— А татко?

Ан Нелсън поклати глава.

— Не, не казах на баща ти, нито на някой друг. Освен това никой не знае къде съм сега.

За момент настъпи тишина и Ели и Ной очакваха с тревога какво ще последва, но Ан мълчеше.

— Защо дойде? — попита Ели накрая.

— Мислех си, че аз трябва да ти задам този въпрос.

Ели пребледня.

— Дойдох, защото трябваше — каза майка й. — И предполагам, че това е същата причина, поради която си дошла и ти. Права ли съм?

Ели кимна.

Ан се извърна към Ной.

— Последните няколко дни сигурно са били пълни с изненади за теб.

— Да — отговори той просто и тя му се усмихна.

— Знам, че няма да ми повярваш, но аз винаги съм те харесвала, Ной. Просто смятах, че не си подходящ за дъщеря ми. Разбираш ли това?

Ной поклати глава и отговори доста рязко:

— Не, не го разбирам. Това просто не е честно по отношение на мен. А също и по отношение на Ели. Иначе тя не би била тук.

Ан го гледаше мълчаливо, но не каза нищо. Чувствайки напрежението, Ели се намеси:

— Защо каза, че е трябвало да дойдеш? Нямаш ли ми доверие?

Ан се извърна към дъщеря си.

— Тук не става въпрос за доверие. А за Лон. Той ми се обади вчера вечерта, за да разговаря с мен за Ной и сега пътува насам. Изглеждаше много разстроен и реших, че трябва да знаеш това.

Ели си пое въздух.

— Той идва насам?

— Поне така каза. Дори си отложи делото за следващата седмица. Предполагам, че скоро ще бъде в Ню Берн, ако не е вече пристигнал.

— Ти какво му каза?

— Почти нищо. Но той знае всичко. Спомнил си е, че му бях споменала за Ной преди много време.

Ели преглътна с усилие.

— Каза ли му, че съм тук?

— Не. И няма да го направя. Това е нещо между теб и него. Но познавайки го, аз съм сигурна, че той ще те открие тук, ако останеш. Достатъчно е само да проведе няколко телефонни разговора. Виждаш, че аз все пак те намерих.

Макар и притеснена. Ели се усмихна на майка си.

— Благодаря ти — каза тя и Ан протегна ръка към нея.

— Знам, че с теб сме различни, Ели, и че гледаме на нещата по различен начин. Аз не съм съвършена, но направих каквото можах, за да бъдеш щастлива. Аз съм твоя майка и винаги ще бъда такава. Което означава, че винаги ще те обичам.

За кратко Ели остана замислена и след това попита:

— Какво трябва да направя?

— Не знам, Ели. Решението си е твое. Но трябва да го премислиш добре. Просто се опитай да си отговориш какво би искала.

Ели се извърна настрани със зачервени очи. Миг по-късно по бузата й се търкулна сълза.

— Не знам… — Гласът й заглъхна и майка й стисна ръката й. Ан погледна Ной, който седеше с наведена глава и слушаше внимателно. След като разбра намека й, той кимна и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори. Ан прошепна:

— Обичаш ли го?

— Да, — отвърна Ели тихо. — При това много.

— А обичаш ли Лон?

— Да, но по друг начин. Не, както обичам Ной.

— Ти никога няма да обичаш някого толкова, колкото него — каза майка й и пусна ръката на дъщеря си. — Аз не мога да взема това решение вместо теб, Ели. Изборът е изцяло твой. Но искам да знаеш, че те обичам, и че винаги ще те обичам. Знам, че от това няма да ти стане по-леко, но не мога да направя нищо повече.

Тя посегна към джоба си и извади от там пакет с писма, вързани с връв. Пликовете бяха стари и леко пожълтели.

— Това са писмата на Ной. Аз не ги изхвърлих и никога не ги отворих. Знам, че не трябваше да ги крия от теб и съжалявам за това. Но просто се опитвах да те предпазя. Не разбирах, че…

Шокирана, Ели взе писмата и задържа ръката си върху тях.

— Трябва да тръгвам, Ели. Предстои ти да вземеш важни решения и нямаш много време. Искаш ли да остана в града?

Ели поклати глава.

— Не, ще трябва да се справя с това сама.

Ан кимна и известно време остана, загледана в дъщеря си. Най-накрая стана, заобиколи масата, наведе се и я целуна по бузата. Прочете въпроса в очите на Ели, когато тя се изправи и я прегърна.

— Какво ще правиш? — попита майка й, притискайки я до себе си. Последва дълга пауза.

— Не знам — каза накрая Ели. — Благодаря ти, че дойде. Обичам те.

— Аз също.

Докато я изпращаше до вратата, на Ели й се стори, че майка й прошепна „Послушай сърцето си“, но може би просто така й се стори.

На кръстопът

Ной отвори входната врата на Ан Нелсън.

— Довиждане, Ной — каза тя тихо.

Той кимна мълчаливо. И двамата знаеха, че няма какво да си кажат. Сетне тя излезе и затвори вратата след себе си. Ной я видя как сяда в колата си и потегля, без да погледне назад. Ан беше силна жена и той знаеше, че и Ели бе като нея. Ной надникна във всекидневната, видя Ели да седи с наведена глава и тръгна към верандата, разбирайки, че има нужда да бъде сама. Настани се на стария си люлеещ се стол и се загледа в реката, която влачеше водите си надолу, докато минутите се нижеха една подир друга.

Стори му се, че беше минала цяла вечност, когато чу задната врата да се отваря. Той не я погледна — по някаква причина не намираше смелост — а само я чу да сяда на стола до него.

— Съжалявам — каза Ели. — Нямах никаква представа, че ще стане така.

Ной поклати глава.

— Няма защо. И двамата знаехме, че нещо такова рано или късно ще се случи.

— Въпреки това е трудно.

Накрая се извърна към нея и посегна да хване ръката й.

— Мога ли да ти помогна някак?

Тя поклати глава.

— Не. Трябва да се справя с това сама. Но не мога да реша какво да кажа на Лон. — Ели сведе поглед и гласът й стана тих и някак далечен, сякаш говореше на себе си: — Предполагам, че всичко зависи от това колко знае той. Ако майка ми е права, той може да има подозрения, но не може да бъде сигурен в нищо.

Ной почувства стомахът му да се свива. Когато накрая заговори, гласът му беше равен, но тя долови, че го е наранила.

— Значи не смяташ да му разкажеш за нас, така ли?

— Не знам. Наистина не знам. Докато бях във всекидневната, хиляда пъти се запитах какво наистина искам от живота си. — Ели стисна ръката му. — И знаеш ли какъв беше отговорът. Отговорът беше, че искам две неща. Първо, че искам теб. И второ, че искам да бъда с теб. Обичам те и винаги съм те обичала.

Тя си пое дълбоко въздух, преди да продължи:

— Но искам също всичко да завърши добре, без никой да бъде огорчен. И знам, че ако остана тук, чувствата на някои мои близки ще бъдат наранени. Особено тези на Лон. Аз не те излъгах, когато ти казах, че го обичам, макар и по друг начин. Той ми е скъп и това няма да бъде честно към него. Ако остана тук, ще огорча още и семейството, и приятелите си. Това би било предателство спрямо всички, които познавам… и не мисля, че мога да го направя.

— Ти не можеш да живееш заради другите. Трябва да направиш онова, което е правилно за теб, дори на другите това да не им хареса.

— Знам — отвърна тя, — но каквото и решение да взема, аз ще трябва да живея с него след това. Завинаги. Ето защо не бих искала да съжалявам за избора, който ще направя. Разбираш ли ме?

Той поклати глава и се опита да говори спокойно:

— Не. Не и ако това означава да те загубя. Не бих могъл да понеса това отново.

Тя не каза нищо и сведе глава. Ной продължи:

— Можеш ли просто да си тръгнеш оттук, без да погледнеш назад?

Ели прехапа устни, за да не се разплаче и сетне отговори хрипливо:

— Не знам. Вероятно, не.

— И ще бъде ли честно към Лон, ако през цялото време мислиш за мен?

Тя не отговори веднага. Вместо това стана, избърса лицето си и тръгна към края на верандата, където се облегна на парапета. Скръсти ръце пред гърдите си и се загледа във водата.

— Не — отвърна тя накрая тихо.

— Сега всичко е различно, Ели — каза той. — Ние вече сме зрели хора и имаме право да избираме. Ние трябва да бъдем заедно. Такава е нашата съдба.

Ной се приближи към нея и сложи ръка на рамото й.

— Не искам да прекарам остатъка от живота си, тъгувайки по теб и представяйки си колко хубаво е можело да бъде всичко. Остани с мен, Ели.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Не знам дали мога — прошепна тя накрая.

— Да, можеш. Ели… не мога да бъда щастлив, знаейки, че си с някой друг. Това ще ме убие. Ние имаме нещо изключително рядко, скъпоценно… То е прекалено красиво, за да го захвърлим просто така.

Тя не отговори и малко по-късно Ной нежно я обърна към себе си, взе ръцете й и потърси погледа й. Накрая Ели вдигна очи, пълни със сълзи. След дълго мълчание той избърса сълзите от страните й и я погледна с обич и болка, досещайки се вече какво ще бъде решението й.

— Няма да останеш, нали? — каза той с тъжна усмивка. — Искаш, но не можеш.

— О, Ной — изхлипа Ели и очите й отново се напълниха с влага. — Моля те, опитай се да разбереш…

Ной поклати глава, за да я спре.

— Знам какво се опитваш да ми кажеш… Прочетох го в очите ти. Но отказвам да го разбера, Ели. Не искам всичко да свърши така. Не искам нищо да свършва. Но ако си тръгнеш, и двамата знаем, че няма да се видим никога повече.

Ели облегна глава на гърдите му и се разхлипа, докато Ной се бореше със собствените си сълзи. Той обгърна раменете й.

— Ели, не мога да те накарам да останеш с мен. Но каквото и да се случи в живота ми, никога няма да забравя тези последни няколко дни с теб. Толкова много години бях мечтал това да се сбъдне.

Ной я целуна нежно и те се прегърнаха по същия начин, както преди два дни, когато тя слезе от колата си. Най-накрая Ели се отдръпна и избърса сълзите си.

— Трябва да си събера нещата, Ной.

Тя влезе в къщата, а той остана да седи, прегърбен на стола си, слушайки как обикаля вътре, търсейки вещите си. Няколко минути по-късно Ели излезе с багажа си и тръгна към него с наведена глава. Подаде му рисунката, която бе направила тази сутрин и когато я взе, той видя, че не е спряла да плаче.