Никълъс Спаркс - Тетрадката

— Здравей, момиче, как я караш? — попита той и я погали ласкаво по главата, а тя изскимтя тихо и го погледна с кротките си кръгли очи. Беше изгубила единия си крак при автомобилна катастрофа, но въпреки това съумяваше да се движи доста добре и му правеше компания в тихите вечери като тази.

Ной беше на трийсет и една. Макар и не много, тези години бяха достатъчни, за да се чувства самотен. Не беше излизал на среща, откакто се върна тук и до този момент нито една жена не бе събудила и най-малък интерес у него. Знаеше, че вината за това си е негова. У него имаше нещо, което го караше да се държи на разстояние от всяка жена, която започнеше да се сближава с него, нещо, което не беше сигурен, че може да промени, дори и да се опиташе. И понякога в миговете, предшестващи съня, той се питаше дали не му е писано завинаги да бъде самотен.

Вечерта напредваше, топла и прекрасна. Ной слушаше щурците и шумолящите листа, мислейки си, че природата е много по-истинска и събужда по-силни емоции от неща като колите и самолетите. Тя даваше повече, отколкото взимаше и нейните звуци винаги му напомняха за това какъв е трябвало да бъде човекът. Понякога по време на войната, и особено преди голямо сражение, той често си мислеше за тези прости звуци. „Те ще ти помогнат да не полудееш — каза му баща му, когато го изпращаше на фронта. — Това е божията музика и тя ще те върне у дома“.

Ной допи чая си, влезе вътре, намери една книга и на връщане включи осветлението на верандата. Когато седна отново, се загледа в книгата. Беше стара, корицата й беше скъсана и по страниците имаше петна от кал и вода. „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман — томче, което бе носил със себе си през цялата война. Веднъж дори беше поело един куршум вместо него.

Бръсна корицата с ръка, за да я изтупа от праха. Сетне отвори книгата наслуки и прочете думите пред него:

Усмихна се на себе си. По някаква причина Уитман винаги му напомняше за Ню Берн и се радваше, че се е върнал. Макар да беше отсъствал четиринайсет години, това беше неговият дом и той познаваше много хора тук, повечето от тях още от детството си. И в това нямаше нищо учудващо — подобно на много други южни градове, хората тук не се променяха, а само малко по-малко остаряваха.

Най-добрият му приятел сега беше Гас, седемдесет и двегодишен чернокож мъж, който живееше малко по-надолу по пътя. Бяха се запознали няколко седмици, след като Ной купи къщата, когато Гас се появи на вратата му с бутилка домашен ликьор и тенджера с Брунсуикска яхния. Двамата се напиха през тази първа вечер, разказвайки си разни истории.

Сега Гас го навестяваше два-три пъти в седмицата, обичайно към осем. С неговото домочадие от четири деца и единайсет внука, той понякога имаше нужда да се махне от къщата си и Ной не можеше да го вини за това. Обикновено Гас носеше хармониката си и след като побъбреха, двамата изсвирваха по няколко песни. Понякога свиреха с часове.

Постепенно Гас като че ли замени семейството му. Миналата година Ной беше останал сам след смъртта на баща си. Беше единствено дете. Майка му беше починала от грип, още когато беше на две години, и макар някога да бе искал да се ожени, никога не го направи.

Беше познал любовта. Веднъж и само веднъж, преди много години. И това го промени завинаги. Съвършената любов прави такива неща с хората и неговата беше такава.

Крайбрежните облаци пълзяха бавно по вечерното небе и ставаха сребърни под светлината на луната. Когато се сгъстиха, той облегна глава на облегалката на люлеещия се стол. Краката му го оттласкваха механично от пода, поддържайки равномерен ритъм. И както обикновено в такива нощи мислите му го връщаха неусетно в една такава топла вечер отпреди четиринайсет години.

1932 г. Току-що беше завършил училище и бе отишъл да се повесели на ежегодния градски фестивал. Целият град се беше стекъл, хората си правеха барбекю и се забавлява с игри. Вечерта беше влажна — по някаква причина си спомняше това съвсем ясно. Пристигна сам и докато вървеше през тълпата, търсейки приятели, зърна Фин и Сара — двама души, с които беше израснал — да разговарят с едно непознато момиче. „Красива е“, беше си помислил Ной. Когато се присъедини към тях, тя вдигна към него замислените си очи. „Здравейте — каза момичето простичко и протегна към него ръка. — Фин ми е разказвал много за вас.“

Обикновено запознанство, нещо, което би забравил отдавна, ако не беше тя. Но когато стисна ръката й и срещна удивителните й изумрудени очи, той разбра, още преди да поеме следващия си дъх, че това беше жената, с която можеше да прекара остатъка от живота си и никога не би могъл да намери друга такава. Тя изглеждаше толкова прекрасна, толкова съвършена, докато летният вятър накланяше върховете на дърветата.

Но сетне като че ли се надигна торнадо. Фин му обясни, че момичето ще прекара лятото в Ню Берн със семейството си, защото баща й работи за компанията „Р.Дж. Рейнолдс“, и въпреки че Ной само кимна, погледът й сякаш му подсказа, че тя разбира мълчанието му. Фин се усмихна, забелязвайки какво се случва с приятеля му, а Сара предложи да си купят черешова кока-кола. Четиримата прекараха празника заедно, докато накрая тълпите оредяха и павилионите започнаха да затварят.

Срещнаха се на следващия ден, а също и на по-следващия и скоро станаха неразделни. Всеки ден, с изключение на неделя, когато ходеше на църква, Ной свършваше работата си колкото може по-бързо и после политаше към парка „Форт-Тотън“, където тя го чакаше. Момичето никога преди не бе живяло в малък град и те всеки ден правеха съвършено нови за нея неща. Той я научи да лови риба в плитчините, ходеха на дълги разходки в старинната гора, плаваха по реката с кану веднъж попаднаха в лятна буря и на него му се струваше, че я е познавал цял живот.

Но и Ной се сдоби с някои нови умения. На танцовите забави, които се устройваха в тютюневия склад, именно тя го научи да танцува валс, а сетне и чарлстон. И макар да се препъваха по време на първите няколко песни, търпението й най-накрая се отплати и те танцуваха в унес чак до края на вечерта. Сетне Ной я изпрати до дома й и там на верандата, след като си пожелаха лека нощ, той я целуна за първи път, чудейки се защо бе чакал толкова дълго. По-късно през лятото я доведе в къщата, в която живееше сега, тогава изоставена и запусната, и й каза, че един ден тя ще бъде негова и ще оправи всичко каквото има да се оправя по нея. Двамата е часове говореха за мечтите си — той за желанието си да види света, тя за плановете си да стане художник — и през една влажна августовска нощ двамата изгубиха девствеността си. Когато си замина три седмиците по-късно, тя отнесе със себе си частица от душата му и последните дни на лятото. Изпрати я една ранна дъждовна сутрин, изпивайки я с уморените си от безсъние очи, а сетне се прибра вкъщи и си приготви раницата. Прекара следващата седмица сам на остров Харпърс.

Ной прокара пръсти през косата си и погледна часовника си. Беше осем и дванайсет. Стана и излезе пред къщата, поглеждайки към пътя. Гас го нямаше никакъв и предположи, че днес няма да се отбие при него. Тръгна обратно към люлеещия се стол и седна отново.

Беше разказал на Гас за любовта си. Първият път, когато му спомена за нея, старият негър поклати глава и се разсмя.

— Значи това е призракът, от когото бягаш — беше казал той.

Когато го попита какво има предвид, Гас обясни:

— Говоря за паметта и духовете, които носим в нея. Гледам те как работиш ден и нощ, бъхтиш се като грешен дявол и не ти остава време да си поемеш дъх. Има три причини хората да се държат така. Или са луди, или са глупави, или се опитват да забравят нещо. Що се отнася до теб, аз знаех, че се опитваш да забравиш нещо, но не знаех какво.

Той се замисли над думите на приятеля си. Гас, разбира се, беше прав. Ню Берн бе станал град, обитаван от духове. Духовете на паметта. Ной често я виждаше в парка „Форт Тотън“, на тяхното място, всеки път когато минеше оттам. Или седеше на скамейката, или стоеше до портата на входа, винаги усмихната, русата й коса леко докосваше раменете й, а очите й бяха с цвета на изумруди. Когато седеше вечер на верандата с китарата си, той я виждаше до себе си, заслушана тихо, докато свиреше песните от детството си.

Чувстваше се по същия начин, когато минеше покрай любимото им кафене, покрай театъра или просто, докато се разхождаше по улиците. Където и да погледнеше, виждаше нейния образ, който оживяваше пред очите му.

Чувството беше странно. Той беше отраснал в Ню Берн. Бе прекарал първите си седемнайсет години тук, но като че ли помнеше само последното лято, лятото, което бяха прекарали заедно. Останалите му спомени бяха просто фрагменти, разпилени късчета от детството му, малко от тях събуждаха някаква емоция.

Една вечер разказа на Гас за това и той не само го разбра, но и му обясни причината.

— Баща ми казваше — поде Гас, — че първият път, когато човек се влюби, това променя живота му завинаги и колкото и да се опитва, чувството никога не си отива. Това момиче, за което ми разказваш, е било първата ти любов. И каквото и да правиш, тя ще остане с теб завинаги.

Ной поклати глава и когато образът й започна да избледнява, се върна към Уитман. Чете около час и всеки път, когато вдигнеше очи, виждаше енотите и опосумите, които подтичваха покрай реката. В десет и половина затвори книгата, качи се в спалнята си и записа в дневника си наблюденията си от деня и работата, която бе свършил по къщата. Четирийсет и пет минути по-късно вече спеше. Клем се качи по стълбите, подуши спящия си стопанин, сетне описа няколко кръга по пода и накрая се сви в леглото до краката му.