Сюзан Ароу вероятно вече наближаваше седемдесет, но външният й вид правеше възрастта й напълно неразгадаема. Когато една преуспяла жена стане на четиридесет, с нея по правило се случва нещо много странно — сякаш времето тръгва на заден ход и по някакъв необясним начин тя започва да изглежда все по-красива и по-млада и още по-привлекателна, отколкото е била даже на тридесет. Вярно е, че повечето подобни дами си инжектират в лицата ботокс и силикон, правят си лифтинг на очите, а понякога дори и на цялото лице, ала общият ефект далеч надвишава резултата от онова, което би могъл да постигне само хирургичният скалпел. Защото факторите, които придават истинското сияние и блясък на една жена, са успехът и личностната реализация — тогава те се превръщат в олицетворение на пълноценния живот. Сюзан Ароу се бе преборила с рака, имаше два лифтинга на лицето, а може би и импланти на гърдите, но кой се интересуваше от това? Тя все още изглеждаше секси със своя кремав кашмирен пуловер с остро деколте (което разкриваше леко неестествено млада кожа) и кремави вълнени панталони. Виктори и Нико винаги си казваха, че когато станат на нейната възраст, биха били доволни да изглеждат и наполовина толкова добре, колкото нея.

Сюзан беше основател и президент на прочутата преуспяваща компания за връзки с обществеността „Ей Ди Ел“. С нея на масата седяха Карла Андрюз — известната журналистка от водещите новини, както и Мъфи Уилямс, която, в края на петдесетте, се явяваше най-млада от трите. Мъфи беше президент на американския клон на конгломерата за луксозни стоки „Би & Си“, което пък я превръщаше в най-влиятелната жена в модната индустрия на Съединените щати. Външният й вид обаче беше в ярък контраст с пухкаво звучащото й име, подсказващо за произход от първите американски англосаксонски заселници. Тя действително беше наследница на такова (от Бостън), но приличаше на типична недостъпна французойка. Тъмната коса беше сресана прилежно по главата й, опъната и вдигната на малко стегнато кокче. На носа й неизменно почиваха характерните й очила на „Картие“ със синкави стъкла, за чиито рамки се твърдеше, че са от осемнадесеткаратово злато. Мъфи бе безмилостна бизнес дама, която не проявяваше абсолютно никаква търпимост към глупаците. Само една нейна дума бе достатъчна, за да запрати някой дизайнер на дъното или на върха.

Когато днес Виктори пристъпи прага на ресторанта, сърцето й се разтуптя при вида на Мъфи — не толкова от страх, колкото от възхищение. За нея Мъфи бе еквивалентът на Мик Джагър. Вкусът й беше безупречен, а стандартите й — почти недосегаеми. Виктори даваше мило и драго само за една мила дума от страна на тази жена и въпреки че за някои хора би се сторило детинско, малкото коментари, които Мъфи бе направила по неин адрес през годините, се бяха превърнали в едни от най-безценните й спомени. След първото й голямо модно шоу преди шест години Мъфи се бе появила зад кулисите, бе я потупала царствено по рамото и бе изрекла със своя изтънчен, аристократичен акцент: „Беше много добре, скъпа! Много, много добре! Имаш огромен потенциал!“

При нормални обстоятелства Виктори би отишла до масата им, за да ги поздрави. Но тъй като предполагаше, че Мъфи вероятно е на едно и също мнение с критиците относно нейното последно модно шоу, а като се имаше предвид, че когато не харесваше нещо, тя обикновено не коментираше, точно сега мълчанието й би било непоносимо. Защо сама да се поставя в потенциално неловко положение?! Все пак Мъфи улови погледа й, докато сядаше на масата си, но Виктори реши да ограничи поздрава си до неутрално, учтиво кимване.

Но сега, докато Виктори оглеждаше масата на Пчелите майки, Мъфи неочаквано вдигна поглед и я забеляза, че ги наблюдава. Виктори се усмихна сконфузено, но по-възрастната жена като че ли не се обиди. Вместо това се изправи, остави салфетката си на стола и се насочи към нея.

„Господи!“ — препоти се Виктори. Чак толкова лошо ли е било шоуто й, че да принуди Мъфи да положи допълнителни усилия и да наруши традицията си? Само след две секунди идолът на Виктори вече стоеше до масата й, като извиси финото си тяло над нея.

— Скъпа, отдавна се канех да ти се обадя! — пошепна заговорнически Мъфи.

Виктори вдигна изумено глава. Досега Мъфи никога не й бе оказвала честта да я търси по телефона. Но преди да успее да отвърне каквото и да било, по-възрастната жена продължи:

— Държа да знаеш, че шоуто ти беше превъзходно! Критиците просто не знаят какво приказват! Понякога са прави, наистина, но доста често и грешат! Продължавай да правиш онова, което си започнала, скъпа, и не се съмнявай, че накрая светът ще успее да те настигне!

И след като обяви присъдата си, Мъфи потупа Виктори по рамото два пъти (почти както кралица потупва рицар с меча си) и се върна на своята маса.

В продължение на няколко секунди Виктори не успя да реагира по никакъв начин. Седеше си, вторачена невиждащо право напред, неспособна да асимилира този неочакван комплимент. А накрая усети, че ще експлодира от щастие. Подобни моменти в живота й бяха изключително редки, затова, независимо какво щеше да стане в бъдеще, тя си знаеше, че ще съхранява коментара на Мъфи в сърцето си като ценно семейно бижу — от време на време, когато се чувства потисната, ще го изважда и ще оглежда, за да си възвръща силите.

Около вратата на ресторанта настъпи раздвижване и ето че на прага се появи Нико О’Нийли. Профуча покрай управителя като фурия, без да му обръща внимание, и се насочи право към своята маса. Когато зърна Виктори, лицето й засия. Традиционно тя излъчваше хладина, а често и студ, но за приятелките си никога не беше такава.

— Е, как е Япония? — попита Нико, като я прегърна.

— Ужасна — отговори Виктори. — Но току-що Мъфи Уилямс ме уведоми, че шоуто ми е било превъзходно! Надявам се, че този коментар ще ми държи влага поне три години!

— Няма да ти се наложи, Вик! — усмихна се Нико. — Ти си гений! — О, Ник…

— Говоря съвсем сериозно — отбеляза Нико и разгъна рязко салфетката си. После вдигна глава към сервитьора, който кръжеше наблизо в очакване на подходящия момент да й подаде менюто, и отсече: — Вода, ако обичате! Газирана!

Виктори погледна щастливо приятелката си. Даваше си сметка, че отношенията й с нейните приятелки са безценни, защото само с жени можеш да си позволиш да издаваш уязвимостта си — можеш да си изпросиш потупване по гърба, без да се притесняваш, че ще те сметнат за безнадеждно неуверена. Но точно с Нико връзката й беше още по-дълбока. Преди години, когато преминаваше през труден период и не разполагаше с достатъчно пари, за да произведе следващата си колекция, Нико й бе дала назаем четиридесет хиляди долара. Виктори нито я беше молила, нито си го бе и помисляла. Ала ето че една вечер Нико се бе появила в студиото й като добрата фея кръстница.

— Аз разполагам с тези пари, а на тебе ти трябват! — бе отсякла, докато пишеше чека й. — И не се тревожи, че няма да можеш да ми ги върнеш! Защото знам, че ще го направиш!

Виктори често си казваше, че най-интересното при хората е скритата им страна — дълбините на душите им, особено при хора като Нико О’Нийли. Когато се бе запознала с Нико, изобщо не бе допускала, че ще получи най-безценните си уроци по приятелство точно от тази жена — защото зад надменната си маска Нико бе изключително лоялен човек. „Де да можеше този нещастен сервитьор да знае каква жена е тя всъщност!“ — помисли си Виктори, докато наблюдаваше развеселено изплашената му физиономия, докато й подаваше менюто. Тя обаче само махна с ръка и отсече:

— Няма нужда! Вече съм решила какво да си поръчам!

Коментарът й беше напълно невинен, обаче сервитьорът позеленя така, сякаш му бяха зашлевили шамар. Подобно на повече мъже, сблъскващи се с жена, която отказва да си губи времето с традиционните светски превземки, сервитьорът вероятно също бе помислил Нико за кучка.

Но както винаги, самата Нико тънеше в блажено неведение относно мнението на хората за нея. Сега се приведе напред към Виктори с неочакван за нея ентусиазъм. Срещата в „Хъкабийс“ беше минала забележително добре, особено като се има предвид, че Питър Борш почти не обърна внимание на Майк Харнес. А после, окрилена от победата си, Нико бе направила нещо, което никога не бе допускала за себе си — бе се обадила на Кърби Атууд и си бе уговорила с него среща след обяда.

— Току-що направих нещо много ужасно! — изтъкна гордо тя, но бе очевидно, че не го счита за ужасно. — Тази сутрин толкова се вбесих на Майк Харнес, че…

— Убедена съм, че си го е заслужил!

— Всъщност, това няма нищо общо с работата — отбеляза Нико, сведе поглед към скута си и започна да оправя салфетката. — Дадох си сметка, че в последно време съм се затворила в някаква кула. Че съм станала недосегаема. Освен това направих нещо много ужасно…

— Миличка — засмя се Виктори, — ти никога не би направила каквото и да било ужасно нещо! Особено в социален план. Ти си безупречна!

— Нищо подобно! Или най-малкото, невинаги искам да бъда такава. Та ето какво стана… — започна, но първо се огледа, за да се убеди, че никой не ги подслушва.

Точно в този момент обаче Сюзан Ароу ги забеляза и се приведе от масата си.

— Здравейте, момичета! — изграчи тя като стара гарга.

Нико автоматично си сложи професионалната физиономия.

— Скъпа, бихме ли могли да поговорим за един твой клиент. Танър Коул? — попита тя.

Филмовата звезда Танър Коул беше лицето от корицата на ноемврийското издание на списание „Бонфайър“, но беше настоял лично да одобри снимките. За да му угодят, се бяха принудили да направят три фотосесии и като че ли това не бе достатъчно, а и бе заявил пред една от асистентите, че ще й окаже честта да й позволи да му направи свирка в тоалетната по време на почивката.