И в следващия миг тя се озова в коридора, а Хауард тресна вратата на офиса си под носа й.

Всяка веничка в главата й запулсира от унижение и гняв. В продължение на няколко секунди остана неподвижна, неспособна да асимилира какво точно се беше случило току-що. Логиката подсказваше, че Хауард би трябвало да се изплаши от нея, защото не той беше правият — или поне да прояви приличието да се престори на уплашен. Но вместо това той бе извъртял нещата така, че да я изкара чудовище, побъркана жена. Постепенно осъзна, че бе изгубила всичките си позиции още в мига, в който отвори уста, за да му се развика.

Мамка му! Ето че сега той знаеше, че тя е разбрала! Когато стигна до асансьора, тя натисна бутона няколко пъти, обзета от внезапна паника. Трябваше да се махне от тази сграда колкото бе възможно по-скоро! Не искате Хауард да излезе в коридора и да я завари още тук — не беше готова за втора конфронтация толкова скоро. Трябваше да си мълчи за факта, че той я ограбва, докато не се сдобие с по-конкретна информация как да действа. Най-сетне вратата на асансьора се отвори и тя побърза да влезе в него. Облегна се на стената и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Не беше честно! Беше посветила целия си живот да си създаде име и компания! Беше си съдрала задника от работа! Мислеше си, че ще бъде възнаградена за своя успех. А какво получаваше сега?! Някакво мекотело бе измъкнало нещата под носа й и я бе ограбило! Не трябваше да допуска подобно нещо! Не трябваше да позволява да му се размине!

— Крайно време е да престанеш да се държиш като малко момиченце и да пораснеш! — посъветва я нейната съседка, банкерката. — Ти си бизнес дама. А бизнес дамите не влизат в лична конфронтация с подобни мръсници! Слушай сега! Обявяваш доходите си и го съдиш! Водиш го в съда и осъждаш яко дебелия му бял задник!

— Но не мога да си позволя адвокат! — запелтечи Виктори. — Пък и нещата са твърде сложни!

Но по-късно размисли. Ако възнамеряваше да оцелее в този кучешки бизнес, трябваше да изпрати послание до цялата модна индустрия. И посланието ще гласи: „Ако някой настъпи по мазола Виктори Форд, тя ще отвърне на удара! Последиците ще бъдат жестоки!“

На следващия ден изпрати Кит да се представи за търговски посредник на някакъв универсален магазин и да се срещне с Хауард във „Вайсрой Фьорд“. Кит се престори, че се възхищава на дрехите му, и направи няколко снимки с полароид. Същевременно Виктори направи снимки на собствените си модели. А адвокат успя да си намери чрез Мирна, която се чувстваше едва ли не виновна за онова, което я бе сполетяло.

Три месеца по-късно срещна Хауард. В съдебната зала. Той си беше все така смърдящ и грозно облечен и все така блажено безгрижен, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден. Виктори постави снимките на дрехите на Хауард редом до тези на собствените си модели, а после съдията обяви кратка почивка, за да вземе решение. Адвокатът на Хауард предложи споразумение. Ако тя върне на Хауард неговите 80 000, той ще забрави за тридесетте си процента и тя ще бъде свободна. Завинаги.

Виктори изпита огромно облекчение. Подобна цена беше нищо в сравнение с глупавата бизнес грешка, която беше допуснала. Но пък получи добър урок — хората, с които сключваш сделки, са точно толкова важни, колкото и самите сделки! Всеки дизайнер научаваше този урок по трудния начин, защото в училището по изкуствата никой не се сещаше да го преподава…

Телефонът иззвъня и прекъсна потока на спомените й. Сърцето на Виктори се изпълни с лошо предчувствие. Новините най-вероятно бяха лоши. Защото през последните три седмици единствените новини, които получаваше, бяха от лоши по-лоши.

За миг се замисли дали да не остави телефона да си звъни, без да го вдига, но после реши, че така постъпват само страхливците. Оказа се Триш — една от асистентките й от дизайнерското студио.

— Господин Икито звъня три пъти — уведоми я тя. — Казва, че било спешно. Помислих си, че вероятно бихте искали да ви уведомя.

— Благодаря! Веднага ще му се обадя.

Виктори затвори телефона и кръстоса ръце пред гърди, сякаш да ги стопли. Какво ще каже сега на господин Икито? Вече повече от седмица успяваше да избегне разговора с него под претекст, че обикаля страната, но когато става въпрос за бизнес, японците държат нещата да се движат бързо и ефективно. „Харесвам ви — вземате решенията си бързо“ — бе отбелязал господин Икито преди пет години, когато започнаха да работят заедно. И все пак той си беше бизнесмен, държеше да прави пари, което на свой ред означаваше, че ще я изостави още в мига, в който усети, че нещата й вече не се продават. Беше й предложил разрешение на проблема — ала то бе непоносимо.

Модна къща „Виктори Форд“ бе компания, която изобщо не можеше да се сравнява по големина и размах с такива марки като „Ралф Лорен“ или „Калвин Клайн“, но през петте години, откакто бе положила началото на деловото си сътрудничество с японците, Виктори бе успяла да превърне своя бизнес в миниатюрен конгломерат, разширил границите си далеч отвъд миниатюрното апартаментче, в което някога бе започнала. Сега разполагаше с осемдесет и три магазина в Япония, а през тази година двамата с господин Икито бяха решили да разработят и Китай — следващата важна територия на потенциалните клиенти, която чакаше да бъде завоювана. Господин Икито беше платил лиценза за моделите й, в това число не само за дрехите, но и за чантите, обувките, слънчевите очила, както и останалите аксесоари, за да ги произвежда в Япония. Той поемаше всички производствени разходи, а на нея даваше определен процент от печалбите. И така, благодарение на филиала, ръководен от господин Икито, годишната печалба на компанията й днес достигаше до десет милиона долара.

Пролетната й колекция не се беше понравила особено на господин Икито — в интерес на истината, той не можеше да я понася. Поради което само два дена след злополучното си шоу Виктори бе отлетяла за Токио, за да се срещне с него. Срещата се бе превърнала в истинско унижение за нея. Господин Икито носеше западни дрехи, но предпочиташе да движи бизнеса си по японски маниер — седнал пред ниска дървена масичка, по време на характерната японска чайна церемония, разлистващ каталога й с моделите от пролетната колекция. Той беше нисък мъж с къса посребрена коса и уста като на рибка гупи.

— Госпожице Виктори, какво станало с вас? — попита той, разлиствайки страниците на каталога с неприкрито отвращение. — Откъде взели вие тези идеи? Това не сте вие! И кой носи тези дрехи? Никоя жена носи дълги поли пролет. Нищо забавно, строга мода. Жени много обичат показват краката си!

— Господин Икито — бе казала тя, свеждайки глава, за да демонстрира почитта си към него (мразеше да го прави, но знаеше, че трябва да показва уважение пред чуждестранните си партньори), — опитвах се да направя нещо ново. Опитвам се да израсна. Да се разширя. Като дизайнер, аз…

— Защо иска вие прави всичко това? — ужаси се господин Икито. — Вие голям успех! Нали знаете какво казва в Америка — ако не е счупено, не го поправяй!

— Но аз се опитвам да стана по-добра! Да постигна най-доброто, на което съм способна!

— Ха! — извика японецът и размаха ръце пред лицето си, като че ли гонеше досадно насекомо. — Вие в Ню Йорк винаги мисли за егото си! Тук, в Япония, мислим само за бизнес!

— Но аз наистина мисля за бизнеса си! — бе запротестирала Виктори. — Ако смятам да оцелея още дълго като дизайнер, трябва да разширя обхвата на моделите си! Да докажа, че мога да правя и висша мода!

— И за какво ви е? — погледна я неразбиращо господин Икито. — Няма пари в тази мода. Всички знаят го. Преди пет години вие казала, че искате да прави милиони долари!

— И все още го искам!

— Но сега вие опитвате се да бъде Оскар де ла Рента. Или може би господин Сен-Лоран! Светът не нуждае се от Сен-Лоран. Светът нуждае се от Виктори Форд!

„Така ли е наистина?“ — си бе помислила Виктори, свеждайки поглед към чая си.

— Тук ние няма магазини на Оскар. Добре де, в Токио има — един. Но Виктори Форд, това вече друго! Тя има осемдесет и три магазина само в Япония! Разбирате ли какво казвам? — погледна я домакинът й.

— Да, господин Икито, но…

— Имам отговор! — възкликна господин Икито и плесна с ръце.

Вратата от оризова хартия се плъзна и на прага застана секретарката му (Виктори дълбоко се съмняваше, че някой би я определил като асистентка). Жената сключи длани пред гърдите си, поклони се леко и попита на японски:

— Да, господин Икито?

Шефът й й каза нещо на японски. Тя кимна и леко плъзна вратата обратно. Господин Икито се обърна отново към Виктори:

— Вие ще ми благодари! Вие кажете си: „Господин Икито, той гений!“

Виктори се усмихна сконфузено. Почувства се ужасно виновна, подобно на малко дете, което е извършило нещо особено грозно. Е, всъщност си беше точно така. Беше разочаровала господин Икито. А принципът й беше никога да не разочарова никого. Искаше всички хора да я обичат и да я възхваляват, да я потупват по главичката като добро момиче. Запита се защо винаги ставаше така, че, независимо какви успехи жънеше, не беше в състояние да надрасне вродения си навик да се прекланя пред мъжкия авторитет? Тя беше зряла жена със собствен бизнес, който бе започнала буквално от нулата с нищо друго, освен собствения си творчески заряд и трудолюбие. Имаше си дори и черна карта „Американ експрес“! Но ето, че сега седеше на тръни пред господин Икито, тръпнейки в очакване на решението му, вместо да вземе нещата в свои ръце и тя да е тази, която да му каже какво иска! От друга страна, не смееше да го обижда. Прииска й се да бъде като Нико. Ако приятелката й Нико беше на нейно място, щеше да каже: „Господин Икито, нещата стоят така и толкова! Ако искате, приемете ги, ако не искате, недейте!“