— Боже, как мразя актьорите! — въздъхна Уенди.

— Глупости! — извика Шарлийн, посочи я с пръст и отсече: — Ти обожаваш актьорите! Всички те знаят като продуцент на актьорите! А те пък обожават теб!

— Шарлийн заминава за Индия — отбеляза ни в клин, ни в ръкав Уенди.

— Ще ми се и аз да можех да замина нанякъде! — простена Майра.

— Че защо не го направиш?! — възкликна с жар Шарлийн. — Така де, има ли нещо, което да те спира? Преди месец просто се събудих една сутрин, огледах се и си казах: „За какво изобщо живея? Какво правя тук?“ И осъзнах, че имам нужда да живея. Истински. Да се махна от всичко това, за да успея да погледна всичко от нова перспектива.

— Да, като че ли всичко се свежда до това — съгласи се Уенди. — До перспективата.

— И ти можеш да дойдеш, ако искаш! — покани я Шарлийн.

— Но как да го направи? — намеси се Майра. — С всичките тези деца и какви ли не още задължения на главата!

— Ако щете вярвайте, но аз също съм мислила по този въпрос — отбеляза Уенди.

— Да бе, сега, като се замисля, можеш да излъжеш, че отиваш на снимки — вметна Шарлийн.

Уенди се усмихна. Знаеше си, че никога няма да може да направи подобно пътешествие. Но все пак самата идея за него… Още от дете си мечтаеше за дълго пътешествие. Да види света. Да се разхожда из екзотични кътчета… Но бързо изхвърли тази мисъл от главата си.

Огледа се и отново намести очилата си.

— Кого още чакаме? — попита Майра.

— Виктор Матрик — отговори Шарлийн и намигна на Уенди.

Уенди й се усмихна мрачно. Тази част от работата й беше най-неприятна. Миговете на агония преди началото на вътрешната прожекция, когато, независимо колко добър си си мислела, че е филмът, знаеш, че само след два часа може да се окажеш напълно опровергана; че онова, което си възприемала като смешно или съвсем ясно, по някакви неведоми причини не успее да докосне публиката. А после, независимо колко филма си продуцирала, независимо от успехите ти (а тя бе имала предостатъчно, даже може би повече, отколкото й се полагаше), провалите увисват над главата ти като косата на смъртта. Уенди си даваше сметка, че не трябва да допуска никакви емоции относно филмите си (нали мъжете непрекъснато обвиняваха жените, че влагат прекалено много емоции във всичко!), но бе напълно невъзможно да вложиш толкова много енергия в определен проект и да не се обвържеш емоционално с него. Затова, когато някой филм не се приемаше, все едно бе умрял някой добър приятел. Приятелят може и да е бил по принцип гадняр, да е бил истинско куку или пък неудачник, но това изобщо не означава, че не си го харесвал, че не си искал той все пак накрая да успее.

И когато филмите й се проваляха, когато умираха, в продължение на няколко дена след това тя пропадаше в тайната си черна дупка на срама. Защото не филмът се бе провалил — бе се провалила тя. Бе предала не само себе си, но и редица други хора.

— О, Уенди! — изтъкваше в такива моменти Шейн, въздъхвайки отвратено. — Защо изобщо ти пука? Та това е само някакъв си тъп холивудски филм!

А тя винаги се усмихваше и отговаряше:

— Прав си, скъпи!

Но всъщност не беше така. Той грешеше. Разковничето за всичко в този живот се състоеше в това, че трябва да ти пука — наистина да ти пука — за онова, което правиш. Да се отдадеш напълно на страстта си.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го погледна и пошепна на момичетата:

— Това е Шейн!

— Щастливка! — усмихна се Шарлийн и кимна. През последните пет години нито тя, нито Майра бяха имали късмета да се сдобият със сериозна връзка — факт, който като че ли непрекъснато пърхаше на ръба на съзнанието им.

Уенди се изправи и се запъти към коридора, за да приеме обаждането. Подплатените врати на прожекционната зала се притвориха тихо зад гърба й.

— Здрасти! — изрече щастливо в телефона. Това беше първият им разговор през този ден.

— Заета ли си? — попита той, както й се стори — доста хладно.

Не знае ли, че всеки момент ще започне скрийнингът? Може пък да е забравила да му каже.

— Всичко наред ли е, скъпи? — попита тя с топъл, майчински глас.

— Трябва да поговорим.

— Децата добре ли са? Нали с Магда нищо не се е случило?

— Децата са си добре — отговори с нехаен глас той. — Трябва да поговорим. Ние, двамата!

Това не прозвуча никак добре. През главата й запрепускаха десетки сценарии. Някой техен познат е починал; получили са уведомително писмо от данъчните, че трябва да внасят още пари; съдружниците му от ресторанта са го изхвърлили… Уенди вдигна глава. По коридора вървеше с бодра крачка Виктор Матрик. Защо винаги ставаше така, че мъжете и майките като че ли имат някакво шесто чувство, за да тормозят близките си по телефона в най-неудобния момент?!

— Ще ти се обадя по-късно. След вътрешната прожекция — заяви тя с възможно най-нормалния си тон и веднага изключи телефона.

— Здравей, Уенди! — поздрави я Виктор и разтърси ръката й.

— Радвам се да те видя, Виктор! Всички много се радваме, че успя да ни отделиш от ценното си време! — отвърна тя.

Отстъпи крачка встрани, за да го пропусне да влезе първи в киносалона. Настъпи миг на неудобство. Тя беше жена, но пък той беше по-възрастен от нея и имаше по-голяма власт. „Възрастта преди красотата“ — каза си Уенди. И все пак, след толкова години във филмовата индустрия, все още не знаеше как точно да се отнася с мъже като Виктор Матрик — възрастните мъже с авторитет и власт. Тя мразеше мъжкия авторитет. Всеки път, когато й се налагаше да се изправя очи в очи с мъже като Виктор, се чувстваше като малко момиченце, което е принудено да се опълчи на баща си. Отношенията с баща й не бяха никак лесни. Той се държеше хладно и пренебрежително с нея, като че ли изобщо не очакваше от дъщеря му да излезе нещо свястно (и до ден-днешен се удивляваше, че тя не само има работа, а и че изкарва толкова много пари — когато разбра, че Уенди печели повече от три милиона долара годишно, единственият му коментар бе: „Вече не мога да разбера този свят!“). Приятелката й Нико обаче отлично знаеше как да се оправя с мъже като Виктор. Прилагаше метода на тънките ласкателства. Говореше им на тяхното ниво Държеше се така, сякаш бе една от тях. А Уенди никога не можеше да го направи. Знаеше, че изобщо не е „една от тях“, така че бе безпредметно да се преструва.

— Смяташ ли, че ни очаква хит, а, Уенди? — попита я шефът й.

Виктор бе от онези магнати, които обичаха да повтарят имената на подчинените си отново и отново под претекст, че така им помагат да се чувстват значими, но всъщност по-скоро, за да ги сплашат, като им напомнят, че те притежават превъзходна памет, а горките служители — не.

— Виктор — изрече сега тя, — смятам, че филмът е страхотен!

— Ето такова отношение искам от всичките си началници! Ентусиазъм! — възкликна Виктор, сви дясната си ръка в юмрук и удари с нея дланта на лявата. — Хайде да си поиграем на топка!

Уенди последва Виктор в прожекционната зала и се настани в редицата точно зад него. Екранът припука и оживя, белият лъч зад тях освети огромната глава на Виктор и късата му, пожълтяваща коса. Уенди се отпусна назад в креслото си и през главата й премина мисълта как ли би реагирал Виктор, ако тя отиде при него и му заяви: „Хубаво, Виктор! Хайде сега да си поиграем на кукли!“



Точно сто и единадесет минути по-късно Танър Коул се приведе и целуна Джени Кадин в теглената от коне шейна, която се носеше по главната алея на Сентрал парк. Уенди бе виждала този край стотици пъти в монтажната зала, но все още бе в състояние да се изпълни с онова сълзливо задоволство, което може да се постигне само когато публиката действително е убедена, че правдата е възтържествувала благодарение на истинската любов. На пръв поглед това изглеждаше най-лесният край, но всъщност изобщо не беше така. Имаше си строги правила: мъж с високо обществено положение и пари се влюбва в жена с ниско обществено положение, обикновено по-бедничка, но пък иначе почтена и благородна. (Или в момиче. Това беше още по-добре.) Петдесетте години борба за феминизъм, образование и успехи не бяха допринесли почти с нищо за изкореняването на този мит. Имаше моменти, когато Уенди се чувстваше крайно некомфортно от мисълта, че й се налага да продава подобни глупости на съвременните жени. Но пък имаше ли някакъв избор? Тя работеше в развлекателния бизнес, а не в бизнеса на истината, а освен това колко жени с лека ръка биха се подписали под обратното — жена с високо обществено положение (умна, преуспяваща, влиятелна) се влюбва в мъж с далеч по-ниско обществено положение и накрая поема изцяло грижата за него?!

Глупости! Внушението е съвсем различно!

Шарлийн се приведе напред и потупа Уенди по рамото.

— И аз искам да преживея всичко това! — проплака тя, като посочи застиналия кадър на екрана, където Танър Коул бе впил устни в Джени Кадин и върху който вече вървяха надписите.

— На такива като нас подобно нещо никога не може да се случи — изсумтя Майра. — Още ли не си го разбрала?!

— Но аз искам! — изви Шарлийн.

— Аз пък искам яхта и частен самолет. Но няма да имам нито едното, нито другото — просъска Майра.

Хората започнаха да стават от местата си.

— Беше фантастично! — извика Танър Коул от първия ред.