Тя не сваляше очи от екрана на компютъра. Не, помисли си, аз ти дадох грешен номер.

Майлс се пресегна и я погали по края на косата:

— Липсваше ми.

Тя го погледна без усмивка и пак извърна поглед, мислейки как ли би постъпила Одри в такава неприятна ситуация?

Нали ги знаете тези религиозни фанатици, които си лепят стикери на колата от типа на „Какво би направил Исус?“. Е, Блеър също си имаше такъв: „Какво би направила Одри?“

Не беше сигурна, че мрази Майлс. Той не беше мазник, обличаше се в прекрасни дрехи на „Армани“, изглеждаше добре и беше приятел на Арън, който си беше готино момче, макар че ако тя трябваше да избира, нямаше изобщо да има доведен брат. Блеър трябваше да е поласкана от вниманието на Майлс и щеше да е, ако изобщо й се флиртуваше. Реалността обаче беше коренно различна. Тя беше натъпкана в икономичната класа на препълнения самолет, с компютъра на коленете си и вързана мръсна коса, и хич не й беше до флиртове.

— Извинете, госпожице, искате ли един брой от британския „Вог“? — попита стюардът от първа класа. Той приличаше на по-млад и по-висок Пиърс Броснан и ако не беше в униформата си, щеше да е доста секси.

Блеър го взе и забеляза, че той даде списание само на нея в салона.

— Да ви донеса нещо за пиене? Шампанско? — предложи той с намигане.

Блеър пусна списанието на пода. Не виждаше ли, че е заета?

— Не, благодаря — отговори тя.

Майлс подаде празната си чаша от ром и кола и каза:

— Аз искам още едно.

Стюардът взе чашата, подразнен, че беше попитал Блеър, а сега трябваше да сервира на красавеца, седящ до нея.

Майлс продължи да пипа косата й:

— Няма ли да си четеш списанието?

Блеър искаше да му каже да си завре списанието отзад, но знаеше, че в такава ситуация Одри би продължила да прави това, което е започнала с надежда, че дразнещият човек ще я остави на мира.

Тя се върна към есето си. Това, което се опитваше да каже бе, че Одри е притежавала всички качества, които трябва да има една жена: стил, красота, грация, интелигентност, разум, кураж и някаква мистериозност, която е подлудявала мъжете. Блеър, обаче, не беше идиотка. Не можеше просто да заяви в есето си за Йейл, че харесва Одри, понеже е завъртала главите на момчетата, не и след като беше целунала интервюиращия.

Г-ца Глос й беше казала да не се изразява толкова буквално. И така, Блеър нареди пръстите си на клавиатурата и започна да печата отново, като ги остави да пишат без да е планувала точно какво.

Понякога си мечтая да съм Одри Хепбърн. Чувствам се по-лека, с ясно съзнание и говоря със същия акцент като нея. При Одри всичко изглежда лесно. Тя никога не е трябвало да ходи на изпити или да преписва есето си за колежа. Не е трябвало да ходи на почивка с майка си и дебелия си дразнещ, доведен баща, доведения си брат и загорелия му приятел. Гаджето й никога нея е зарязвало заради друга десетгодишна. Но дори и да е имала проблеми, тя ги е пазела в тайна и се е справяла с тях, без да ги прави обществено достояние. Когато съм Одри, мога да превзема света.

Блеър прочете всичко отново, след което го изтри. Когато съм Одри, съм психопатка звучеше по-правдоподобно.

— Захождаме над Сейнт Бартс, денят навън изглежда чудесен — чу се дълбокия глас на капитана от уредбата. — Благодаря ви, че летяхте с нас. Специални благодарности на сладката брюнетка на 24В. Приятна ваканция и дано пътуваш с нас отново.

Блеър погледна към табелката над мястото си — 24В. Дали само си въобразяваше, или пилотът наистина я сваляше?

Майлс още галеше косата й. Стюардът се върна с питието му и шампанско за Блеър, макар тя да беше отказала.

— Поздравления от пилота — каза той с усмивка.

Блеър се почувства като Миа Фароу в „Алиса“, филм на Уди Алън, който г-н Бекам ги беше накарал да гледат в часа му неведнъж, а два пъти. Във филма Алиса е скучна майка от Парк авеню, която отива в заведение в Чайна таун и хапва от някакви билки, които привличат мъжете като мухи.

Блеър не беше от хората, които отказваха питие, затова го глътна на екс и затвори компютъра си, след това го прибра в чантата и я изрита под предната седалка. Самолетът беше започнал да се спуска и Карибско море блестеше обещаващо. Блеър се заигра с рубинения пръстен, нетърпелива да се изтупа в новите си бански на „Гучи“ и да отиде на плажа далеч от всичко и всички.

Арън отвори очи и се изправи, закривайки й гледката. Той й се усмихна:

— Свърши ли с есето?

— Я се разкарай — отговори тя.

Д е готов… или пък не

— Още къри на прах — викна Руфъс Хъмфри по адрес на доматения сос, след като го опита. — Още ром!

Беше петък следобед и ваканционното парти щеше да започне след час.

— Татко, не трябваше ли лазанята да има италиански вкус? — попита Дан.

Баща му вдигна буйните си вежди, избърса мръсните си ръце в бялата тениска, на която пишеше „Спасете комунарите!“

— Ти откога стана толкова критичен? Тук няма правила, само възможности — каза той, размахвайки дървена лъжица над главата си.

Дан вдигна рамене и добави няколко капки червен ром в соса. Нищо чудно, че всички обичаха лазанята на баща му, след няколко хапки вече бяха на черешата.

— Та какъв е този пич, дето сестра ти е поканила? — попита Руфъс, използвайки думата „пич“, за да иронизира начина им на общуване. Това от своя страна беше доста дразнещо.

— Казва се Нейт — отвърна Дан разсеяно, — готин е.

Дан беше почти сигурен, че баща му няма да хареса Нейт. Нейт носеше поло-пуловери и имаше скъпа прическа. Той също така носеше кожени обувки и колани, а и обикновено беше толкова напушен, че не можеше дори да започне разговор, без да избухне в смях по средата на изречението. Дан не искаше да разказва това на баща си. Беше доста разсеян, поради факта, че Ванеса щеше да пристигне всеки момент, а той беше решил да сподели с нея, че иска да правят секс.

— Е, да се надяваме, че този Нейт обича лазаня пунджаби — каза Руфъс, докато пълнеше огромната си чаша с кианти.

Чу се звънеца и Руфъс хукна да отвори на стария си приятел Лайл Трос, когото беше срещнал преди двадесет години в парка. Лайл беше от тези типове, които не остаряваха и които виждаш всеки ден на пейка в парка, да слушат мач на „Метц“ по малко портативно радио или да изучават „Дейли нюз“ отпреди три години, намерен в коша. Той беше писател, или поне така разправяше, макар че Дан нямаше доказателства за това.

— Донесох грозде — съобщи Лайл. Беше си сресал косата над плешивината и беше облякъл пуловер с цвят на горчица, кафяви панталони и бели маратонки „Найк“. Имаше няколко прорезни ранички, с които се беше сдобил, докато се бе бръснал. Не беше лесно да го гледаш:

— Здравей, Даниелсън!

— Здравей — отговори Дан. Лайл имаше навика да добавя срички към имената. Може би смяташе, че е супер смешно, но Дан някак си не виждаше хумора в това.

Руфъс грабна гроздето и го хвърли на Дан.

— Сложи малко в манджата — заповяда той.

— Добре — каза Дан колебливо и пусна няколко зрънца в соса. Той си помисли, че на този етап можеше да сложи някое от лайната на Макс, докато никой не гледа. Макс беше дебелата им котка, която в този момент се беше опънала на пода в кухнята между парче пармезан и едно хлебче.

Докато Руфъс и Лайл избираха плоча от колекцията на баща му, Дан бъркаше соса с трепереща ръка и се чудеше как да подхване темата за секса. Беше й казал, че иска да е емоционално, но кого ли заблуждаваше? Сега искаше да свършва по-бързо с това, за да започне да пише отново. Беше му писнало да се взира в черния тефтер с празно като бял лист хартия съзнание.

Дан започна да бърка все по-бързо, докато сосът не закапа от стените на съда. Просто трябваше да се изправи пред нея и да го каже, и да се надяваме, че Ванеса няма да умре от смях.

В е на правилното място в грешното време

Ванеса трябваше вече да е у Дан, но беше мъкнала оборудването си, което не беше малко — първо с влака от Уилямсбърг до 14-та Западна улица, след това с друг влак до Сентръл Парк — а беше прекрасна вечер и щеше да е чиста загуба да не заснеме това-онова за филмовото си есе. Предната вечер беше валяло и тротоарите в парка бяха заледени и хлъзгави. Докато вървеше към замръзналото езеро, тя си мислеше колко по-добре щеше да е да беше сложила новото си бельо в чантата, отколкото на себе си. Дантелата държеше студено и я дразнеше на неудобни места.

Точно до езерото имаше огромен дъб, чиито клони бяха натежали от висулки. Ванеса извади камерата си. Можеше да заснеме висулките и да започне с тях есето си за колежа. Доста готин начин да представиш обстановката. За кратък момент можеха да си помислят, че филмът е сниман в провинцията. След това щеше да скочи към нещо изцяло градско, като месари, които разтоварват заклани животни на Уест стрийт.

Заигра се с обектива, като се опита да приближи висулките и след това да се отдръпне. Сякаш имитираше „Нешънъл джиографик“. Дан все й повтаряше, че трябва да вложи малко повече действие във филмите си, но за нея те бяха също като поезията. Не беше нужно да се случва нещо, просто трябваше да предизвикват чувства.