Никълъс Спаркс - Тетрадката

— За хубави неща — отвърна тя тихо, но по погледа му разбра, че е отгатнал мислите й. Този факт я зарадва и се надяваше и той да мисли за нея също.

Тогава Ели усети нещо да трепва в душата й, както преди толкова много години. Близостта на Ной и движенията на силното му тяло бяха странно вълнуващи. И когато очите им се срещнаха за миг, тя почувства някаква топлина в гърдите и шията си и побърза да се извърне, преди той да види поруменелите й страни.

— Далече ли е още? — попита Ели.

— На около половин миля. Не повече.

Двамата се умълчаха.

— Тук е красиво — каза накрая тя. — Толкова чисто. Толкова тихо. Почти имам чувството, че се връщаме в миналото.

— И в известен смисъл е така. Реката идва от гората. Оттук до изворите й няма никакви ферми и водата е чиста като кристал. Може би толкова чиста, колкото е била преди стотици години.

Тя се наведе към него.

— Кажи ми, Ной, какво си спомняш най-ярко от лятото, което прекарахме заедно?

— Всичко.

— А нещо по-особено.

— Не — отвърна той.

— Не си спомняш нищо особено?

След кратка пауза Ной заговори тихо и сериозно:

— Не, не е това. Не е това, което си мислиш. Аз бях сериозен, когато казах всичко. Спомням си всеки миг, който прекарахме заедно, и всеки от тях беше прекрасен. Не мога да избера някакъв момент, който да означава повече за мен от останалите. Цялото лято беше съвършено, такова лято, каквото всеки трябва да преживее. Как би могъл един момент да е по-важен от другите?

Поетите често описват любовта като емоция, която не можем да контролираме, нещо, което остава непонятно за логиката и здравия разум. И точно такава беше тя за мен. Аз не смятах да се влюбя в теб и съм сигурен, че и ти не си имала намерение да се влюбиш в мен. Но скоро след като се срещнахме, стана ясно, че нито един от нас не може да контролира хода на нещата. Ние се влюбихме въпреки нашите различия и когато това се случи, се роди нещо ново и прекрасно. За мен любов като тази идва само веднъж в живота и всяка минута, която прекарахме заедно, е отпечатана незаличимо в паметта ми. Аз никога няма да забравя дори и един миг от нея.

Ели се взираше в него. Никой, през целия й живот, не й беше казвал нищо подобно. Никога. Тя не знаеше какво да отговори и седеше мълчаливо с пламнало лице.

— Прощавай, ако съм те смутил. Ели. Не исках. Но аз запомних това лято и вероятно винаги ще го помня. Знам, че нещата между нас не могат да бъдат вече същите, но това не променя онова, което чувствам към теб.

— Не си ме смутил, Ной… — отвърна Ели тихо. Просто никой никога не ми е говорил такива неща… Онова, което каза, беше красиво. Човек трябва да е поет, за да може да се изразява по този начин и ти си единственият поет, когото съм срещала.

Сетне те дълго мълчаха. Някъде в далечината се чу крясък на орел — рибар, близо до брега във водата цопна кефал. Веслото се движеше ритмично, при което лодката се поклащаше едва-едва. Вятърът бе спрял, облаците бяха станали още по-черни и кануто се носеше в неизвестна посока.

Ели забелязваше всичко, всеки звук, всяко шумолене. Сетивата й бяха оживели и й се струваше, че се е събудила от някакъв дълбок сън. В ума й се заредиха епизоди от последните няколко седмици. Замисли се за безпокойството, което бе изпитвала, тръгвайки насам. За изненадата си, когото видя статията във вестника. За безсънните си нощи и тревожните дни. Дори и вчера все още се страхуваше и обмисляше дали да не избяга. Но напрежението вече го нямаше и на негово място бе дошло нещо друго, на което се наслаждаваше, докато се носеше над водната повърхност в старото червено кану.

Чувстваше някакво странно задоволство, че бе дошла. Радваше се, че Ной бе станал точно такъв мъж, какъвто си го беше представяла и щеше да запази това съкровено знание в себе си завинаги. Беше виждала много мъже през последните години, разрушени от войната, от времето или дори от парите. Необходима беше сила да останеш верен на голямата си страст и Ной бе доказал, че я притежава.

В този свят властваше бизнесът, а не поезията и такива като него често оставаха неразбрани. Американската икономика беше в подем — или поне така пишеха вестниците — и хората се бяха втурнали напред, опитвайки се да забравят ужасите на войната. Тя разбираше причините, които ги караха да гонят славата и богатството, но увлечени в това преследване много от тях, също като Лон, пренебрегваха нещата, които внасяха красота в света.

Кой в Роли би тръгнал да реставрира една стара изоставена къща? Или да чете Уитман и Елиът, да намира образи в ума си или да размишлява за духа? Или да се наслаждава на изгрева от носа на едно старо кану? Това бяха непрактични и безполезни занимания, но тя чувстваше, че те не са маловажни, защото именно благодарение на тях животът си струваше да бъде живян.

За нея тези неща имаха същата стойност като изкуството, макар да разбра това, едва когато дойде тук. Или по-скоро си го спомни. Някога тази истина й беше известна и тя отново се прокле, че бе забравила нещо толкова важно — да твори красота със собствените си ръце. Рисуването беше нейно призвание и Ели бе убедена в това сега. Чувствата й тази сутрин го бяха потвърдили и тя знаеше, че каквото и да се случеше, щеше да опита още веднъж. На всяка цена, независимо кой какво щеше да каже.

Дали Лон би я насърчил да рисува? Спомняше си, че му беше показала една от своите картини няколко месеца, след като бяха почнали да излизат. Беше някаква абстракция, която донякъде приличаше на картината над камината на Ной, на която той толкова се възхищаваше, макар може би не толкова изразителна. Лон се вгледа в нея, сякаш я изучаваше и малко по-късно я попита какво е изобразено на нея. Тя не си направи труда да му отговори.

Сетне Ели поклати глава, знаейки, че не е съвсем честна. Тя обичаше Лон по съвсем други причини. Макар и да не беше като Ной, Лон бе добър човек, мъж, за какъвто винаги бе знаела, че трябва да се омъжи. С Лон нямаше да има изненади и бъдещето беше предвидимо. Той щеше да бъде любящ съпруг и тя щеше да бъде добра съпруга. Щеше да има дом близо до семейството и приятелите си, деца и добро обществено положение. С Лон животът й щеше да бъде такъв, какъвто винаги бе очаквала и искала. И макар обичта им да не можеше да бъде определена като пламенна, Ели отдавна се беше убедила, че страстта не е най-важното нещо за една сериозна връзка, пък било то и брак. Страстта идваше и си отиваше с течение на времето, а приятелството и взаимното разбиране оставаха. В това отношение между нея и Лон всичко беше наред и тя вярваше, че това е достатъчно.

Но сега, докато гледаше Ной да гребе, Ели постави под съмнение това свое убеждение. Всеки негов жест, всичко онова, което той беше излъчваше еротизъм и тя се улови, че мисли за него по начин, който не подхождаше за една сгодена жена. Опита се да отвлече мислите си в друга посока, извръщайки глава настрани, но ловките ритмични движения на тялото му неизменно привличаха погледа й отново.

— Ето, че стигнахме — каза Ной, насочвайки кануто към група дървета близо до брега.

Ели се огледа, но не видя наоколо нищо необикновено.

— Къде е мястото, за което ми говореше?

— Тук — отвърна той, направлявайки кануто към ствола на старо повалено дърво, което почти скриваше от погледа някакъв тесен проток.

Ной насочи кануто към дървото и двамата трябваше да наведат главите си, за да не се ударят в него.

— Затвори си очите — прошепна той и Ели го направи, слагайки ръце пред лицето си. Тя чу плисъка на водата и почувства движението на кануто, което се движеше напред, отклонявайки се от течението на реката.

— Добре — каза той накрая и спря да гребе. — Сега можеш да ги отвориш.