— Във всеки случай — продължи Виктори — изобщо не мога да си представя защо Лин Бенет настоява да се срещне с мен! Аз въобще не съм негов тип жена!

Нико и Уенди си размениха многозначителни погледи. Уенди въздъхна и отбеляза:

— Вик, ти си тип жена за всеки мъж, още ли не го знаеш?! Ти си красива, умна, забавна…

— Да бе, както и всички останали хубави думички, които жените си казват една на друга, когато не могат да си намерят мъж! — махна с ръка Виктори. — Няма значение. И без това всичко е пълна глупост. Мъжете винаги се оказват пълно разочарование просто защото ние имаме прекалено големи очаквания за тях! А после за пореден път си даваме сметка, че сме щели да си бъдем къде-къде по-добре, ако всичкото онова време, което сме прахосали за тях, сме го посветили на работата си. Много съжалявам, но според мен нищо не може да се сравни с удовлетворението, което те изпълва, когато си създала нещо с ръцете или ума си! И това е нещо, което, както и да се стекат обстоятелствата, никой на този свят не може да ти отнеме!

Тук не можеше да не се сети отново за господин Икито.

— Но на мен все още ми харесва да се гушкам с Шейн — пошепна мечтателно Уенди, като се сети, че не го беше правила доста дълго време. — Та аз все още го обичам! Той е баща на децата ми! Нали двамата сме ги създали! Връзката ни е прекалено дълбока!

— И ти ли гледаш по този начин на Сеймор? — обърна се Виктори към Нико.

Споменаването на името на Сеймор внезапно изпълни Нико с чувство за вина заради онова, което се канеше да му причини. Дали да сподели с приятелките си за Кърби? Отначало бе започнала да разказва на Виктори, но после бе размислила. Пък и засега нямаше кой знае какво за казване. Освен това си даваше сметка, че Виктори ще бъде ужасена. Със сигурност ще се разочарова от нея. Приятелката й никога досега не се беше омъжвала и подобно на повечето хора, които не се бяха сблъсквали с този кошмар, продължаваше да идеализира семейната институция. Схващанията й относно поведението на женените хора бяха изключително строги и праволинейни. Не че се опитваше да я съди — просто ако Виктори й се ядосаше, Нико нямаше представа как да се държи. Освен това защо да прави Уенди и Виктори съучастнички в престъплението си?!

Вече беше крайно време да смени темата.

— Що се отнася до Виктор — изрече на глас тя, — той е способен на всичко. Но не мисля, че би представлявал проблем. Според мен проблемът е Майк Харнес.

И започна да им разказва как шефът й се е опитал да си припише заслугите за срещата в „Хъкабийс“.

7

— Обратно в „Сплач-Върнър“ ли? — попита шофьорът.

— Ами… всъщност не още — отговори небрежно Нико. — Налага се да се отбия на едно място. Трябва да взема нещо за дъщеря си.

Съобщи тази информация с обичайния си авторитет, но автоматично осъзна, че извинението е изключително глупаво. Докато ровеше в чантата си за листчето с адреса, си каза, че, ако трябва наистина да взема нещо за дъщеря си, това не би й отнело повече от десетина минути. От друга страна, нищо чудно да остане там наистина толкова. Та дори и по-малко. Може би в мига, в който зърне Кърби Атууд, ще си даде сметка, че всичко това е било огромна грешка, и ще си тръгне.

— Бихме могли да отидем на разходка в парка! — бе възкликнал възторжено Кърби, когато тя му се беше обадила тази сутрин от офиса си. — Паркът е страхотно близо до къщата ми. Лично аз много обичам да ходя там, а ти? Мога дори да ти купя хотдог, красавице!

— Кърби — бе пошепнала търпеливо тя, — не мога да си позволя да ме видят в Сентрал парк заедно с теб!

— И защо така?

— Защото съм омъжена. Или май си забравил?

— Значи не можеш да се поразходиш из парка с приятел, така ли?

— Бихме могли да се видим в твоя апартамент — изрече Нико, като си мислеше, че Кърби сам е трябвало да се сети за това, освен ако всъщност изобщо не желае да прави секс с нея.

— Да бе! — извика Кърби. — Като че ли аз сам трябваше да се сетя за това, а?

Фактът, че Кърби в крайна сметка проумя грешката си, й даде известни надежди.

Най-сетне откри листчето хартия, на което бе надраскала адреса му (листче, което възнамеряваше да изхвърли веднага, щом приключи срещата им), и го погледна. Апартаментът на Кърби въобще не се намираше в близост до парка — беше доста на изток, на Седемдесет и девета улица и Второ авеню. Но ако си млад и енергичен като него, пет пресечки надали ти се струват огромно разстояние.

— Отивам на Източна Седемдесет и девета улица, номер триста — съобщи тя на шофьора.

Божичко, ама какви ги върши тя?!

Включи мобилния си телефон. Не можеше да си позволи да прекъсне връзката си с офиса за прекалено дълго време. Обади се на асистентката си Миранда, за да разбере има ли някакви нови съобщения. Дали да й каже същата лъжа, с която бе излязла пред шофьора? Най-добре е да говори по-уклончиво.

— Налага се да се отбия на едно място — изрече делово тя, като си погледна часовника. Наближаваше два следобед. Ако двамата с Кърби действително стигнат дотам, колко ли време ще й отнеме? Петнадесет минути? Но нали преди и след това все пак ще се наложи да говорят за нещо?! — Ще се появя в офиса около три — съобщи на Миранда. — Най-късно в три и половина, в зависимост от трафика.

— Няма проблеми — отвърна весело Миранда. — Имате планирана среща едва за четири. Ако все пак се окаже, че ще закъснеете, само ме предупредете!

„Слава богу! — помисли си Нико. — Миранда се оказа схватливо момиче! Очевидно има достатъчно ум, за да се сети кога е за предпочитане да не задава въпроси. И си дава сметка, че всеки получава само толкова информация, колкото е необходимо!“

Отговори на две телефонни обаждания, а после колата й попадна в задръстване на Петдесет и девета улица. Защо шофьорът не се сети да мине през парка?! О, да, по обяд паркът обикновено е затворен. Какво глупаво, крайно неудобно правило! Щом веднъж бе взела решение да се обади на Кърби, Нико знаеше, че вече няма връщане назад. С всяка следваща секунда вълнението й се усилваше все повече и повече — нямаше търпение да го види, но същевременно се ужасяваше от тази първа среща. Все едно бе отново на осемнадесет и се канеше да отиде на първата си среща. И почувства, че онази почти забравена замаяност пак се завръща.

Сети се, че няма да е зле да се обади на Сеймор. Никак не й се искаше той да й звънне точно когато е с Кърби и когато неминуемо ще й се наложи да го излъже.

— Хей — извика съпругът й, когато вдигна телефона в градската им къща. Откакто преди две години бе решил да започне да се занимава с отглеждане на породисти кучета, бе развил и някои странни реакции, като например този негов нов начин за отговаряне на телефона.

— Здравей! — рече Нико.

— Какво става? Зает съм! — отсече безцеремонно Сеймор.

Нико знаеше, че грубостта му не е преднамерена. Той просто си беше такъв. Изобщо не се бе променил от вечерта преди четиринадесет години, когато се запознаха на едно парти и той я убеди да си тръгне с него и да отидат на бар, а накрая я попита кога смята да се пренесе при него. Сеймор бе напълно погълнат от себе си, от собствените си мисли и работа — никога не преставаше да се удивлява и възхищава на собствената си персона, и това му беше напълно достатъчно. Нико подозираше, че всички мъже по принцип са точно такива, само че някои го прикриват по-добре, а други — не.

— С какво? — попита сега тя.

— С една лекция. За подкомисията в Сената. Строго секретно — отсече делово съпругът й.

Нико кимна. Сеймор бе истински гений и наскоро беше поканен за съветник в правителството относно нещо, свързано с тероризма по интернет. И тъй като той по принцип си беше доста тайнствен, тази нова възможност пасна перфектно на характера му. Официалната му работа беше като професор по политически науки в Колумбийския университет, където изнасяше по една лекция седмично, но преди това бе работил като могъщ инвестиционен банкер. В резултат от всичко това никой не поставяше под въпрос нито неговите препоръки, нито мненията му и той разполагаше с достъп до неколцина от най-брилянтните умове на съвремието. По този повод веднъж й беше казал следното: „При теб хората идват за блясък и да се отъркат в попкултурата, а при мен — за разговор!“

Понякога Нико си казваше, че би трябвало да приеме тези негови думи като обида, но странното е, че не гледаше на тях по този начин. Защото Сеймор в голяма степен беше прав. Всеки от тях си имаше своите силни и слаби страни, но те се бяха научили да толерират различията си, защото знаеха, че заедно са непобедим екип. Именно на това се крепеше и бракът им. Когато и Нико започна да печели много пари, двамата стигнаха до заключението, че Сеймор вече спокойно може да напусне работата си като инвестиционен банкер, за да се посвети на истинското си призвание — да преподава в Колумбийския университет. Нико бе изключително горда от факта, че точно заради нея съпругът й е в състояние да се отдаде на една смислена, макар и твърде лошо платена кариера. Въпреки че понякога се питаше дали всъщност Сеймор съзнателно не е режисирал нещата точно в тази посока — още от деня, в който се запозна с нея, започна да я окуражава и да я обучава как да жъне успехи и как да превзема корпоративните върхове, за да може той самият да си позволи да ги напусне.

Тя, разбира се, се бе оказала много добра ученичка. Не че се бе нуждаела от Сеймор за амбицията и успехите си.