А после господин Икито направи нещо, което накара сърцето й да падне право в петите. Той вдигна чайника от масичката и придържайки с една ръка капачето, й наля още чай.

Виктори преглътна нервно. В този момент вече й беше ясно, че изобщо няма да хареса „решението“ на господин Икито. В Япония да налееш чай на другия си имаше множество значения с различни, деликатни нюанси. Но точно в този случай това беше жест на помирение, на подготовка за неприятни новини.

Господин Икито вдигна своята чашка и отпи от чая си, поглеждайки я над ръба по начин, който подсказваше, че очаква от нея и тя да стори същото.

Тя също отпи от своя чай.

Чаят беше горещ и леко опари устните й, но пък домакинът й изглеждаше доволен от желанието да го слуша. После вратата отново се плъзна леко и при тях се появи млада японка в тъмносин делови костюм.

— А! Госпожице Мацуда! — възкликна господин Икито.

— Добро утро, господин Икито! — поздрави младата жена, свеждайки леко глава. Имаше ясно доловим британски акцент, което наведе Виктори на заключението, че сигурно е завършила университет в Англия, най-вероятно в Оксфорд.

— Госпожица Виктори Форд — обърна се към нея домакинът й, — запознайте се с новия си дизайнер! Госпожица Мацуда!

Виктори изгледа първо госпожица Мацуда, а после и господин Икито, който се бе ухилил широко. Почувства, че й премалява, но все пак подаде учтиво ръка.

Номерът им няма да мине! По никакъв начин!

— Обожавам дрехите ви! — отбеляза госпожица Мацуда, отпускайки се пред масичката. — За мен ще бъда чест да работя с вас!

На Виктори й се прииска да каже, че това все още не се знае, но осъзна, че гърлото й пресъхва и че не е в състояние да изрече и думичка. Отпи отново от чая си, опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Госпожица Мацуда много добър дизайнер — изрече господин Икито, прехвърляйки поглед от едната жена към другата. — Тя рисува модели точно като старата Виктори Форд! Вие ги одобрявате, разбира се. Така ние продължаваме бизнес и всички щастливи!

Виктори се изкашля дискретно, като постави ръка пред устата си. А после, не желаейки с лека ръка да отхвърля предложението му, изрече предпазливо:

— Но първо се налага да видя рисунките й. Преди да вземем каквото и да било решение.

— Вие видите всички рисунки, които искате — извика господин Икито и благосклонно разтвори ръце. — Тя добра, вие видите. Тя копира всички. Тя прави Ралф Лорен по-добре от самия Ралф Лорен!

Единственото желание на Виктори в този момент бе моментално да се махне от тази стая. Беше бясна и обидена, но си даваше сметка, че това вероятно е само егото й. Знаеше, че когато става въпрос за бизнес, понякога човек установява, че спокойно може да живее с идеи, които първоначално са му се сторили достойни само за презрение — ако, разбира се, си дадеш достатъчно време за размисъл и успееш да преодолееш обидата. Ала сега най-важното нещо бе да не реагира по никакъв начин, защото така ще причини разрив, който по-късно може и да не успее да поправи.

Изправи се.

— Благодаря ви, господин Икито, за любезното разрешение — изрече на глас. — Имам друга среща. Ще ви се обадя след обяд.

Сам по себе си, този ход също беше рискован, тъй като господин Икито очакваше от нея да остане дотогава, докато той прецени, че е необходимо. Смръщи се.

— Вие не харесва разрешението ми?

— О, в никакъв случай! Това е много добро разрешение! — отвърна тя, отстъпвайки с гръб към вратата и покланяйки се непрекъснато като марионетка. Ако продължи да се покланя, господин Икито можеше и да не забележи прибързаното й оттегляне. Или поне да не го възприеме като пълна обида.

— Вие трябва решите! — изтъкна той. — То много добро предложение!

— Да, господин Икито, много добро. — Стигна до вратата, плъзна я и все така продължавайки да се кланя, отстъпи заднишком през отвора.

— Чао! — извика госпожица Мацуда, помахвайки й с ръка. „Точно така, чао!“ — каза си мислено Виктори, леко усмихната. За съжаление този край на срещата можеше да се възприеме като перфектно обобщение на ситуацията.

Не можеше да позволи името й да стои върху модели, които не са нейни. Или вероятно можеше? Когато излезе на претъпкания тротоар, тя се насочи към хотела, в който беше отседнала, пеша, за да се опита да се отърси от усещането за клаустрофобия. Ала шумът, тълпите, трафикът и подобните на трески сгради, извисяващи се далеч нагоре към невидимото небе, само влошиха положението. Накрая не издържа и спря такси. Вратата на колата се отвори и тя се строполи изнемощяла на задната седалка.

— Хотел „Хаят Токио“ — пошепна едва чуто.

В хотелската стая беше още по-зле. Всеизвестен факт е, че стаите в токийските хотели са изключително малки. Затова тя по традиция си резервираше малък апартамент в „Четирите сезона“, без да се скъпи за допълнителните разходи, но този път, в знак на покаяние, се бе регистрирала в малка, стандартна японска стая в хотел „Хаят“, с твърдо двойно легло (японците имат много странни схващания за удобството), което заемаше почти целия под. Влезе в банята (поредното тясно пространство с размерите на нюйоркски гардероб), намокри една хавлиена кърпа със студена вода и я постави върху лицето си. Но кърпата се оказа от грубо платно и изобщо не беше предназначена да задържа вода. Виктори я смъкна, загледа се в нея и в един момент се разплака.

Очевидно нищо не се беше променило. Още от самото начало на кариерата си тя редуваше сълзите с работата — първо си поплакваше, а после продължаваше с поредната задача. Работа, сълзи. Работа, сълзи. Така до безкрай.

Все така подсмърчаща, тя се върна в стаичката и се отпусна върху твърдото легло. Предполагаше, че ако разберат, повечето хора биха били шокирани от количеството време, което тя прекарваше в сълзи, защото образът, който демонстрираше пред обществото, бе съвсем различен — хладнокръвна, забавна, непоправима оптимистка, вечно вярваща, че накрая всичко ще се нареди добре и че зад следващия ъгъл я очаква поредната вълнуваща нова възможност. Никога не си позволяваше да плаче пред хората (въпреки че асистентите й на няколко пъти я бяха излавяли с подпухнали очи, но тя задължително се преструваше, че всичко е наред), но и никога не се опитваше да сдържа сълзите си. За нея беше от изключително значение да излива емоциите си по някакъв начин — в противен случай някой ден можеше да заприлича на нещо като наркоманка, с напълно дрогирана от преструвките физиономия.

После се излегна на леглото и се вторачи невиждащо в тавана, който бе само на два метра и половина над главата й. Искаше й се да звънне на някого — на Нико или Уенди, или на някой приятел и любовник, какъвто нямаше в момента. Или даже, ако беше възможно, на жиголо — всеки, който би се навил да я изслуша и да й каже, че е прекрасна, и да й помогне да се почувства по-добре. Но не можеше да си го позволи. Затова започна да размишлява как да се справи с проблема със собствени сили. Наложи си да си припомни, че досега винаги се бе справяла с всичко сама, без ничия помощ.

През онзи следобед така и не се обади на господин Икито. Изчака до следващия ден и после хвана обратния самолет за Лос Анджелис. Уведоми го, че й трябват няколко дена, за да обмисли предложението му, а после продължи да отлага вземането на решение. Концентрира се върху случващото се в магазините й в Лос Анджелис, Далас, Маями и Чикаго. Отвсякъде получаваше едни и същи отзиви — пролетната колекция била „интересна“, но дали не е създала и няколко класически модела, които да стават за магазините? Не, не е създала такива. В такъв случай каква е реакцията на Ню Йорк? Дали от „Бергдорф“ са възприели новата й линия?

Да, възприели са я. Така убеждаваше всички. Приели са я и в „Барнис“. Но не споменаваше нищо за факта, че бяха взели само няколко от моделите й. Най-консервативните. По собствените им думи търговските посредници подхождали „с надежда“. Защото надали някой би имал полза, ако вземат неща, които накрая ще бъдат принудени да продадат с осемдесетпроцентна отстъпка.

„Да вървят по дяволите!“ — изпсува наум тя, като хвърли унищожителен поглед на телефона върху полицата на камината. Какво им става на всички?! Защо се страхуват толкова? На нея лично не й пукаше от това какво казват за нея. Беше убедена, че пролетната й колекция бе най-доброто, което досега бе създавала. Вярно, че с нея излиза напълно от традиционния си стил, но се получи точно така, както си я беше представяла — още откакто я бе замислила преди една година. В интерес на истината очакваше много по-ласкави отзиви. Очакваше да бъде поздравявана, да бъде възхвалявана. Не би си признала пред никого, но имаше мигове, когато си бе фантазирала, че тази колекция ще я изстреля на ново ниво и че ще бетонира завинаги мястото й в модната индустрия. Искаше, когато умре, хората да казват за нея: „Тя бе един от най-великите дизайнери на Америка!“

Добре де, можеше да живее и без подобни хвалебствия, но това в никакъв случай не означаваше, че не трябва да се опитва. Точно това бе и проблемът при успеха — щом веднъж го вкусиш, искаш още и още от него. Защото никой друг град не е в състояние да ти даде подобно усещане за успех. Ню Йорк бе ненадминат в това отношение. Когато извоюваш успех, се превръщаш в обект на обожание, на любов и на немалка доза страх. Успехът носеше спокойствие и сигурност. Докато провалът…

Виктори поклати глава. Не трябва да си позволява подобни размисли. Никой не идваше в Ню Йорк, за да се провали. Всички пристигаха тук, за да успеят. Та нали и преди е била многократно на ръба на провала и всеки път страхът, който съпровождаше подобна перспектива, я бе карал да работи още и по-упорито. Но някога това като че ли нямаше чак такова значение — тогава нямаше какво толкова да губи. Затова сега беше наложително да се хване в ръце и да си стъпи на краката. Беше наложително да не губи разсъдъка си. Трябваше да запази спокойствие и да продължи напред, сякаш нищо не се беше случило и сякаш не е била съкрушена — да си внуши, че всичко ще се нареди.