й се ухили. Виктори забеляза, че зъбите му са огромни и ослепително бели. — Каза, че май трябва да тръгне с теб, а не с мен! Очевидно само тя не е чувала нищо за размерите на онази ти работа!

Виктори въздъхна и се върна на фотьойла си. Вдигна ръка и погледна демонстративно часовника си. Лин беше такъв шоумен, че човек просто не можеше да не го съжали. Вероятно това негово поведение се дължеше на вътрешната му неувереност. Да, трудно е за вярване, но не и невъзможно. Може би именно неувереността бе в основата на непрестанния му стремеж да прави пари. Огледа се и зърна три чудати графики — на Александър Калдърс, които струваха стотици хиляди долари. Нищо чудно Лин да бе замислил цялата тази сценка, с цел да я впечатли — когато тя влезе, да го завари да говори по телефона с големия си приятел Танър Коул.

Кръстоса крака. Защо пък не! Най-малкото е почувствал необходимостта да положи някакви усилия! Почувства съжаление към него.

— Ясно, мой човек! Добре! Ще се видим утре вечер, при шибаните „Янки“! — извика той и затвори телефона. Бейзболният сезон беше в разгара си. Лин безсъмнено притежаваше запазена ложа на стадиона на „Янките“.

Виктори се замоли да не започне сега да й говори за спорт.

— О, здравей! Как си? — извика възторжено той, като че ли току-що я бе забелязал. Изправи се, заобиколи бюрото си, сграбчи и двете й ръце и се приведе, за да я целуне по бузата. — Изглеждаш страхотно!

— Благодаря! — кимна хладно Виктори.

— Не, говоря ти съвсем сериозно! — каза той, без да пуска ръката й. — Много се радвам, че прие поканата ми!

— Няма проблеми — изрече сковано тя. Чудеше се дали и той се чувства точно толкова неудобно, колкото и тя.

— Елън! — изкрещя най-неочаквано той. — Колата долу ли е?

— Много добре знаете, че е долу — достигна до тях гласът на Елън от другата страна на вратата.

— Да де, ама точно пред входа ли е? Искам просто да изляза от сградата и веднага да вляза в колата! Не ми се виси отпред като прани гащи да чакам Бъмпи!

— Веднага ще го предупредя, че слизате — изчурулика весело асистентката му.

— Кой е Бъмпи? — попита Виктори, докато се питаше за какво ли ще разговарят цяла вечер.

— Моят шофьор — отговори Лин. — Господин Дупка. Ако ще по целия път да има само една-единствена дупка, той със сигурност ще я намери! Нали така, Елън? — извика на излизане той.

Виктори вдигна очи към него, като се чудеше дали говори сериозно или се майтапи.

Елън вече стоеше до бюрото си и държеше черно кашмирено палто. Лин пъхна ръце в ръкавите и попита:

— Балончетата?

— Точно до вас — отговори асистентката му и посочи към бутилката шампанско „Кристал“ на бюрото си.