— Страхотна работа сте свършили, хора! — изрече високо Виктор Матрик. — Наистина първокласна! Селдън, ти какво ще кажеш? Хит, нали?

Уенди се усмихна. В стомаха й се претърколи топка тревожност, примесена със страх и гняв. Този филм си беше неин, а не на Селдън! Селдън нямаше нищо общо с него, освен дето прочете сценария и звънна тук-там, за да им осигури за режисьор Питър Саймънсън. А ето че сега Селдън се беше приближил до Виктор и му разтърсваше ръката, подмазваше му се и го засипваше с поздравления, сякаш всичко това беше негово дело. Шибаният подлизурко Селдън Роуз със сплъстената си коса и глуповатата си усмивка (странното е, че някои жени в компанията го намираха за привлекателен, но Уенди изобщо не бе съгласна с тях) се опитваше да си присвои всички заслуги на неин гръб!

Уенди излезе на пътеката и се настани точно пред погледите на Виктор и Селдън. Беше от решаващо значение да наложи присъствието си. Не всеки ден й се отдаваше да бъде в една стая с Виктор Матрик, така че сега трябваше да използва всяка възможна секунда. Приведе глава и се усмихна на Селдън, все едно че го слуша задълбочено. Познаваше Селдън Роуз от години, всъщност — от цяла вечност, още от Лос Анжелис. Той бе известен сред техните среди като безогледно амбициозен тип. Може, но и тя беше такава. За тази игра винаги са нужни двама.

— Виктор — измърка нагаждачески Уенди (направо й призляваше, но знаеше, че така трябва да се държи), — искам да те поздравя за твоята всеотдайност към качеството! Този филм е пропит отвсякъде с интелигентността на „Сплач-Върнър“!

Очите на големия шеф заблестяха, макар че не стана ясно дали от лудост, дали от старост или по малко и от двете. И той отговори:

— Моята интелигентност, Уенди, се състои в това, че наемам най-добрите хора в света, за да ръководят компаниите ми! И двамата вършите страхотна работа!

Уенди се усмихна. С периферното си зрение забеляза, че Джени Кадин и Танър Коул се насочват по пътеката към нея. Само след тридесетина секунди Джени щеше да я обсеби и оттам нататък разговорът със Селдън и Виктор ще стане невъзможен. Джени веднага щеше да поиска тяхното внимание. Нали си беше филмова звезда — значи беше най-важна от всички!

— Благодаря ти, Виктор! — отвърна Селдън и улови погледа на Уенди. — Двамата с Уенди работим отлично заедно!

Уенди едва не ахна, но успя да задържи лицето си в измъчена усмивка. Значи такава му била играта на Селдън! Внезапно пред очите й изникна цялата картина — Селдън иска да придърпа „Парадор“ към собственото си подразделение, „Муви тайм“. Стреми се да управлява едновременно „Муви тайм“ и „Парадор“ и да се прави на неин шеф. Възмутително! Преди пет години, когато „Сплач-Върнър“ купи „Парадор“ и направиха Уенди президент, Селдън Роуз не бе искал да има нищо общо с филмовата компания. Говореше се, че си имал големи разправии с бившата съпруга, както и дори, че тайно подготвял почвата за провала на „Парадор“. Но после Уенди бе вдигнала „Парадор“ на крак, като през последните две години направи пет хитови ленти, докато „Муви тайм“ продължаваше все така да си куцука отзад. В такъв случай нищо чудно, че Селдън Роуз е решил да й обяви война.

Джени Кадин щеше да кацне при тях всеки момент. Уенди си пое дълбоко дъх през носа, надявайки се да захрани мозъка си с малко по-голяма доза кислород. Ако сега позволи на Селдън да отбележи точка пред Виктор, той ще пъхне пухкавите си пръстчета в пукнатината и ще започне да разтваря ли, разтваря, докато не сътвори пропаст.

Налагаше се веднага да го перне през пръстите!

— Помощта на Селдън бе неоценима, Виктор — изрече тя, като кимна, уж признавайки качествата на колегата си. — Имахме само две срещи по повод „Петнистото прасе“, но пък Селдън ни свърза с нашия режисьор, Питър Саймънсън. — И после се усмихна така, сякаш целият успех на филма се дължи на това единствено телефонно обаждане. — Който свърши превъзходна работа! — заключи триумфално.

Тук направи пауза, като вътрешно се поздрави за успешния удар. Беше напълно достатъчен, за да напомни на Селдън, че ако възнамерява да пресича забранената линия, Уенди ще го принуди да извади тежката артилерия, както и да подскаже на Виктор, че докато продължава да я държи на тази ръководна позиция, тя няма нищо против да работи и в екип. Моментът за това изказване също бе избран перфектно. Защото точно в следващата секунда при тях се появи Джени Кадин и обгърна с ръка раменете на Уенди, което означаваше, че всички разговори, които не се отнасят до великата звезда, трябва да приключат.

— Уен — пошепна й Джени с тон на съблазнителка, — уморена съм! Искам довечера да ти дойда на гости за вечеря! Ще ми приготвиш ли твоята прочута лазаня?

Уенди само я потупа по ръката и попита:

— Нали познаваш вече Виктор Матрик?

Джени, която беше висока 176 сантиметра и тежеше около 56 килограма (от които най-малко два за силиконовите импланти в гърдите й), се разгъна с грацията на змия и подаде дългата си бяла ръка на големия шеф.

— Здравей, татенце! — Пое ръката му, а после се приведе напред, за да го дари с шумна целувка по бузата. Лицето на Виктор светна. „Господ на благослови Джени!“ — помисли си Уенди. Винаги знаеше от коя страна е намазана филията. — Харесва ми това голямо, страхотно татенце! — изгука актрисата.

Виктор се изчерви още повече. Групата се насочи към асансьорите.

— Уенди вече работи по един страхотен нов сценарий за мен! — похвали се Джени на Виктор. Сините й очи бяха огромни, а когато ги разтвореше широко, за да подчертае нещо, за останалите беше просто невъзможно да отлепят поглед от нея. — Но този път е сериозен! Всички смятаме, че има огромен потенциал за няколко „Оскара“!

— По този въпрос говори само с Уенди — отбеляза Виктор, като я потупа бащински по рамото. — Никога не поставям под съмнение решенията на моите изпълнителни директори!

При тези думи се усмихна на цялата група и тръгна надолу по коридора към офиса си.

Селдън Роуз натисна копчето на асансьора. Киносалонът се намираше на предпоследния етаж, където беше и тайният асансьор, отвеждащ към личните помещения на Виктор и трапезарията му, под които следваха различните офиси и подразделения на „Сплач-Върнър“. Точно под него, където бе прожекционната зала, беше и етажът на Уенди. Тя целуна Джени по бузата и я покани в дома си на вечеря към осем часа. Селдън стоеше пред вратата на асансьора и въртеше в ръка мобилния си телефон, с което я накара да се запита дали не й е ядосан. Не че това имаше някакво значение. Сега, след като вече го погреба, можеше да си позволи най-малкото да бъде благородна.

— Поздравления, Селдън! — изрече, а после добави без доза ирония: — Свърши страхотна работа!

Селдън вдигна очи към нея, сви рамене и отвърна:

— Е, проектът си беше твой.

Тази негова реакция определено я изненада. Уенди бе работила достатъчно с мъже като Селдън Роуз (такива като него в киноиндустрията с лопата да ги ринеш), та знаеше, че това привидно смъкване на знамената обикновено предвещава негласно обявяване на война. Но, от друга страна, Селдън може да не е чак толкова безмилостен, колкото го определяше мълвата — или може би тя просто го бе натъпкала достатъчно дълбоко в кутийката му, за да я остави на мира поне през следващите два месеца. Това напълно я устройваше — и без това имаше предостатъчно проблеми. Докато вървеше по коридора към офиса си, който се намираше точно на ъгъла на етажа, мобилният й телефон иззвъня. Оказа се, че през последните два часа е събрал петнадесет нови съобщения, в това число пет от Джош, едно от дъщеря й и три от Шейн. Но какво му ставаше на този човек?! Сигурно пак ще й иска пари. Да, може би е прав. Трябва да поговорят. Тя да не би да е банка!

Първият номер, който Уенди набра, бе този на дъщеря си.

— Здрасти, мамоооу — провлачи с престорен аристократизъм Магда.

— Здравейте, графиньо, ваше сиятелство!

— Мисля, че ще се наложи да купите мен пони!

— О, така ли, не знаех! — възкликна Уенди, не без известно задоволство.

Вероятно това означаваше, че уроците по езда, които дъщеря й Магда вземаше с дъщерята на Нико — Катрина, вървят добре. Точно на това се беше и надявала. Магда бе страхотно човече. Щеше да й се отрази много добре да си хване нови приятелчета, да се вълнува от нещо смислено. Освен това колко би могло да струва едно пони? Та то е само миниатюрен кон, нали така?! Сигурно две-три хиляди долара?

— Защо не вземеш да се поразровиш в интернет и да разгледаш рекламите на понитата, а после да поговорим, става ли? — каза Уенди.

Магда въздъхна раздразнено и отвърна:

— Мамоооу, понитата не се намират така! Не и по интернет! — Отвращението в гласа й беше почти осезаемо. — Трябва да отлетиш до Палм Бийч с частния си самолет и там да се срещнеш с човека, който развъжда най-добрите понита в тази страна!

Господи! Един урок по езда и тя вече говори така, сякаш ще ходи на олимпиадата! Откъде ги научава всичките тези глупости?!

— Скъпа, ние няма да търсим пони от Палм Бийч! — изрече търпеливо майка й. — Сигурна съм, че можем да намерим много хубаво пони и тук, в Ню Йорк! — Всъщност, възможно ли е? Откъде идват тези понита все пак? Е, все някъде из града трябва да има. В крайна сметка Ню Йорк бе средище на всякакви паразити — както човешки, така и всякакви други. Колко ли видове животни и насекоми има по света, за които не знаем? — Ще говорим по този въпрос довечера, когато се върна. Джени К. ще ни гостува за вечеря.