— Боже, чадърите и ботушите! — изуми се Виктори. — Кой би помислил!

— Това са точно онези неща, от които човек винаги се нуждае и които винаги забравя да си вземе на път. Освен това готините чадъри се намират действително много трудно!

Виктори кимна, примигвайки леко на думата „готини“. Ще се отърве ли някога от тази дума? „Виктори Форд е много готино дете!“ — бе написала учителката й от детската градина в първия й бележник. Думата я преследваше през целия път от Илинойс до Манхатън. „Готино! Готино! Готино!“ — гласеше заглавието на първото й интервю за списание „Уименс уеър дейли“. Така и не успя да се отърси от това определение.

„Готино значи“ — помисли си отвратено тя. С други думи, не е заплашително с нищо. Приятно, но не достатъчно добро, за да бъде прието на сериозно.

— Пролетната колекция обаче не беше готина — каза на глас тя.

— Така е. Не беше — съгласи се Марша и я погледна право в очите.

— Какво всъщност мислиш за нея? Ама наистина! — попита Виктори, макар въобще да не й беше приятно, че се налага да издава неувереността си.

— Мисля, че е… различна — отговори неопределено счетоводителката. — Но искаш ли да чуеш истината? — Тук глътна и втората си дъвка. — Дългите поли не са особено удобни. Особено ако ти се налага да се качваш в метрото всеки божи ден!

Виктори кимна. Завладя я усещане за вина. Опитвайки се да направи нещо по-различно, беше предала всички — ето че дори и лоялната Марша бе леко разочарована от нея.

— Благодаря ти все пак! — кимна и се изправи.

— Какво смяташ да правим сега? — попита Марша.

— Все ще измислим нещо — отговори Виктори с доста по-голяма доза самоувереност, отколкото чувстваше. — Винаги успяваме да измислим!

И се запъти към своя офис.

Личното й работно място се намираше на един слънчев ъгъл в предната част на сградата, с изглед към Седмо авеню. Беше доста шумно, но светлината бе в изобилие. Вътрешният дизайн беше напълно утилитарен — огромно бюро в класически стил и дълга, тясна библиотечна маса, върху която Виктори рисуваше скиците си. Върху една от стените имаше коркова дъска, където забождаше модели в различни фази на завършеност. В центъра на кабинета бе разположен единственият й реверанс пред блясъка — четири стола в стил арт деко от една богаташка къща в Палм Бийч, тапицирани в бяла кожа и обгръщащи масичка за кафе от ковано желязо и стъкло. Масичката беше затрупана догоре с вестници и списания. Най-отгоре се мъдреха два огромни плика, върху които със сребрист маркер бе изписано името й.

Виктори простена и се отпусна върху един от столовете. Разкъса първия плик.

Вътре имаше няколко скици, нарисувани върху дебела бяла хартия. Прегледа ги бързо, а после ги хвърли върху купа на масата. Отпусна се назад в стола и закри лицето си с ръце. Както и беше очаквала, произведенията на госпожица Мацуда бяха пълен боклук.

Свали ръце и се вторачи във втория плик. Сребристият надпис внезапно й се стори заплашителен. Обърна плика, за да не й се налага да гледа надписа, и го разкъса.

Тези бяха още по-лоши и от първите! Беше прекарала почти целия си живот в разглеждане на дизайнерски скици, в анализирането им, опитвайки се да установи къде точно не се получава и как чрез промяна на пропорциите с няколко милиметра би могла да постигне нещо по-добро и по-приятно за окото. И сега й бяха необходими само две секунди, за да прецени, че рисунките на госпожица Мацуда са пълен провал.

Остави скиците върху купчината на масата и се изправи, цялата трепереща от гняв. Та това си беше истинска обида! Момичето нямаше никакъв талант, а в стремежа си да копира стила й бе заимствала характерните й детайли, превръщайки ги в пародия. Това е! Госпожица Мацуда бе взела решението вместо нея. Още преди много години Нико бе казала на Виктори нещо, което тя никога не забравяше: „Когато става въпрос за бизнес, запомни едно. Щом се събудиш сутрин, трябва да можеш да се гледаш спокойно в огледалото! Номерът е, разбира се, да си дадеш сметка какво можеш и какво не можеш да толерираш в поведението си!“ И сега, когато отново се вгледа в боклуците на госпожица Мацуда, Виктори проумя, че по никакъв начин не би могла да се погледне в огледалото, ако знае, че всички тези модели се продават свободно по света, при това носещи нейното име.

Та тя никога не би направила нещо толкова ужасно!

Така. Значи ще каже едно-две нещица на господин Икито. И без това й писна от обидното му отношение. Ако иска, би могъл да си опита шансовете с пролетната й колекция, ако пък не, ще си гледа магазините на Виктори Форд с празни рафтове.

Погледна часовника си. В Токио беше около един през нощта — прекалено късно, за да звъни. Пък и господин Икито не беше единственият й проблем. Универсалните магазини — нейният хляб и сол за последните двадесет години — като че ли също се обръщаха срещу нея.

За миг си представи как се обажда поред на всички в модния бранш и им вдига грандиозен скандал, но знаеше, че, когато си жена, гневът не е сред полезните средства в бизнеса. Ако позволи на хората в нейните среди да разберат колко я боли, колко е ядосана и притеснена заради лошия прием на последната й колекция, всички ще решат, че е изчерпана и затова мрази света. Само неудачниците се оплакват от провалите и лошия късмет, като обвиняват всичко друго и всички други, с изключение на единствено виновните — себе си.

Приближи се до корковата дъска и заоглежда оригиналните скици на пролетната си колекция. Въпреки унищожителните отзиви на критиците обаче тя все още смяташе, че те са красиви, смели, оригинални и нови. Защо и останалата част от света да не може да види това, което виждаше тя? „Виж какво, Вик — бе й казала Уенди по време на обяда, — същото нещо съм виждала хиляди пъти, случващо се на режисьори, актьори и сценаристи. Щом веднъж човек стигне до някакъв връх светът решава да го сложи в кутийка и да му лепне етикет. А ако се опита да направи нещо по-различно, веднага се превръща в заплаха. Първата реакция на критиците е да те убият. И тъй като не могат да го направят в буквален смисъл, избират онова, което е най-близко до истинското убийство — опитват се да ти убият духа! Няма нищо по-лесно от това да се справиш с успеха! — бе продължила приятелката й, дъвчейки кичура си. — Истинското изпитание обаче идва тогава, когато трябва да се справиш и с провала!“

Виктори и преди бе имала няколко провала, но тогава те нямаха чак такова огромно значение. В онези дни и очакванията към нея не бяха толкова големи, и провалите й — толкова публични.

— Имам чувството, че всички ми се присмиват зад гърба — бе пошепнала тогава, в ресторанта.

— Да, разбирам те — бе кимнала Уенди. — Гадно е. Но трябва веднъж завинаги да проумееш, че не е така! Преобладаващата част от хората са прекалено обсебени от себе си, за да обърнат сериозно внимание на другите.

— Хей! — извика асистентката й Зоуи, влитайки в кабинета й. — На телефона е Санди Берман от „Нийман Маркъс“. Клеър ми каза, че си тук, но не можах да те открия никъде!

— Бях при Марша — отговори Виктори.

— Да й кажа ли, че си излязла? — попита Зоуи, долавяйки колебанието й.

— Не, няма нужда. Свържи ме.

Седна зад бюрото си. Предстоящият разговор със сигурност щеше да бъде неприятен — труден както за Санди, така и за нея самата. Със Санди правеха бизнес вече от десет години и често обичаха да казват, че са израснали в него заедно. Сега Виктори си пое дълбоко дъх и вдигна телефона.

— Санди, много ми е приятно да те чуя! — започна весело, сякаш всичко си беше наред.

— На мен също — промърмори учтиво Санди от другия край на линията. — Сигурно си много уморена след всички тези пътувания!

— Ами… Япония, Далас, Лос Анжелис… обичайното — отвърна Виктори и сви рамене. — Но иначе съм добре. Ти как си?

— Значително по-добре след края на Седмицата на модата.

Двете се засмяха, напълно наясно с нещата, а после настъпи пауза. Виктори се изкуши да я запълни, но реши този път да остави Санди да свърши мръсната работа.

— Знаеш колко много те обичаме всички в „Нийман“ — започна накрая Санди.

Виктори само кимна, а в гърлото й се образува буца.

— И лично аз много харесах пролетната колекция — продължи Санди. — Но общото усещане е, че тя не е така продаваема, колкото другите ти колекции.

— Така ли? — престори се на изненадана Виктори. — Честно да ти кажа, Санди, според мен това е най-добрата колекция, която съм правила някога. — Намръщи се. Мразеше, когато й се налагаше да се продава на хората от универсалните магазини. Имаше чувството, че изглежда много евтина. Но в случая не можеше просто да ги загърби с лека ръка, затова продължи: — Вярно е, че е малко различна, но…

— Не казвам, че не е красива — прекъсна я Санди. — Но тя породи общото усещане на страх кой ще се реши да я носи! Ако зависеше само от мен, никакви проблеми! Обаче клиентите на „Нийман“ са доста по-консервативни, отколкото си мислиш!

— Разбирам защо са уплашени — отбеляза съчувствено Виктори. — Но хората винаги се страхуват от новото. Затова смятам, че трябва да дадеш на колекцията ми шанс. И съм убедена, че накрая ще бъдеш доста изненадана!

— Отлично знам колко си талантлива — по този въпрос две мнения няма! — изтъкна помирително Санди. — Добрата новина е, че все пак ще вземем десет модела.