— Но книгата й дори още не е на пазара — запротестира той.
Ръсти прибра огненочервената си коса на кок и прекара един изострен молив през него. Тя взе мартинито си и го глътна на екс, като размаза яркорозово червило по ръба на чашата.
— Няма значение, че книгата никога няма да излезе. Мистъри вече е знаменитост — обяви тя.
Като пристрастен пушач, Дан внезапно изпита адска нужда да запали. Но пушенето бе забранено, така че вместо това той грабна една вилица от масата и натисна зъбците о дланта на треперещата си ръка. Мистъри, която беше едва на деветнадесет или двадесет (Дан не бе много сигурен), бе успяла да напише автобиография, озаглавена „Защо съм толкова леснодостъпна“ за по-малко от седмица. В деня, в който я бе завършила, Ръсти я беше продала на „Рандъм Хауз“ за поразителна шестцифрена сума и с договор за филм към нея.
Ръсти придърпа стола си напред и бутна наполовина изпитата чаша застояла бутилирана вода към Дан, като че ли очакваше от него да я изпие.
— Изпратих „Пепел, пепел“ и на „Норт Дакота Ривю“ — му каза тя безцеремонно. — Те я мразят.
„Пепел, пепел“ бе едно от най-новите му стихотворения, написано в израз на тъгата, която изпитва едно момче по умрялото си куче, като бе оставил на читателя да прецени дали зад образа на кучето не се крие стар приятел на разказвача, или негова приятелка.
Дан потъна в стола си. В деня, в който поемата му „Мръсници“ беше публикувана в „Ню Йоркър“, той се беше почувствал непобедим и известен. А сега се чувстваше като глупак.
— Сладурче, сещам се поне за няколко причини, заради които писането ти не се харесва на никого в сравнение с това на Мистъри — изтананика Ръсти. — Все още си млад, захарче. Това, от което имаш нужда, е добро обучение. По дяволите, имам нужда от още едно питие. — Тя се оригна с ръка на уста и после сложи и двете си ръце над главата си. За секунди една великолепна чаша, пълна с мартини, бе сервирана пред нея.
Дан вдигна наполовина празната чаша с вода, след което пак я остави. Той искаше да я попита за онези „няколко причини“, поради които неговото писане не се харесва на никого в сравнение с това на Мистъри, но по онова време беше убеден, че знае отговора. Докато Мистъри пишеше предимно за секс, Дан пишеше повече за смъртта или за желанието да умреш, или пък за това кое е по-добре — да си жив или мъртъв, което си беше доста потискащо, ако се замисли човек. Също така той не беше сирак, а Мистъри беше — според клюките, разбира се. Сираче, отгледано от проститутки. Дан беше просто едно седемнадесетгодишно момче, което живееше в просторен апартамент отпреди войната в Горен Уест Сайд със своя възмутителен, но нежен разведен баща Руфъс и със сравнително милата си малка сестра с големи гърди, Джени.
— Е, това ли бе всичко, което имаше да ми казваш? — попита той, чувствайки се депресиран.
— Шегуваш ли се? — Отпила четвърта глътка от второто мартини, Ръсти извади мобилния си от чанта кученце „Луи Вюитон“, която се срещаше доста рядко. — Приготви се, Дани бой. Ще се обадя на Зиг Касъл в „Ред летър“. Ще го убедя да ти даде работа!
„Ред летър“ беше най-престижното литературно списание на света. Създадено преди пет години от немския поет Зигфрид Касъл в изоставен склад в Източен Берлин, наскоро бе купено от издателство „Конде Нает“ и преместено в Ню Йорк, където за момента се развиваше като едно от дяволитите авангардни отрочета на издателите на „Вог“ и „Лъки“.
Ръсти започна да набира преди Дан дори да е успял да каже нещо. Разбира се, да работиш в „Ред летър“ щеше да бъде чест, но в момента наистина не си търсеше работа.
— Но аз все още съм ученик — измърмори той. Неговият агент понякога имаше навика да забравя, че той беше само на седемнадесет и следователно не можеше да се среща с нея на по чаша еспресо понеделник преди обяд или пък внезапно да хване самолета за Лондон, за да посети литературно четене. Или да работи на пълен работен ден.
— Зиг-Зиг, обажда се Ръсти — изтананика тя. — Слушай, бейби, ще ти изпратя един поет. Има потенциал, но му е необходимо малко шлифоване. Разбираш ли ме?
Зигфрид Касъл (Дан все още не можеше да повярва, че Ръсти разговаряше със самия Зигфрид Касъл) каза нещо, което Дан не успя да чуе. Тя бутна телефона към него.
— Зиг иска да говори с теб.
Ръцете на Дан се изпотиха, докато нервно приближаваше телефона до ухото си, и измрънка:
— Здравейте.
— Нямам представа кой си, но Ръсти създаде онази фантастична Мистъри Крац, тъй че предполагам, че трябва и теб да приема, нали? — изфъфли Зигфрид Касъл с високомерен немски акцент.
Дан едва можа да разбере и дума, с изключение на частта с Мистъри Крац. Как може всеки да е чувал за нея, а за него не? Та той беше публикуван в „Ню Йоркър“.
— Благодаря ви много за възможността — отговори той меко. — Следващата седмица съм в пролетна ваканция от училище, така че мога да работя по цял ден. А когато приключи ваканцията, мога да идвам само след училище.
Ръсти грабна телефона от него.
— Той ще бъде при теб в понеделник сутринта — каза тя. — Бай-бай, Зиг-Зиг.
Слагайки точка на разговора, тя захвърли телефона в чантата си и опипа масата за мартинито си.
— Бяхме любовници преди, но сега е по-добре, че сме само приятели — призна тя. Протегна се и го щипна по една от бледите му объркани бузи. — А сега си новият стажант на Зиг-Зиг, неговото сладко малко стажантче!
Ръсти го направи да прозвучи толкова унизително, като че ли Дан щеше да прекарва времето си, разбърквайки безкофеиновото кафе на Зигфрид Касъл и подостряйки моливите му. Но стажът в „Ред летър“ беше толкова престижна и недостижима работа, за която той не можеше да се оплаче.
— И така, дали „Ред летър“5 е кръстено на буквата П за прелюбодейка, която Хестър Прайн трябваше да носи в „Кървавата буква“? — попита той заинтригувано.
Ръсти се втренчи в него учудено.
— Убий ме, но не знам.
Как да не разговаряш с човека, с когото не говориш по принцип
След срещата на редакция „Ранкър“ Ванеса Ейбрамс излетя през вратата на „Констънс Билард“ и се втурна надолу по стълбите. Нямаше коса, която да се развее на гърба й и да подскача красиво на раменете й, защото ходеше с бръсната глава. И нямаше защо да се притеснява, че ще си изкълчи глезена заради високите токчета, защото никога не носеше такива. Всъщност тя никога не носеше обувки, само ботуши. Много големи, със стоманена пластина отпред.
Причината Ванеса да бърза толкова бе, че Руби й беше дала списък с разни стоки от магазина за здравословна храна, които да купи на път от училище към вкъщи. Тя наистина трябваше да го направи и да се прибере преди родителите й да пристигнат, в случай че беше забравила някаква следа от заснемането на филма и те я разкриеха.
Почти в края на стълбите тя едва не връхлетя на последния човек, когото очакваше да види. Дан, нейното бивше гадже и най-добър приятел. Неговата светлокестенява коса бе прилежно сресана и имаше дълги бакенбарди, които очертаваха голямата му челюст. Той носеше сив костюм, който изглеждаше френски и доста скъп. Това не беше същото момче, което преди подстригваше косата си, когато вече не можеше да вижда, и който носеше същия чифт кафяви кадифени панталони, докато не се протриеха и на коленете не се появяха дупки.
Ванеса пристегна черните си вълнени апрески и скръсти ръце пред гърдите си.
— Здравей.
Защо, по дяволите, си тук?
— Здрасти — отвърна Дан. — Ами, чакам Джени — обясни той. — Днес получих работа. Исках да й кажа за това.
— Радвам се за теб.
Ванеса изчака Дан да каже още нещо. Той си оставаше човекът, който й беше изневерил с онази мръсница Мистъри и който напълно се беше продал, за да стане известен. Поне можеше да се извини за това.
Дан се вцепени, очите му шареха ту към нея, ту към училищните врати и обратно. Ванеса можеше да се закълне, че той умираше да й каже за новата работа, но нямаше да му достави удоволствието да го попита.
Тя извади тубичка вазелин от джоба на черното си яке и сложи малко на устните си. Той доста приличаше на онзи гланц за устни, който имаше.
— Видях сестра ти вътре да разговаря с учителя по приложни изкуства. Ще излезе след минута.
— Е, какво ново? — попита Дан, тъй като тя се готвеше да тръгва.
Ванеса подозираше, че той пита просто така, така че щеше да му отговори какво става, а след това той можеше да й разкаже за това как е бил номиниран за наградата „Пулицър“ или други подобни.
— Родителите ми идват в града тази вечер — отвърна тя, поддавайки се малко. — Знаеш колко голямо удоволствие ми доставя това — добави тя, а след това си пожела да не го беше казвала. Не беше добре да си припомнят, че знаеха всичко един за друг, а вече не си говореха. — Както и да е. Довиждане.
"Така ми харесва" отзывы
Отзывы читателей о книге "Така ми харесва". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Така ми харесва" друзьям в соцсетях.