И сега Нико каза в телефона:

— Значи няма да имаш време да поговорим за партито, така ли?

Имаха си традиция на всеки две седмици да организират в дома си някакво парти — от вечери в тесни кръгове за дванадесетима, през бюфети за петдесет, та до коктейли за стотици. Тези събития имаха изцяло делова цел — бяха предназначени да поддържат имиджа на Нико на съответната висота, да създават нови връзки, както и да са сигурни, че знаят всичко, което става, още преди да се е появило в новините. Нико изобщо не харесваше тези партита, но си даваше сметка, че Сеймор е прав, затова продължаваше да ги организира, за да му достави удоволствие. Не че това й създаваше някакви трудности. С всичко се занимаваше съпругът й — намираше фирми за организиране на тържества, избираше менюто и поръчваше алкохола, въпреки че у тях никой никога не се напиваше. Сеймор мразеше пияните хора. Ненавиждаше онези, които губят контрол над себе си, а освен това бе въвел правилото най-късно до десет и половина вечерта всички да си бъдат по леглата.

— Ще поговорим за това довечера — отговори сега съпругът й. — Ще се прибереш ли навреме?

— Все още не знам — каза Нико. — Ако не се лъжа довечера май има нещо за превенция на рака на гърдата.

— В такъв случай най-добре върви! Изцяло в твоя полза е да ти видят физиономията!

И затвори. Нико усети, че внезапно я наляга огромно изтощение. Вече не можеше да се весели никъде. Но някога не беше така. В началото, когато се издигаше и когато всичко беше все още твърде ново, животът й беше истинска вихрушка. Всеки ден беше изпълнен със сладки дребни вълнения. Двамата със Сеймор се къпеха в еуфорията на непрестанните постижения и победи. Проблемът бе в това, че никой не се сещаше да те предупреди, че трябва да продължиш да побеждаваш. Че не трябва да си позволяваш да спираш. Че трябва да продължаваш все по-нагоре и по-нагоре.

Нали в крайна сметка точно затова сме дошли на този свят! Независимо какво правиш, непрекъснато трябва да разравяш дълбините на съзнанието си, за да търсиш волята, която да ти дава криле. И да продължаваш да се опитваш. Защото, когато спреш да вървиш напред, просто умираш.

И всички забравят за теб.

Е, всъщност тя няма да щъка по тази земя, когато я забравят, така че защо да й пука?!

Нико погледна през прозорчето на колата. Най-сетне бяха тръгнали по Трето авеню, но трафикът продължаваше да бъде все така дразнещо бавен. Но не трябва да си позволява подобни мрачни мисли! Та нали само след няколко минути ще види Кърби! Представяше си го като случайна карта в живота си, като шут в пъстроцветен костюм, като красиво опакован шоколад.

— Номер триста ли казахте? — прекъсна мислите й шофьорът.

Сградата, в която живееше Кърби, представляваше огромна, бежова тухлена кула, а алеята за паркиране пред нея се виеше от Седемдесет и девета улица до Второ авеню. Типично обиталище за средната класа, но пък алеята, която по-скоро беше неудобна, отколкото полезна, вероятно е била предназначена да придаде на кооперацията известна класа. Под тентата на входа имаше две летящи врати и една плъзгаща се, която се отваряше автоматично — като онези по летищата. Във фоайето се извисяваше огромно бюро, зад което седеше портиер със заплашителен вид.

— За Кърби Атууд, ако обичате — изрече Нико.

— За кого? — извиси глас портиерът, нарочно правещ се на глух. Нико въздъхна и повтори:

— Кърби Атууд.

Портиерът я изгледа свирепо без никаква особена причина, освен може би факта, че тя като че ли го бе притеснила, като го бе помолила да изпълни служебните си задължения. После разгърна папката си, намери номера, вдигна телефонната слушалка и го набра.

— К’во ви беше името?

Нико се смути. Ситуацията й напомни, че никога досега не беше правила подобно нещо и не беше сигурна какъв точно е протоколът. Дали да каже истинското си име и така да се изложи на потенциалната опасност да бъде хваната? Но пък ако каже някакво измислено име, Кърби вероятно няма да поеме, а това ще доведе до нови конфузни ситуации.

— Нико — пошепна едва чуто.

— Какво? — извика портиерът. — Никол?

— Точно така.

— Тук някаква си Никол за вас — изрече портиерът в слушалката. После, като я изгледа крайно подозрително, просъска: — Можете да се качвате. Двадесет и пет Г. Когато слезете от асансьора, завийте надясно.

Сградата на Източна Седемдесет и девета улица номер триста беше огромна. Апартаментите бяха натъпкани като кутии за обувки един до друг и един върху друг. Имаше тридесет и осем етажа с по двадесет и шест апартамента на всеки от тях, които бяха обозначени с буквите от азбуката. Това правеше всичко 988 апартамента. Двамата със Сеймор някога също бяха живели в подобна кооперация — в първите години след брака им. Но не след дълго се бяха изнесли, за да тръгнат напред и нагоре.

Чу отварянето на някаква врата — звукът отекна из целия коридор. Очакваше оттам да надникне красивата глава на Кърби, но вместо това към нея се спусна гигантско куче и заподскача весело — не се разбра дали се радваше на компанията или на успешното му освобождаване от затвора на апартамента. Звярът тежеше близо петдесет килограма, с гъста козина, но пък достатъчно гладка, за да подскаже на Нико, че е наполовина грейхаунд и наполовина грейт дейн.

Нико се закова на място и се подготви да сграбчи кучето от двете страни на гривата, ако се опита да скочи върху нея, но точно преди звярът да стигне до нея, в коридора се появи Кърби и извика строго:

— Пале, седни!

Кучето автоматично се закова на място и се отпусна на задните си лапи, изплезило език от радост.

— Това е Палето — представи животното Кърби, докато вървеше към нея със самоуверена усмивка.

Беше облечен в тъмносиня риза, почти разтворена, с изключение на едно-единствено копче, закопчано в средата на гърдите му, сякаш току-що си я бе наметнал. Отдолу се виждаха перфектно изваяните му мускули. Нико бе поразена от тялото му, но още по-поразена бе от неговите умения за обучение на кучето. Тя отлично знаеше, че за тренирането на подобно огромно животно са необходими особен тип търпение и благ, но безпрекословен авторитет.

— Как си, красавице? — извика небрежно Кърби, сякаш бе напълно нормално да посреща в апартамента си доста по-възрастни от него жени посред бял ден, с цел секс. Нико неочаквано се смути. Как да се държи сега? Как очаква от нея Кърби да се държи? Как гледа на нея? И тъй като не разполагаше с никакви други прецеденти, с които да сравни настоящата ситуация, тя се надяваше той да гледа на тях двамата като на Ричард Гиър и Лорън Хътън в „Американско жиголо“. Може пък, ако се престори, че е Лорън Хътън, ще успее да изиграе тази сцена, а?

И защо непрекъснато трябва да я нарича „красавице“?

— Още веднъж се извинявам, че не се сетих веднага да те поканя в апартамента си — каза той, като я поведе по коридора. После се извърна и я дари с такава сладка усмивка, че сърцето й се разтопи. — Освен това наистина много държах да видиш апартамента ми. Още от мига, в който те зърнах, си казах, че с удоволствие бих изслушал мнението ти за моя апартамент! Странна работа, нали? Как става така, че просто срещаш някой и веднага ти се иска да знаеш какво си мисли? По принцип възнамерявах да се преместя. Вярно е, че към центъра е по-хладно, но тъй като съвсем наскоро приключих с освежаването на жилището си, реших, че е доста глупаво отново да се впускам в тази суматоха по преместването, не мислиш ли?

Нико се стъписа. Как би трябвало да реагира на това словоизлияние? Двамата със Сеймор живееха в центъра, в голяма градска къща в Уест Вилидж, на Съливан стрийт. Да, сигурно беше много модерно, но истинската причина, поради която бяха избрали да живеят там, бе, че е тихо, приятно и съвсем близо до училището на Катрина. Защо пък да не му изкаже съчувствията си относно изпитанията на домашния ремонт? За подновяването на тяхната къща им трябваше цяла година, макар че лично тя не взе почти никакво участие. Цялата работа я свърши Сеймор, а после, когато започнаха да пренасят мебелите и докато вътрешният дизайнер нанасяше последните щрихи, бяха отседнали в хотел „Марк“ за три дена. След това й връчиха връзка ключове и един ден след работа тя просто се върна в новата им къща вместо в стария им апартамент. Въпрос на удобство наистина, но сега тя си каза, че ако сподели това с него, вероятно ще му се стори разглезена и надута. Затова просто се усмихна неловко и промърмори:

— Ами… всъщност не знам, Кърби…

— Е, когато го видиш, ще си кажеш мнението — отсече той и отвори със замах вратата, а после я задържа с ръка, така че, за да влезе, Нико трябваше да мине под нея. Тялото й се отърка в гърдите му и тръпката, която премина през тялото й, я накара да се изчерви. — Какво ще пиеш, вино или вода? — попита той. — Казах си: „Тази жена ми прилича на почитател на бялото вино“, та отскочих до магазина и взех една бутилка.

— Нямаше нужда. Кърби — изрече тя и си даде сметка, че езикът й се е вързал като на ученичка. — Не трябва да пия посред бял ден.

— Да, знам. Ти си делова жена — кимна Кърби и се насочи към кухнята, която представляваше тясна дупка, разположена вдясно на входната врата. Отвори хладилника и извади оттам бутилката бяло вино. — Но все пак трябва да се отпускаш от време на време. Не можеш непрекъснато да караш със сто километра в час!

При тези думи се извърна и й се ухили.