— Джени коя? — изписка наперено Магда.

Уенди въздъхна и отговори:

— Актрисата. Магда! Не си ли спомняш? Тя е една от любимките ти! Играеше принцеса Дългоноска в онзи филм, дето много ти хареса!

— Но този филм беше анимационен, мамоооу!

— Е, тя беше гласът на принцесата — отговори Уенди, а после се отказа да спори с дъщеря си. — Татко вкъщи ли е?

— Не, не е.

Телефонът на Уенди отново иззвъня. Беше Шейн.

— Тъкмо ме търси по другата линия. Пак ще ти се обадя. Включи мобифона си. Шейн й изпращаше писмено съобщение. Там се казваше: „Искам развод.“

Това беше толкова очеваден вик за внимание, че Уенди едва не се разсмя. Шейн никога не би поискал развод. Къде ще отиде? Как ще се храни? Как ще си позволява скъпите ризи на „Долче & Кабана“, които толкова много обича?!

„Не бъди глупак — написа тя. — Обичам те!“

„Говоря съвсем сериозно!“

„Отложи развода за някой друг ден — отговори му Уенди. — Джени идва на вечеря! — И като послепис добави: — Нали ще се върнеш навреме?“

9

Седмо авеню номер петдесет и пет беше най-престижната сграда в Квартала на дрехите. Беше разположена точно в средата между пресечките на Тридесет и девета и Четиридесета улица и представляваше тясна постройка с дискретна елегантност и финес. Беше изградена от мрамор, а към малкото фоайе водеше въртяща се врата от блестящ месинг. На стената висеше списъкът на живущите — своеобразен наръчник „Кой кой е в модната индустрия“: Оскар де ла Рента, Дона Каран, Ралф Лорен, а някъде по средата — Виктори Форд.

Виктори погледна името си, въздъхна и влезе в асансьора. Беше се нанесла в тази сграда преди четири години, напускайки претъпкания си таван на една от страничните улички, с което съобщи на модната индустрия, че е пристигнала. Студиото й беше от по-малките — само част от етаж, в сравнение, например, с трите етажа на Ралф Лорен. Но пък половината от битката в модния бранш беше за начина, по който те възприемат хората. Точно това бе и една от причините, поради която определен моден дизайнер един ден можеше да бъде на върха, а на следващия — на улицата. Никога нямаше да забрави следобеда, когато, връщайки се от обяд, бе заварила във фоайето хамали и разбра, че Уилям Джеймсън е закрил фирмата си.

„Но пък Уили си имаше спонсори“ — напомни си тя, докато вратите на асансьора бавно се затваряха. В горната част на кабината се виждаше дълга редица със запазените марки на всички дизайнери в сградата — докато асансьорът минаваше покрай етажите им, знаците светваха. Клюката твърдеше, че Уилям продължавал да прави пари, но не достатъчно, че да задоволи спонсорите си, така че те му спрели кранчето. А престъплението му беше единствено трите последователни неуспешни сезона.

„Това никога няма да се случи с мен!“ — помисли си свирепо тя. Освен това Уилям беше станал велик. А тя все още не е достигнала подобни висоти. Поне засега.

Асансьорът иззвъня и над вратата светна розовото лого „Виктори Форд“ с причудливата рамка. Тя излезе и измина няколко крачки до вратата с матирано стъкло, върху която бе нарисуван нейният знак. Стомахът й внезапно се сви на топка от страх. Само наемът на това място бе 20 000 месечно! Това правеше по 240 000!

— Здравей, Клеър! — поздрави жизнерадостно тя момичето на рецепцията, като че ли нищо не се беше случило. Клеър беше младо, красиво и много трудолюбиво градско момиче, което беше във възторг, че си е намерило работата на мечтите си — в бляскавата модна индустрия.

— Здрасти! — поздрави я възторжено Клеър. — Как беше пътуването?

— Страхотно — отговори Виктори и свали палтото си. Клеър протегна ръка, за да го поеме, но Виктори й направи знак, че няма нужда. Никога нямаше да се чувства удобно да кара подчинените си да правят онова, което всеки нормален човек би могъл да направи и съвсем сам.

— Как беше Япония?

— Гореща — отговори Виктори.

— Току-що за теб пристигнаха два големи пакета — отбеляза рецепционистката.

Виктори кимна. Цяла сутрин се бе ужасявала от мисълта за тези пакети — още откакто бе говорила с господин Икито и той бе преповторил за стотен път колко брилянтна била идеята му да наеме госпожица Мацуда като дизайнер. После добави, че тя всъщност вече ги била направила и че днес сигурно ще пристигнат в офиса й.

— Не приемам „не“ за отговор! — бе натъртил той.

Виктори усети, че като че ли започва да го мрази. Защо досега не си бе давала сметка колко го ненавижда?

— Благодаря, Клеър! — каза на рецепционистката.

Точно срещу бюрото на момичето се намираше елегантната демонстрационна зала, където канеха своите купувачи и разни знаменитости, за да им представят новата модна линия. Стените и килимът бяха в опушено розово, а от тавана висяха два малки кристални полилея „Бакара“. За постигането на този цвят бяха необходими цели две седмици. Идеята за розово си беше брилянтна — този цвят по принцип е естествен съюзник на жените, а освен това пасва добре почти на всеки тен на кожата, — но реалността на розовото обикновено е истински кошмар. Ако е прекалено ярко, става натрапчиво и несериозно, а при неподходящо нюансиране се получава нещо, напомнящо обикновено на лекарство за стомашни киселини. Но пък точно това розово, примесено с лека нотка бежово, беше просто перфектно — едновременно създаваше изискана атмосфера и внасяше успокоение.

Но сега, точно пред залата, се виждаше един твърде обезпокоителен символ — почти пълна закачалка с модели от пролетната колекция. Дрехите бяха изпратени на магазина „Нийман Маркъс“ в Далас само преди три дена и по график трябваше да бъдат върнати едва в края на седмицата. Сърцето на Виктори падна в петите.

— Клеър? — обърна се тя към рецепционистката. — Кога пристигнаха тези модели?

— О! — възкликна смутено момичето. — И те пристигнаха тази сутрин.

— От „Нийман“ обадиха ли се?

— Доколкото знам, не — отговори Клеър, но добави обнадеждено: — Обаче на мен ми се наложи да отскоча до аптеката, така че може би Зоуи е приела съобщението!

— Благодаря! — кимна Виктори, опитвайки се да запази самообладание.

Пое по дългия коридор към офиса си. Мина покрай огромната кроячна, където зад шевните машини седяха четири жени; покрай още две стаи, разделени на кабинки, където бяха разположени хората за връзките с обществеността, асистентите и стажантите; друг малък офис, принадлежащ на отговорниците по корпоративните връзки; и накрая един малък офис в края, където седеше Марша Циндерхоф — офис мениджър и счетоводител. Както обикновено вратата на Марша беше затворена, украсена с неизменния знак „Внимание! Зла котка!“. Виктори почука и влезе.

— Здрасти! — поздрави делово Марша, като вдигна глава от компютъра.

Тя беше само с две години по-възрастна от Виктори, но бе от онзи тип жени, които още в гимназията изглеждат на средна възраст. Живееше на същата улица в Куинс, където се беше родила и израснала, и ходеше с един и същи човек от петнадесет години. Марша беше много скучна, но истинска богиня на цифрите, поради което Виктори се считаше за късметлийка, че беше попаднала на нея. Веднъж й беше казала: „Спокойно можеш да си намериш работа и в някоя голяма счетоводна фирма на Уолстрийт, Марша! Така вероятно ще се чувстваш доста по-сигурна!“

„Най-голямата ми сигурност е да знам, че счетоводните ти книги са в пълна изправност!“ — бе отговорила Марша. Тя не обичаше промените и Виктори си даваше сметка, че може да мине и по-тънко със заплащането й. Но като собственик бе напълно убедена, че когато става въпрос за работници и служители, получаваш точно толкова, за колкото си плащаш, а и всеки човек заслужава да бъде оценен по достойнство. Марша изкарваше по сто хиляди долара годишно плюс пет процента от печалбите.

— Мисля, че се очертава голям проблем — изрече Виктори, като се отпусна на малкия сгъваем метален стол пред бюрото на счетоводителката си. Марша би могла да вземе и по-голям офис, с по-красива мебелировка, обаче тя си го харесваше такъв — евтин и притеснителен, защото по този начин се спасявала от чести гости.

— Аха! — кимна Марша и извади дъвка от най-горното чекмедже на бюрото си.

— Мамка му! — пошепна Виктори. — А аз тайничко се надявах да ми кажеш, че всичко е само в главата ми, да ме успокоиш и да отбележиш, че всичко ще бъде наред!

— Да, в главата ти е — отвърна Марша, като задъвка енергично. — Защото познаваш тази материя не по-зле от мен самата. — Набра нещо на клавиатурата и продължи: — Ако лицензите от Япония са същите като миналата година, всичко ще бъде наред. Но продажбите от нашите универсални магазини са спаднали с петдесет процента в сравнение с миналогодишните!

— Олеле! — възкликна Виктори.

— Боли, нали? — кимна Марша. — Копелета! Та значи, това ни връща точно там, където бяхме преди три години.

— Ами ако и в Япония всичко пропадне?

— Няма да стане особено приятно — отговори счетоводителката. — Миналогодишните ни печалби оттам възлизат на два милиона и петстотин и седемдесет хиляди долара. Надали някой би искал да загуби подобна цифра!

— Копелета! — отбеляза този път шефката й. Марша я изгледа въпросително и Виктори почувства, че й прилошава.

— Е, има и добри новини — кимна благосклонно счетоводителката. Глътна дъвката си и извади нова лентичка. Марша поглъщаше дъвките като истинска храна и Виктори потреперваше само при мисълта какво ли представляват червата й. — Помниш ли аксесоарите, дето направи миналата пролет, за безмитните магазини? Те вървят много добре! И чадърите, и ботушите за дъжд, и ръкавиците! Засега печалбите ни от тях възлизат на двеста осемдесет и девет хиляди долара, а доколкото знам, още най-малко пет месеца ни очаква такова гадно зимно време.