Беше длъжна да се обади на господин Икито. Но какво да му каже?

Не можеше да позволи работата й да й бъде отнета и да бъде преправена от някой друг, като че ли Виктори е някакъв посредствен холивудски сценарист. Не можеше да позволи някой да си играе с нея по този начин! Защото, ако плъзне мълвата, че японската линия не е нейно лично дело, тя завинаги щеше да изгуби репутацията, която толкова дълго беше градила. В Ню Йорк никой не уважаваше дизайнери, които позволяват на други хора да им рисуват моделите — това се смяташе за измама, така че всеки, който прибягваше до чужда помощ, веднага биваше изключван от кръга на истинските дизайнери. Това беше границата, която Виктори никога не можеше да си позволи да прекрачи. Това беше въпрос на чест, а в един свят, където във всички браншове честта вече се счита за анахронизъм, човек е длъжен да отстоява със зъби и нокти малкото останали истински неща.

Загубата на отвъдокеанските постъпления би се превърнала в сериозно предизвикателство за компанията й, но тя знаеше, че ще го преживее. Ще се появи нещо друго. Така че господин Икито или трябва да приеме моделите й, или да забрави за тях. Ни повече, ни по-малко. И точно това трябваше да му каже още тогава.

Вдигна слушалката на телефона, за да му се обади, и точно в този момент погледът й падна върху наградата „Пери Елис“, изложена гордо в средата на полицата над камината. Тази награда я накара да поразмисли. „Но това е проклятието! — помисли си стреснато. — Проклятието най-сетне е успяло да ме достигне!“ Наградата „Пери Елис“ бе най-престижната в модната индустрия и всички дизайнери копнееха за нея. Даваше се на всеки две години на най-обещаващия млад дизайнер в памет на Пери Елис, който бе починал от СПИН в края на 80-те години на XX век. Спечелването на тази награда осигуряваше на младия дизайнер бляскава кариера, катапултирайки го право под светлините на прожекторите. Но се носеше мълва и за някаква особена, тъмна страна — няколко от спечелилите тази награда по-късно се бяха провалили. Като една от малцината жени, носителки на тази награда, Виктори обичаше да се шегува, че полът й е помогнал да надживее проклятието. Но може и да не беше така. Пред очите й внезапно изникна нишката на бъдещето й. В момента се намираше от обратната страна на върха и се спускаше стремглаво. Следващите два сезона щяха да донесат същите резултати като пролетния, поръчките от магазините постепенно ще спаднат, хората ще спрат да купуват дрехите й и само след година и половина тя ще бъде разорена, ще се озове на улицата и ще бъде принудена да се върне обратно в родния си град — неомъжена и напълно провалила се, на четиридесет и три…

Телефонът в ръката й внезапно иззвъня и тя подскочи стреснато. Женският глас от другия край на линията и беше напълно непознат.

— Виктори Форд? — попита непознатата.

— Да, аз съм — изрече предпазливо Виктори, опасявайки се, да не би да е попаднала на някой търговец от теле маркетите.

— Здравейте! Обажда се Елън от офиса на Лин Бенет! — Направи пауза, за да й предостави време да асимилира информацията, че я търси не кой да е, а милиардерът Лин Бенет. Виктори едва успя да сдържи смеха си. Откъде-накъде пък ще я търси точно Лин Бенет?! — Знам, че е съвсем неочаквано за вас, но господин Бенет се питаше дали бихте приели да се срещнете за по едно питие следващия четвъртък в шест вечерта?

Този път Виктори вече не успя да се сдържи и се изхили. Какъв ще е този мъж да кара секретарката си да му урежда срещите?! От друга страна, не трябва да прибързва със заключенията. Вероятно не става въпрос за интимна среща. Двамата с Лин Бенет се бяха срещали няколко пъти, но досега той не й бе обръщал никакво внимание.

— Може ли да попитам защо? — обърна се тя към секретарката му.

— Ами… — изрече притеснено Елън, при което сърцето на Виктори веднага се изпълни със съчувствие към нея, — мисля, че той всъщност иска да ви опознае. Единственото, което ми е известно, е, че той ми поръча да ви се обадя и да разбера дали бихте желали да се срещнете с него!

Виктори се замисли. Никога не се бе интересувала от богаташи от типа на Лин Бенет, пък и знаеше, че не е от онези жени, които подобни мъже харесват. Беше прекалено пряма, за да играе играта, която се изискваше за случая — ласкателства и мили очички, пък и никога не й беше допадала мисълта, че отговорът на женските проблеми се крие в парите на богаташите. От друга страна, фактът, че Лин Бенет си прави труда да я търси, може и да означава, че той е по-различен. Така че не би й навредило да бъде любезна с него, особено предвид настоящето й положение.

— За мен ще бъде удоволствие да се срещна с него, но точно следващия четвъртък трябва да присъствам на предпремиерата на биеналето „Уитни“ — отговори тя. — Нямам представа дали Лин Бенет обича изкуството, но…

— О, направо го обожава! — възкликна с осезаемо облекчение Елън. — Той притежава една от най-богатите колекции в света!

Виктори се усмихна на собствената си несъобразителност. Разбира се, че Лин Бенет ще „обожава“ изкуството! Та той е милиардер, нали така?! А първото нещо, което правят мъжете, когато се сдобият с пари (след като си хванат за гадже някой супермодел, естествено), бе да си купят малко изкуство и култура. Един вид шлифоване на ръбовете.

Когато затвори телефона, Виктори установи, че доброто й настроение се завръща. Вниманието на Лин Бенет бе недвусмислен знак за предстояща промяна. Интуицията й подсказваше, че я очаква нещо ново и много вълнуващо. Вдигна брадичка, изгледа самоуверено телефона и набра Япония.

6

Виктори разгъна салфетката си и огледа със задоволство ресторанта.

Макар пролетната й колекция да не бе особено успешна, все пак бе страхотно да си отново в Ню Йорк, където жените могат да бъдат такива, каквито са. Където могат да бъдат абсолютно прями, да заявят: „Искам това и това!“, и никой да не гледа на тях като на антихристи, нарушаващи някакъв железен закон — светая светих на женското поведение.

За разлика от нещата в Япония.

— Госпожице Виктори, вие в никакъв случай не казва „не“ на моето предложение! — бе изтъкнал на няколко пъти господин Икито, когато му бе звъннала по телефона. — Вие жена! Вие трябва слушате онова, което казват мъжете! Мъжете винаги знаят най-добре!

И ето, че накрая бе принудена да се предаде — да се съгласи да отложи решението си за някой друг ден. Което беше адски вбесяващо.

— Скъпа, просто трябва да принудиш магазините да приемат моделите ти! — бе изтъкнал приятелят й Брайън Бръмли, когато й се бе обадил, за да я успокои заради унищожителните критики по медиите. — Не им позволявай да те командват! Ти си тази, която трябва да командва! Просто им заповядай какво да правят, за бога!

Е, да, на Брайън му беше лесно да дава съвети. Самият той беше много търсен моден дизайнер, но освен това притежаваше два огромни плюса — беше мъж, при това гей. И известен със своята необузданост. Хората се страхуваха от него. Докато от нея като че ли никой не го беше страх.

По-добре да не мисли повече по този въпрос. Не и точно сега, когато се канеше да обядва с двете си най-добри приятелки в „Майкълс“. Въпреки всички приливи и отливи на съдбата Виктори никога не бе съжалявала за живота си в Ню Йорк и все още бе в състояние да изпита наслада от факта, че се намира в този ресторант. Вярно е, че тук цените бяха абсурдно надути и мястото излъчваше същия снобизъм и интригантски дух като гимназиално кафене, ала когато една жена престане да оценява сладките, дребните глупости на живота, значи вече се е превърнала в износена дърта чанта. И няма защо да се чуди защо хората са престанали да отговарят на обажданията й.

Виктори бе пристигнала първа на уговорената им среща, затова сега реши да се възползва от възможността и да огледа добре сцената. „Майкълс“ изпълняваше ролята на скъпарска столова за градските представители на елита и за кандидатите за членство в него. Някои от тях дотолкова се бяха пристрастили към обществените бързеи и течения, че обядваха тук всеки ден, сякаш ресторантът бе някакъв ексклузивен кънтри клуб. Ако човек държеше да напомни на хората, че съществува, трябваше да се появи в „Майкълс“. Мълвата твърдеше, че клюкарските вестници плащат на определени сервитьори, за да им докладват кой с кого е обядвал и за какво са си говорили. А „най-горещите“ маси бяха удостоени с номера от едно до десет. Сега Виктори се намираше на маса номер две, вероятно защото щеше да обядва с Нико О’Нийли и Уенди Хийли (самата тя бе прекалено скромна относно собствената си значимост, за да добави и своето име към списъка).

Поставена на удобния метър и половина разстояние и отделена от всички останали, се намираше маса номер едно — най-мечтаната от всички посетители на ресторанта. Това беше не само прочутата „Маса на властта“, но и най-уединената от всички в заведението, защото бе отдалечена достатъчно от всички други маси и така блокираше всякакви опити на присъстващите за подслушване. Днес на тази велика маса се бяха разположили три жени, които Виктори тайничко наричаше „Пчелите майки“. По-възрастни, по-мъдри от нея и прочути със своите инцидентни истерични пристъпи, те представляваха истинско олицетворение на жените с кариера — размахваха дамоклевия си меч на града вече години наред. Твърдеше се, че точно те са хората, които тайно управляват Ню Йорк. Всяка една от тях не само бе достигнала върховете в своята област, но и след петдесетте и повече години по тази земя бе успяла да създаде близки връзки с всички, които имат някакво значение. Една от тях, Сюзан Ароу, се бе прочула със следното изказване: „Всеки е бил никой на някакъв етап от своя живот, в това число и кметът.“