Ели се опита да запази самообладание. Не бе очаквала това да се случи, не бе искала това да се случи. Тя бе сгодена сега. Не бе дошла тук за това… и все пак…

И все пак…

И все пак някогашното чувство взе връх въпреки желанието й и тя сякаш отново беше на петнайсет. Не беше се чувствала така от години и като че ли всичките й мечти все още можеха да се сбъднат.

Сякаш най-накрая си беше дошла у дома.

Без да проронят дума, те тръгнаха един към друг, като че ли това бе най-естественото нещо на света, и той я взе в прегръдките си, притискайки я към гърдите си. Останаха така дълго, докато повярват, че всичко това е истина, позволявайки на четиринайсетте години раздяла да се стопят в сгъстяващия се полумрак.

Най-накрая тя се отдръпна, за да го погледне. Сега, отблизо, забеляза някои промени, които й бяха убягнали. Той беше вече мъж и лицето му бе загубило някогашната си младежка мекота. Малките бръчици около очите му бяха станали по-дълбоки и на брадичката си имаше белег, който преди не беше там. Чертите му бяха станали по-остри, изглеждаше по-суров и по-предпазлив, но усещането да бъде в прегръдките му я накара да разбере колко много й е липсвал от последния път, когато го беше видяла.

Очите й бяха пълни със сълзи, когато накрая се откъснаха един от друг. Тя се засмя нервно и избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.

— Добре ли си? — попита той, макар на лицето й да бяха изписани хиляди други въпроси.

— Прости ми. Нямах намерение да плача…

— Няма нищо — каза той, усмихнат. — Все още не мога да повярвам, че си ти. Как ме намери?

Тя се отдръпна назад и се опита да се успокои, избърсвайки последните следи от сълзи в очите си.

— Преди няколко седмици прочетох в един вестник статия за твоята къща и трябваше да дойда да те видя.

Ной се усмихна широко.

— Радвам се, че го направи каза той и отстъпи леко назад. — Господи, изглеждаш фантастично. И сега си още по-красива от някога.

Тя почувства лицето си да пламва. Точно като преди четиринайсет години.

— Благодаря ти. Ти също изглеждаш великолепно. — И това беше самата истина. Годините го бяха пощадили.

— Е, къде беше през всички тези години. И защо дойде именно сега?

Въпросът му я върна към реалността и я накара да осъзнае какво можеше да се случи, ако не беше внимателна. „Не оставяй нещата да излязат от контрол помисли си тя. — Колкото по-дълго продължава това, толкова по-трудно ще става.“ А на нея и без това не й беше никак леко.

Но боже мой, тези очи! Тези кадифени тъмни очи.

Тя се извърна настрани и си пое дълбоко въздух, питайки се как да обясни всичко, и когато заговори, гласът й бе тих:

— Ной, не бих искала да те оставям с погрешно впечатление… Аз наистина исках да те видя, но има и нещо друго. — Пауза. — Дойдох тук с определена цел. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Какво е то?

Тя погледна настрани и не отговори веднага, изненадана, че все още не може да намери правилните думи. Ной почувства някакъв хлад в гърдите си. Каквото и да имаше да му съобщи, то не беше хубаво.

— Не знам как да го кажа. Мислех, че ще е лесно, но вече не съм сигурна…

В този момент проехтя пронизителен вик на енот и Клем изскочи изпод верандата, лаейки сърдито. И двамата извърнаха глави по посока на суматохата и Ели се зарадва на това временно прекъсване.

— Твое е ли е кучето? — попита тя.

Ной кимна, чувствайки стомаха си свит.

— Всъщност това е дама. Казва се Клементин. И наистина е моя. — Клем тръсна глава, протегна се и се затича към мястото, откъдето беше дошъл вика на енота. Очите на Ели съвсем леко се разшириха, когато забеляза куцането й.

— Какво й е на лапата? — попита тя, печелейки още време.

— Била е ударена от кола преди няколко месеца. Доктор Харисън, ветеринарят, ми се обади, за да ме попита дали бих я взел, защото собственикът й вече не я искал. Когато я видях, веднага разбрах, че няма да ми даде сърце да оставя да я приспят.

— Винаги си бил такъв — каза тя, опитвайки се да се успокои. Сетне замълча за миг и погледна към къщата. — Свършил си чудесна работа по нея. Съвършена е, точно каквато знаех, че ще изглежда един ден.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна. Но честно казано, не подозирах, че ще бъде толкова тежко. Ако знаех, едва ли щях да се захвана.

— Разбира се, че щеше да го направиш — рече Ели. Тя знаеше много добре колко е свързан с това място. Знаеше също колко много сърце влагаше във всяко свое начинание — или поне така беше някога.

В следващия миг разбра, че твърде много неща се бяха променили оттогава. Сега те бяха непознати. Виждаше го в очите му. Четиринайсет години бяха много време. Твърде много.

— Какво има, Ели? — Той се извърна към нея, търсейки погледа й, но тя продължи да се взира в къщата.

— Държа се глупаво, нали? — каза тя, опитвайки се да се усмихне.

— Какво имаш предвид?

— Всичко. Идването ми тук изневиделица, без да знам какво да кажа. Сигурно ти изглеждам като луда.

— Ти не си луда — каза Ной тихо. Сетне протегна ръка към нейната и тя му позволи да я улови, докато стояха един до друг. Той продължи: — Макар и да не знам причината, виждам, че ти е трудно. Защо не се поразходим малко?

— Както едно време?

— Защо не? Мисля, че и на двама ни ще се отрази добре.

Ели погледна неуверено към входната врата.

— Трябва ли да се обадиш на някого?

Ной поклати глава.

— Не е нужно да се обаждам на никого. Тук сме само аз и Клем.

Макар да бе попитала, тя бе очаквала този отговор и не беше сигурна какво точно почувства, когато го чу. Но при всяко положение сега стана още по-трудно да каже онова, което трябваше. Щеше да й бъде по-лесно, ако имаше някой друг.

Тръгнаха към реката и завиха по една пътечка близо до брега. За негова изненада Ели освободи ръката си и вървеше на достатъчно разстояние, за да не се докоснат случайно.

Той я погледна. Тя беше още красива, с гъсти коси и изразителни очи, а походката й беше толкова изящна, сякаш почти не докосваше земята. Беше виждал красиви жени и преди, жени, които бяха привличали погледа му. Но всички те бяха лишени от качествата, които бяха най-желани за него. Качества като ум, увереност, сила на духа и страст; качества, които вдъхновяваха към величие и такива, каквито той сам се бе опитвал да възпитава у себе си.

Ели притежаваше тези качества, знаеше това, и сега, докато вървяха заедно, той почувства, че тя не се е изменила. „Жива поема“, това бяха думите, които винаги изникваха в ума му, когато се опитваше да я опише на другите.

— От колко време си тук? — попита тя, докато се изкачваха по един обрасъл с трева хълм.

— От миналия декември. Работих известно време на север и след това бях три години в Европа.

Ели го погледна въпросително:

— Войната?

Той кимна и тя продължи:

— Предположих, че си бил там. И се радвам, че е свършила добре за теб.

— Аз също — каза той.

— Щастлив ли си, че си у дома?

— Да. Корените ми са тук. Тук съм си на мястото. — Той замълча. — А какво става с теб? — Въпросът бе зададен неуверено, сякаш очакваше да чуе нещо неприятно.

Настъпи дълга пауза преди тя да отговори:

— Сгодена съм.

Ной сведе поглед и изведнъж се почувства много по-слаб. Ето какво било. Ето какво е трябвало да му каже.

— Е поздравления — продума той накрая, питайки се доколко е прозвучал искрено. — Кога е големият ден?

— След три седмици. Лон иска годежът да е през ноември?

— Лон?

— Лон Хамънд Младши, моят годеник.

Ной кимна, без да е изненадан. Хамъндови бяха една от най-могъщите и влиятелни фамилии в щата. Бяха направили парите си от памук. За разлика от смъртта на баща му, тази на Лон Хамънд Старши се появи на първите страници на вестниците.

— Името ми е познато. Баща му беше истински магнат. А Лон пое ли семейния бизнес?

Тя поклати глава.

— Не, той е адвокат. Има своя кантора в центъра на града.

— С име като неговото сигурно е много зает.

— Да. Той работи много.

На Ной му се стори, че е доловил нещо в тона й и зададе следващия си въпрос механично:

— Държи ли се добре с теб?

Тя не му отговори веднага, сякаш се замисляше над този въпрос за първи път.

— Да. Той е добър човек, Ной. Ти би го харесал.

Гласът й прозвуча някак неискрено, когато отговори, или поне така му се стори. А може би просто така му се искаше.

— Как е баща ти? — попита тя.

Ной направи няколко крачки, преди да отговори.

— Почина по-рано тази година, скоро след като се върнах.

— Съжалявам — каза тя тихо, знаейки колко много означаваше той за Ной.

Той кимна и известно време двамата вървяха в мълчание.

На върха на хълма Ели спря и се загледа в стария дъб в далечината, зад който слънцето пламтеше в оранжево. С крайчеца на окото си тя усещаше погледа му върху себе си.

— Имаме много спомени там, а, Ели?

Тя се усмихна.

— Знам. Видях го, когато идвах. Помниш ли деня, който прекарахме под него?

— Да — отговори той кратко.

— Мислиш ли понякога за това?

— Понякога, да — отвърна той. — Обикновено, когато работя в близост до него. Сега той е в моето имение?

— Купил си този участък?

— Просто не можех да си представя, че някой ден ще направят от него кухненски шкафове.

Тя се засмя тихо, чувствайки се някак странно трогната от това, което бе научила.

— Още ли четеш поезия?

Той кимна.

— Да. Никога не съм преставал. Предполагам, че това е в кръвта ми.

— Знаеш ли, че ти си единственият поет, когото съм срещала?

— Аз не съм поет. Чета поезия, но не пиша стихове. Само съм опитвал.

— И въпреки това си поет, Ной Тейлър Калхун. — Гласът й стана нежен. — Аз често си спомням за тогава. Това беше първият път, когато някой ми е чел поезия. А всъщност, и последният.