Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Дами и господа, моля, заемете местата си! — извика силно Руфъс Хъмфри, докато носеше плато с цвъртящи наденички и фламбирани ябълки и банани към масата. Джени беше накарала баща й да се почувства виновен, задето беше излязъл навън преди да доведе Лео вкъщи, така че Руфъс бе настоял тя да покани Лео и Елиз на вечеря на следващата вечер. Не че Руфъс имаше с какво да впечатли гостите си. Както обикновено той носеше една окапана с храна бяла риза и любимите си изгорени от цигари и протрити отзад сиви спортни панталони. Къдравите му посивели коси и огромните му сиви вежди стърчаха по чудат начин от небръснатото му лице, а устата и зъбите му бяха боядисани от червеното вино.

— По-добре да сядаме — каза Джени, угаси телевизора в библиотеката и се ухили на Лео. — Сега можеш да опиташ странната храна на баща ми. И внимавай — предупреди го тя. — Той слага алкохол във всичко.

Лео погледна часовника си. Пъхна ръце в джобовете на дънките си, след което пак ги извади. Изглеждаше нервен.

— Добре, ще внимавам.

— Баща й не е толкова страшен, колкото изглежда — каза Елиз. Тя провря краката си в розовото си сабо „Дж. Крю“ и затропа към столовата, като че ли бе живяла в къщата на Джени цял живот.

Дан ги посрещна на скрибуцащата маса в столовата. Той четеше един брой на „Ред летър“ и дори и не вдигна поглед, когато баща му плесна в чинията му цял банан и наденичка, която беше като разпаднала се. Когато беше сервирано на всички, Руфъс напълни чашата си до ръба с вино и я вдигна нагоре.

— А сега да поиграем малко на поезия!

Дан и Джени се облещиха един на друг през масата.

Обикновено Джени нямаше нищо против малките неочаквани въпросчета, игрите и лекциите на баща си, но сега Лео беше там и това бе доста срамно.

— Татко — проплака тя. Защо не можеше да бъде нормален поне веднъж?

Руфъс я пренебрегна.

— Къде ще ходим, Уолт Уитман? / Вратите затварят след час. / Накъде сочи брадата ти тази вечер?! — Той посочи Лео с мазен от наденичките пръст. — Назови този поет!

— Татко!

Джени удари по разпадащата се дървена маса в столовата в знак на протест. Всичко в просторния четиристаен апартамент на семейство Хъмфри на ъгъла на 99-та улица и Уест Енд авеню се разпадаше. Но какво можеше да се очаква, когато нямаха майка, нито пък прислужница, за да чисти след тях?

— О, хайде де. Това е лесен въпрос! — изръмжа Руфъс на Лео. Пластмасовата грамофонна плоча, която той постави, преди да донесе храната, изведнъж се включи и странните перуански песни на Има Сумак на висок глас със смяна на ритъма изпълниха стаята. Руфъс си наля друга чаша вино, чакайки с нетърпение отговора.

Лео се усмихна учтиво.

— Ммм, не съм сигурен дали знам…

Дан се наведе и прошушна шумно в ухото му:

— Алън Гинсбърг. „Супермаркет в Калифорния“. Лесно.

Джени срита Дан по крака под масата. Трябваше ли да се прави на толкова остроумен?

Руфъс скръцна със зъби.

— Но аз трябва да спазя обещанията си / и дълъг път да извървя преди да заспя — предизвика го той, а мътните му кафяви очи се взираха напористо в Лео.

Русата коса на Лео изглеждаше почти бледа и той чезнеше под безпощадния поглед на Руфъс.

— Ммм…

— Татко! — извика Джени за трети път. — Боже! — Тя знаеше, че баща й само се опитваше да даде своя принос като готин и невероятен баща, за да компенсира поредните шест вечери от миналата седмица, в които Дан и тя бяха яли готова храна пред телевизора, но не схващаше ли намека, че поезията не бе в стила на Лео?

— Та дори и аз знам този — обади се Елиз. — Робърт Фрост. „Спирка край горите в снежна вечер“. В осми клас трябваше да си го припомням. — Тя се обърна към Дан. — Виждаш ли, знам малко за поезията.

Руфъс набучи една наденичка и я плесна в синята пукната чиния на Лео.

— В кое училище учиш, между другото?

Лео избърса уста с опакото на ръката си.

— „Смейл“, училище „Смейл“, сър. — Той хвърли поглед на Джени през масата, която му се усмихна окуражително.

— Хм — отвърна Руфъс, взе си наденичка с пръсти и отхапа половината. И заедно с хапката отпи глътка вино. — Никога не съм го чувал.

— Училище по изкуствата — каза Дан.

— Нима поезията не е изкуство? — възрази Руфъс.

Джени не можеше да се храни. Беше толкова ядосана на баща си. Естествено той се държа мило по един груб и рязък начин. Защо трябваше да идва и да се държи толкова лошо с Лео?

— И какво, имаш работа в „Ред летър“, а? — каза Руфъс, вдигайки чашата си в знак за поздрав към Дан. — Все още не мога да повярвам. — Руфъс имаше цял шкаф с нечетени, недовършени поеми в работния си кабинет вкъщи и въпреки че самият той беше редактор, никога досега не беше публикуван. Сега Дан имаше писателската кариера, която той никога не бе имал.

— Браво — изръмжа той. — Само не започвай да говориш с престорен акцент като всички останали нещастници.

Дан се смръщи при мисълта за трудния за разбиране немски акцент на Зигфрид Касъл. Беше му прозвучал доста автентично.

— Какво имаш предвид?

Руфъс се изкиска, зает да човърка един банан.

— Ще разбереш. Както и да е, гордея се с теб, дете. Ако продължаваш така, ще бъдеш поет лауреат, преди да си станал на двадесет.

Изведнъж Лео рязко стана.

— Извинете ме. Трябва да тръгвам.

— Не! — Джени скочи на крака. Тя си беше представила как ще хапнат бързо и тогава Елиз ще си тръгне и тя и Лео ще отидат в нейната стая, ще се целуват малко, а може би ще напишат домашното й. Дори би могла да нарисува портрета му, ако той й позволи. — Моля те, остани.

— Съжалявам, Джени. — Лео се обърна към Руфъс и стисна твърдо ръката му. — Беше ми приятно да се запознаем, господин Хъмфри. Благодаря за вкусната вечеря.

Руфъс развя вилица във въздуха.

— Недей да свикваш много, синко. През повечето време ядем китайска храна.

Това бе вярно. Представата на Руфъс за пазаруване бе да купи вино, цигари и тоалетна хартия. Джени и Дан щяха да бъдат недохранени, ако не можеха да си поръчат храна за вкъщи.

Джени придружи Лео до вратата.

— Добре ли си? — попита тя разтревожено.

Лео се ухили срамежливо, със скърцащи зъби и й се усмихна отвисоко.

— Да, просто мислех, че ще вечеряме малко по-рано. Трябва да се прибера и… — Той спря смръщен, докато си увиваше един на вид чисто нов кашмирен шал в червено и черно около врата. Импрегниран плат, пишеше в края на шала. Джени никога досега не го беше виждала да го носи. — Ще ти напиша имейл по-късно — добави той и изчезна надолу по коридора към асансьора.

Джени се върна на масата, а Руфъс повдигна гъстите си вежди объркано.

— Аз ли казах нещо?

Джени се обърна гневно към него. Тя нямаше представа защо Лео си бе тръгнал така внезапно, но най-лесното решение бе да обвини баща си.

— О, стига Джени — продължи баща й безсърдечно. — Той не е най-острият инструмент в кутията. Но вероятно от него ще стане добро гадже все пак.

Тя стана.

— Отивам си в стаята.

— Искаш ли да дойда? — предложи Елиз.

Джени си помисли, че Елиз сигурно е много щастлива да седи до Дан и да разговаря за поезия. Дори й беше помогнала с чаша вино.

— Не, всичко е наред — промърмори тя. Всичко, което наистина искаше, бе да легне по очи на леглото си и да размишлява за Лео, и то сама.

Елиз отпи глътка вино.

— И без това трябва да тръгвам след минутка. — Тя погледна Дан с крайчеца на окото си, като едновременно с това гледаше към Джени и като че ли искаше да й каже: „Е, познай какво? Наистина харесвам брат ти.“ — Обмислям да напиша стихотворение, когато се прибера вкъщи.

Да, точно така…

Когато отиде в стаята си, Джени се опъна на единичното си легло и се втренчи навъсено към боите и празния статив там. Тя знаеше, че Лео не е глупав, въпреки че стихотворението на Робърт Фрост бе доста добре познато. Всъщност той беше много по-умен от останалите, но не в толкова очевидни ситуации. Тя си спомни, когато за пръв път го видя в „Бендел“, преди да се запознаят чрез интернет. Беше единственият мъж купувач в магазина за козметика и разглеждаше козметичните чанти на кафяво-бели райета с надпис „Бендел“. Какво ли правеше той там все пак? Това беше загадка. А какво да кажем за онова странно наблюдение, което бе направил вчера, за жената в палто от изкуствена кожа? Или неговият нов импрегниран шал? Изглежда той знаеше доста за… хубавите неща. И защо все още не я беше канил у тях? Къщата му вероятно беше великолепна. И освен това никога досега не беше споменавал родителите си. Загадките около Лео ставаха все повече и повече.