— Ето, Ной. Нарисувах я за теб.

Ной разви бавно листа хартия, внимавайки да не го скъса.

На него имаше две изображения, които се застъпваха едно върху друго. На преден план, заемайки по-голямата част от листа, бе той самият, но както изглеждаше сега, а не преди четиринайсет години. Ной забеляза, че моливът й бе уловил всяка черта от лицето му, включително и белега. Сякаш бе гледала някаква негова скорошна снимка.

На заден план бе фасадата на къщата. И тук детайлите отново бяха пресъздадени с невероятна точност, сякаш Ели бе скицирала рисунката си, седейки под големия дъб.

— Красива е, Ели. Благодаря ти. — Той опита да се усмихне. — Казах ти, че си истински художник.

Ели кимна, стоейки с наведена глава и стиснати устни. Време беше да върви.

Те тръгнаха бавно към колата, без да разговарят. Когато стигнаха, Ной я прегърна отново, чувствайки в очите му да напират сълзи. Целуна я по устните и по двете бузи и сетне докосна леко с пръст местата, които беше целунал.

— Обичам те, Ели.

— И аз те обичам.

Ной отвори вратата на колата и те се целунаха още веднъж. Тя седна зад волана, без да откъсва очи от него. После сложи пакета с писма в чантата си на съседната седалка, посегна към ключовете и запали. Двигателят забоботи нетърпеливо. Беше време.

Ной бутна вратата с две ръце и Ели свали прозореца, изпивайки го с поглед, сякаш се опитваше да запомни силните му ръце, непринудената му усмивка, загорялото му лице… Тя протегна ръка към него и той веднага я пое, задържайки в дланите си.

— Остани с мен — каза Ной беззвучно и по някаква причина от това я заболя още повече. Сълзите отново потекоха по страните й, но нямаше сили да продума. Накрая тя извърна неохотно поглед и отдръпна ръката си. Сложи колата на скорост и натисна леко педала на газта. Ако не тръгнеше сега, нямаше да го направи никога. Ной отстъпи крачка назад.

Той бе изпаднал в някакво полусънно състояние, гледайки как автомобилът бавно потегля и чувайки хрущенето на чакъла под гумите. Колата зави, отправяйки се към пътя, който щеше да я отведе в града.

Тя си отива… Ели си отива! И осъзнавайки това, Ной почувства, че целият свят се завърта под краката му.

Колата се приближи и мина покрай него. Ели му махна за последен път, без да се усмихне, и увеличи скоростта. Той й махна немощно в отговор. „Не си отивай!“, искаше да извика Ной, докато тя се отдалечаваше. Но не каза нищо и минута по-късно колата се скри от погледа му. Останаха само следите от гумите й.

Ной остана там дълго, без да помръдне. Беше си отишла толкова неочаквано, колкото бе дошла. Този път завинаги. Завинаги.

Той затвори очи и отново видя как колата се отдалечава постепенно от него, отнасяйки сърцето му.

Но също като майка си, тя нито за миг не погледна назад.

Писмо от вчера

Трудно беше да се кара със сълзи в очите, но Ели все пак смяташе, че ще успее да намери пътя си до хотела. Беше отворила прозореца с надеждата, че свежият въздух ще й помогне да дойде на себе си, но това като че ли не помагаше. Нищо не можеше да й помогне.

Чувстваше се уморена и се питаше дали щеше да има сили да разговаря с Лон. И какво щеше да му каже? Все още нямаше никаква идея, но се надяваше, че щеше да измисли нещо, преди моментът да дойде. Налагаше се.

Когато стигна подвижния мост, който щеше да я изведе на Мейн Стрийт, вече се беше поуспокоила. Не напълно, но достатъчно, за да разговаря с Лон. Или поне така й се искаше да вярва.

Движението не беше натоварено и от време на време Ели се заглеждаше в случайните минувачи по улиците на Ню Берн, които отиваха някъде по работа. В двора на един сервиз автомонтьор се беше навел над двигателя на нова кола, а до него стоеше друг мъж, вероятно собственикът й. Две жени с детски колички вървяха по улицата и си бъбреха, докато обикаляха магазините. Добре облечен господин с чанта в ръката вървеше енергично пред витрината на бижутерския магазин „Хърнс“.

Зави и видя млад мъж да разтоварва бакалски стоки от камион, който отчасти препречваше пътя. Нещо в движенията му сякаш й напомни за Ной, когато изтегляше клетките с раци от края на пристана.

Забеляза хотела малко по-надолу в края на улицата, докато чакаше светофара на едно кръстовище. Пое си въздух, когато светна зелено, и потегли бавно към паркинга, който хотелът делеше с няколко по-големи магазина. Влизайки вътре, видя колата на Лон точно до входа. Макар мястото до него да беше свободно, тя го подмина и си избра друго малко по-нататък.

Завъртя ключа и двигателят покорно замлъкна. Отвори жабката и извади от там огледалце и четка за коса, които лежаха върху карта на Северна Каролина. Погледна се и видя, че очите й са още зачервени и подпухнали. Също както вчера след дъжда, тя съжали, че няма грим, макар да се съмняваше, че щеше да й помогне много. Опита се да вчеше косата си на една страна, сетне на другата, разбра, че няма смисъл и се отказа.

Посегна към чантата си, отвори я и видя отново статията, която я беше довела тук. Толкова много неща се бяха случили оттогава. Трудно й беше да повярва, че бяха минали само три седмици. Струваше й се невъзможно да е пристигнала тук едва завчера. Сякаш бе минал цял един живот след онази първа вечер при Ной.

В короните на дърветата чуруликаха скорци. Облаците бяха започнали да се разкъсват и Ели виждаше между тях ивиците синьо небе. Слънцето още не беше силно заради леката мараня, но и тя скоро щеше да се разсее. Очертаваше се прекрасен ден.

Това бе ден, който би искала да прекара с Ной и докато мислеше за него, тя си спомни за писмата, които майка й й беше дала и посегна към тях.

Развърза пакета и започна да разпечатва първото писмо, но сетне се отказа. Можеше да предположи какво пишеше в него — нещо съвсем простичко, спомени от лятото, може би някакви въпроси. По онова време той все пак бе очаквал някакъв отговор от нея. Затова взе последното писмо от дъното на пакета. Прощалното писмо. То я интересуваше много повече от другите. Какво й беше написал в него? Как го беше казал?

Пликът беше тънък. Една или може би две страници, не повече. Каквото и да съдържаше това писмо, то не беше много. Ели го обърна. На гърба имаше само адрес в Ню Джърси. Никакво име. Задържайки дъх тя започна да отваря плика с нокът.

Разгъна листа и най-напред видя датата — март, 1935 г.

Беше й писал две години и половина, без да получи от нея отговор.

Представи си го как стои на старо бюро, обмисляйки думите си, знаейки по някакъв начин, че това е краят, и й се стори, че вижда по хартията следи от сълзи. Или просто въображението й си правеше шеги.

Започна да чете под меката слънчева светлина, която влизаше през прозореца на колата.

Скъпа моя Ели,

Не знам какво да кажа повече, освен че не можах да спя миналата нощ, защото знаех, че между нас всичко е свършило. Странно е онова, което чувствам, като че ли не мога да свикна с тази мисъл, но поглеждайки назад, разбирам, че никога не е могло да бъде другояче.

Ти и аз сме различни. Ние идваме от различни светове и въпреки това ти беше онази, която ме научи какво е любовта. Ти ми показа какво е да обичаш и сега аз съм по-добър човек благодарение на теб. Не искам никога да забравяш това.

Не съжалявам за онова, което се случи. Напротив, уверен съм, че ние имахме нещо истинско и се радвам, че пътищата ни се срещнаха, макар и за толкова кратко време. И ако се срещнем в някакво далечно бъдеще, ако се видим в някой наш следващ живот, аз ще ти се усмихна с радост и ще си спомня как прекарахме едно лято под дърветата и как се научихме да обичаме. И може би за един кратък миг, и ти ще почувстваш същото, ще ми се усмихнеш в отговор и ще отвориш очите си за спомените, които винаги ще ни свързват.

Обичам те, Ели.

Ной

Тя прочете писмото отново, този път по-бавно, и сетне още веднъж, преди да го пъхне обратно в плика. Представи си го отново как пише и за момент се поколеба дали да не го прочете още веднъж, но знаеше, че не може да се бави повече. Лон я чакаше.

Краката й бяха като омекнали, когато слезе от колата. Спря се за миг, пое си дълбоко дъх и докато пресичаше паркинга, осъзна, че все още не бе решила какво да му каже.

Отговорът дойде, едва когато посегна към вратата и видя Лон да стои във фоайето на хотела.

Зима за двама

Историята свършва тук и аз затварям тетрадката, свалям очилата си и избърсвам очите си. Те са уморени и зачервени, но до този момент не са ми изневерили. Макар да знам, че и това ще се случи скоро. Нито те, нито аз можем да продължаваме завинаги. Сега я гледам, но тя е извърнала глава настрани към прозореца. Зареяла е поглед към двора, където пациенти се разхождат със свои приятели и роднини.

Очите ми проследяват нейните и сега и двамата гледаме двора. През всичките тези години този ритуал никога не се промени. Всяка сутрин, един час след закуска, те започват да пристигат. Млади хора, сами или със семействата си, идват да посетят тези, които живеят тук. Те носят снимки и подаръци, седят с близките си на пейките или се разхождат по алеите, опасани с дървета, олицетворяващи природата. Някои са дошли тук за цял ден, но повечето ще си тръгнат след няколко часа и когато това стане, винаги се изпълвам с тъга за онези, които остават тук. Понякога се питам какво си мислят моите приятели, когато виждат любимите им хора да заминават с колите си, но знам, че това не е моя работа.

Никога не ги питам, защото съм научил, че всички ние имаме право да имаме тайни. Но сега аз ще ви разкажа една от моите.



Оставям тетрадката и лупата на масата до мен, чувствайки болката в костите си, и още веднъж си давам сметка за студа, който е сковал крайниците ми. Не помага дори четенето под топлото утринно слънце. Това вече не ме изненадва, защото знам, че през последните години тялото ми си има свои собствени правила.