Никълъс Спаркс - Тетрадката

— И аз така си мислех. Ти беше стеснителен. Особено в началото. Помня, че ме попита дали си имам приятел и когато ти казах, че имам, ти почти не ми проговори повече.

— Не исках да заставам между вас.

— Но все пак го стори, въпреки вродената ти тактичност — каза тя с усмивка. — И се радвам, че го направи.

— Кога му каза за нас?

— Веднага, щом се върнах у дома.

— Трудно ли ти беше?

— Ни най-малко. Аз бях влюбена в теб.

Ели леко стисна ръката му и седна по-близо до него. Положи глава на рамото му. Той усети уханието й — свежо като дъжда. Сетне тя продължи тихо:

— Помниш ли, когато ме изпрати до вкъщи след края на празника? Аз те попитах дали искаш да се видим пак. Ти само кимна с глава и не каза нито дума, сякаш не беше особено въодушевен.

— Никога преди не бях срещал момиче като теб. Бях просто безпомощен. Нямах представа какво да кажа.

— Знам. Ти никога не можеш да скриеш нищо. Очите ти винаги те издават. Всъщност ти имаш най-прекрасните очи, които някога съм виждала.

След малко тя вдигна глава от рамото му и го погледна право в лицето. Когато заговори, гласът й беше почти като шепот:

— Никога не съм обичала някого толкова силно, колкото теб онова лято.

Отново проблесна светкавица. В тихите мигове преди гърма очите им се срещнаха и те се опитаха да заличат изминалите четиринайсет години. И двамата усещаха промяната, която бе настъпила в тях от вчера. Когато тътенът най-накрая дойде, Ной въздъхна и се извърна към прозореца.

— Жалко, че не си чела писмата ми, които ти изпратих — каза той.

Тя не отговори веднага.

— Не всичко е зависело от теб, Ной. Не ти казах, но аз ти написах десетки писма, след като се върнах у дома. Просто никога не ги изпратих.

— Защо? — попита Ной, изненадан.

— Предполагам, че съм била твърде уплашена.

— От какво?

— От това, че не си ме обичал истински. И че може би си ме забравил.

— Никога нямаше да те забравя. Та аз дори не спирах да мисля за теб.

— Сега знам това. Мога да го прочета в очите ти. Но тогава беше различно. Имаше толкова неща, които не разбирах, неща, които умът на едно младо момиче не може да осмисли.

— Какво имаш предвид?

Ели се замисли, търсейки правилните думи.

— Когато твоите писма така и не дойдоха, аз не знаех какво да мисля. Спомням си, че разказах на най-добрата си приятелка какво се случи през онова лято и тя ми каза, че ти си получил каквото си искал и не е учудена, че не ми пишеш. Аз, разбира се, не й повярвах, знаех, че не си такъв, но твоето мълчание и всички неща, които ни разделяха, ме накараха да си мисля, че онова лято е означавало повече за мен, отколкото за теб… И докато всякакви такива мисли се въртяха из главата ми, получих писмо от Сара, в което ми пишеше, че си заминал от Ню Берн.

— Фин и Сара знаеха новия ми адрес…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Знам, но аз никога не го поисках. Помислих си, че си напуснал Ню Берн, за да започнеш нов живот. Без мен. Защо иначе не би ми писал? Или не би се обадил? Или не би дошъл да ме видиш?

Ной извърна глава, но не каза нищо и тя продължи:

— Дълго нямах никаква вест от теб, с времето болката постепенно започна да затихва и накрая реших, че е по-добре да забравя всичко. Или поне така си мислех. Но във всяко момче, с което се срещах през годините, аз търсех теб, и когато чувството станеше прекалено силно, сядах и ти пишех поредното писмо. Но никога не ги изпращах, защото се страхувах от отговора ти. Мислех си, че отдавна вече имаш друг живот, че си обикнал друга жена и не желаех да науча за това. Исках да съхраня това лято в паметта си такова, каквото го помнех.

Ели произнесе тези думи толкова очарователно, толкова невинно, че Ной едва се сдържа да не я целуне. Но не го направи. Вместо това се пребори с желанието си, знаейки, че не бе дошла за това. И все пак тя беше толкова близо и докосването й толкова сладостно.

— Написах ти последното писмо преди няколко години. След като срещнах Лон, писах на баща ти, за да разбера къде си. Но след всичките тези години аз дори не знаех дали той все още живее на същия адрес. И освен това имаше война…

Гласът й заглъхна и известно време двамата мълчаха, погълнати в мислите си. На небето проблесна светкавица, преди Ной най-накрая да заговори:

— Жалко все пак, че не си го изпратила.

— Защо?

— Просто, за да получа някаква вест от теб. Да науча какво правиш.

— Щеше да останеш разочарован. Животът ми не е особено вълнуваш. И освен това аз не съм същата, каквато ме помниш.

— Ти си по-прекрасна, отколкото те помня, Ели.

— Благодаря ти, Ной.

Тук той трябваше да замълчи, защото знаеше, че ако думите останеха неизречени, по някакъв начин щеше да държи нещата под контрол като през всички тези четиринайсет години. Но чувството в него бе по-силно от волята му и той отстъпи пред него с надеждата, че то щеше да им върне онова, което бяха имали някога отдавна.

— Не казвам това, за да бъда мил. Казвам го, защото те обичам и винаги съм те обичал. Повече, отколкото можеш да си представиш.

В този момент изпращя цепеница, изпращайки облак от искри към комина, и двамата видяха, че в огнището са останали само тлеещи въглени. Трябваше да се хвърлят още дърва, но нито един от тях не помръдна.

Ели отпи отново от бърбъна си и започна да чувства въздействието му. Но не само алкохолът бе причината да стисне ръката на Ной малко по-силно, чувствайки топлината му. Когато погледна през прозореца, тя видя, че облаците са станали почти черни.

— Трябва да разпаля огъня — каза Ной и Ели трябваше да се отдръпне. Той отиде при камината, отвори вратичката и добави няколко цепеници. Разръчка с ръжена старите дърва, така че да се запалят и новите.

Пламъците се разгоряха и Ной се върна при нея. Тя се сгуши до него отново и положи глава на рамото му както преди. Сетне протегна ръка и го погали по гърдите, а Ной се наведе леко и прошепна в ухото й:

— Това ми напомня за едно време. Когато бяхме млади.

Ели се усмихна, мислейки си за същото, и двамата останаха така, загледани в пламъците и лекия дим.

— Ной, ти не ме попита за това, но аз искам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Никога не е имало друг, Ной — каза тя тихо. — Ти не беше просто първият. Ти си единственият мъж, с когото някога съм била. Не очаквам да ми кажеш същото за себе си, но просто исках да знаеш.

Ной мълчеше, извърнат настрани. На Ели й стана топло и уютно, докато гледаше огъня. Ръката й ласкаво обхождаше силните му гърди под ризата му.

Тя си спомни онази тяхна последна прегръдка, когато си мислеха, че се разделят завинаги. Тогава седяха на един вълнолом, който трябваше да спира водите на река Нюс. Ели плачеше, защото можеше да не се видят никога повече, и се питаше дали някога отново ще бъде щастлива. Вместо да й каже нещо, той пъхна една бележка в ръката й, която тя прочете на път за вкъщи. Сетне я запази и понякога я препрочиташе цялата или само отделни откъси. Имаше, обаче, една част, която бе чела най-малко сто пъти, и по някаква причина тя изникна сега в паметта й:

Когато те гледам, аз виждам твоята красота и изящество и знам, че те са разцъфтявали с всеки твой следващ живот. И аз знам, че във всеки мой живот аз съм те търсил. Не някоя като теб, а теб, защото твоята душа и моята трябва да бъдат винаги заедно. И сега, по някаква непонятна причина, ние сме принудени да си кажем „довиждане“.

Бих искал да ти кажа, че всичко при нас ще бъде наред и ти се кълна, че ще направя всичко възможно това да се сбъдне. Но ако не се срещнем никога повече и нашето „довиждане“ се окаже завинаги, аз знам, че ние ще се видим отново в един друг живот. Ще се намерим отново, звездите тогава може би ще бъдат други, и ще се обичаме не само в това невъобразимо бъдеще време, но и за всички онези времена, когато нещо ни е разделяло в миналото.

„Възможно ли беше това? — размишляваше Ели. — Възможно ли беше той да е прав?“

Тя никога не бе отхвърляла тази възможност, вкопчена в думите му, в случай че се окажеха истина. Тази бележка неведнъж й бе помагала да преживява тежки моменти. Но фактът, че седеше до него сега, като че ли подлагаше на проверка теорията, че те бяха обречени да бъдат винаги разделени. Освен ако звездите не се бяха променили от последния път, когато бяха заедно.

Но каквато и да беше истината, сега тя искаше да седи сгушена до него, да усеща топлината на тялото му и ръката, която бе обгърнала рамото й. Изведнъж Ели почувства, че трепери, както първия път, когато бяха заедно.

Струваше й се, че няма нищо по-нормално от това да бъде тук. Всичко беше съвършено — и огънят в камината, и напитките, и бурята. Като с магическа пръчка, всичките тези години на раздяла като че ли нямаха никакво значение.

Небето навън бе прорязано от светкавица. Огънят танцуваше по една разпалена цепеница, разпръсквайки топлината си. Октомврийският дъжд се лееше по стъклата на прозорците, поглъщайки всеки звук отвън.

И тогава те се предадоха, отстъпвайки пред всичко онова, с което се бяха борили през последните четиринайсет години. Ели вдигна глава от рамото му и го погледна с премрежени очи, а Ной я целуна нежно по устните. Тя вдигна ръка и докосна бузата му, плъзвайки пръсти по нея. Той се наведе бавно към нея и я целуна отново, все така нежно и томително, и тя отвърна на целувката му, чувствайки как годините на раздяла се стопяват в обзелата ги страст.

Ели затвори очи и остана с леко отворени устни, докато пръстите му галеха ръцете й. Той я целуна по шията, лицето, клепачите и след като се отдръпна, тя продължи да чувства влагата от устата му там, където я бяха докоснали устните му. Взе ръката му и я насочи към гърдите си, от гърлото й се надигна стон, когато почувства нежния му досег през тънкия плат на ризата.