— Аз пък чух, че има един от онези проблеми със сърцето, които са наистина рядкост. И трябва да пуши марихуана, за да не получава сърдечни удари — каза друга. — Това си е супер.

Нейт им хвърли една очарователна усмивка и момичетата едновременно затвориха очи, за да не паднат назад. Господи, той беше съвършен.

Беше началото на сезона и отборите все още не си бяха избрали капитани, така че всяко момче проявяваше старание. След обикновеното им сборичкване треньорът Майкълс ги беше помолил да помятат малко. Нейт си подаваше с неговия приятел Джереми Скот Томкинсън, когато чу звъненето на телефона си изпод якетата. Той сигнализира на Джереми и се затича да вдигне.

Джорджина Спарк, приятелката на Нейт от няколко седмици, в момента се намираше в реномирана клиника за рехабилитация от наркотична и алкохолна зависимост в родния й град Гринич, Кънектикът и единственото, което й позволяваха, бе да се обажда по телефона всеки ден в определено време, но с надзирател до нея. Последния път, когато Нейт беше пропуснал обаждането й, се беше пропила, а по-късно я бяха открили на покрива на клиниката да дъвче никотинова дъвка и да диша от шишенце лакочистител, които беше откраднала от чантата на медицинската сестра.

— Задъхан си — отбеляза Джорджи престорено, когато Нейт отговори. — Мислеше ли си за мен?

— На тренировка по лакрос съм — обясни той. Треньор Майкълс се изплю на тревата точно на няколко крачки от него. — Мисля, че след малко ще приключим. Добре ли си?

Както обикновено Джорджи пренебрегна въпроса.

— Радвам се, че си толкова здрав и атлетичен и не си натъпкан с лекарства, а аз си седя в този затвор и гасна по теб. Подобно на принцеса от приказките.

Или не.

Няколко седмици по-рано ченгетата бяха спипали Нейт да купува пликче трева в Сентръл парк и той бе изпратен на амбулаторно лечение в „Брейкауей“, Гринич. Нейт беше срещнал Джорджи за пръв път на групова терапия за младежи. Една вечер, по време на ужасна буря Джорджи бе поканила Нейт да се помотаят в нейното жилище. Те се подсушаваха и тогава тя изчезна в банята да изпие предписаните й лекарства. Скоро след това тя припадна по бельо на леглото и на Нейт не му оставаше нищо друго, освен да извика хората от „Брейкауей“ да я приберат. И оттогава станаха гаджета.

Това ще да е доста объркана приказка.

— И така, обаждам се… — Джорджи каза напевно по телефона.

Съотборниците на Нейт се мотаеха около него, като вземаха якетата си и пиеха от бутилки „Гетърейд“4, които си бяха купили. Тренировката беше приключила. Треньор Майкълс изплю една храчка точно до маратонката на Нейт и му размаха показалец, скърцайки със зъби.

— По-добре да тръгвам — каза Нейт на Джорджи. — Мисля, че треньорът иска да поговорим за евентуалното ми избиране за капитан на отбора.

— Капитан Нейт — изписка тя в телефона. — Моят сладък малък капитан!

— Е, ще ти звънна по-късно, окей?

— Чакай, чакай, чакай! Просто исках да знаеш, че успях да говоря с мама да убеди онези маймуни да ме пуснат в събота, стига да съм с възрастен човек или отговорен наставник, така че в крайна сметка ще ходим в ски хижата на майка ми в Сън Вали за пролетната ти ваканция. Ще дойдеш ли?

Треньор Майкълс изръмжа нещо на Нейт и сложи ръце на старите си хълбоци. Така или иначе на Нейт не му се наложи да обмисля въпроса на Джорджи дълго време. Сън Вали звучеше къде-къде по-добре от пребоядисването на старата лодка на баща му в тяхната лятна къща в Маунт Дезърт, Мейн.

— Разбира се, че ще дойда. Определено да. Виж, сега трябва да тръгвам.

— Супер — изписка Джорджи. — Обичам те — добави тя с пресипнал глас и после затвори.

Нейт хвърли телефона върху вълненото си тъмносиньо яке „Хуго Бос“ и потри ръце енергично.

— Какво става, тренер?

Треньор Майкълс направи крачка към него, клатейки глава, като изхрачи един сопол от гърлото си.

Уф!

— Миналата година почти те направих капитан, когато Дохърти си контузи коляното — каза треньорът. Той се изплю и отново поклати глава. — И добре, че само почти те направих.

Моля!

Обнадеждената усмивка на Нейт замръкна.

— И защо мислите така?

— Защото не ставаш за капитан, Арчибалд! — изръмжа треньорът. — Погледни се, бърбориш по телефона като някой плейбой, докато останалите ти съотборници усилено тренират. И не мисли, че не знам за ареста ти за дрога. — Той издаде лек ръмжащ звук. — Ти не си лидер, Арчибалд. — Той се изплю отново и обърна гръб на Нейт, пъхна ръце в джобовете на червения си анорак „Лендс Енд“ и се отдалечи. — Ти си просто едно голямо разочарование.

— Но аз не съм пушил… — извика Нейт след него, а гласът му отекна след треньора. Небето беше адски сиво и оголените клони на дърветата издаваха подобни на стенания звуци. Нейт стоеше сам на потъмнялата мартенска трева, държеше стика си и леко потреперваше на студа. Баща му беше бивш военен капитан, така че беше привикнал да игнорира такива изпълнени с власт речи на гневни, стари, по-висшестоящи фигури. Но въпреки това бе доста възмутително, че треньор Майкълс мислеше, че единственото ненапушено момче в отбора не бе подходящо за капитан. Треньорът дори не му беше дал възможност да се защити.

Той се наведе и си взе якето. Ако сега беше напушен, щеше да се усмихне ведро на обвиненията на треньора и да запали един джойнт. Вместо това хвърли якето си на рамо, показа среден пръст на оттеглящия се треньор и закрачи през потъмнялата полянка към Пето авеню.

Чарли, Джереми и Антъни Авалдсен го чакаха на пътеката, която водеше извън парка. Антъни беше твърде непохватен, за да играе някакъв спорт, с изключение на обикновения футбол в парка, но той винаги чакаше момчетата след тренировка с вече свити цигари с трева и огромна усмивка на покритото си с лунички лице.

Скоро момчетата излязоха от парка и тръгнаха по Пето авеню.

— Натегач такъв, направиха те капитан, а? — попита Чарли с глас, който се променяше, когато беше напушен, което редовно се случваше.

Нейт грабна бутилката син „Гетърейд“ от ръцете на Чарли и отпи една голяма глътка. Въпреки че тези момчета бяха негови добри приятели, той нямаше намерение да им казва какво точно се беше случило.

— Треньорът ми предложи, но аз му отказах. Имам предвид, че съм почти сигурен, че съм приет в „Браун“; та както и да е, мисля, че няма нужда да пише и капитан по лакрос в биографията ми. А и навярно ще пропусна няколко мача, защото ще бъда с Джорджи в Кънектикът. Казах на треньора да даде капитанството на някой от по-малките.

Трите момчета повдигнаха вежди в знак на учудване и възхищение.

— Господи — въздъхна Джереми. — Това е страхотно от твоя страна.

Изведнъж Нейт почувства внезапно притеснение, което навярно би изпитал, ако в действителност беше предложил на треньора някой от по-младите вместо него. Колко велик щеше да бъде, ако това реално се беше случило.

— Ами да. — Той се усмихна притеснено и закопча якето си. Не само, че беше излъгал затова, че треньорът му беше предложил капитанското място, но също и за реалните шансове да бъде приет в „Браун“. Е да, баща му беше ходил там и да, беше минал на не особено дружелюбно интервю, но за него беше фасулска работа да се справи с всеки изпит и стандартен тест, които беше вземал от осми клас, въпреки че оценките и резултатите му бяха едва на средно ниво.

— Ето. — Антъни държеше запалена цигара. Той имаше навика често да забравя, че Нейт бе отказал пушенето на трева. — Кубинска е. Купих я от мой братовчед, който ходи до Ролинс във Флорида.

Нейт бутна цигарата настрани.

— Имам да пиша доклад — каза той, като се отдели от групата и тръгна към вкъщи. Беше трудно да привикнеш — да не се напушваш повече. Мозъкът му беше толкова прояснен, че чак го заболя. И изведнъж имаше толкова неща, за които да мисли.

Стига.

Чашата на Д е наполовина празна

Когато училището приключи, предишният одърпан, а сега облечен по последна мода и изискан Даниел Хъмфри не се мотаеше с останалите момчета от „Ривърсайд Преп“, играейки баскетбол и ядейки пица на парче от пресечката на 76-та и „Бродуей“. Вместо това той закопча новото си черно яке „АПС“, пристегна обувките си за боулинг „Кемпър“ и се упъти през града към „Плаза“, за да се срещне с агента си.

Богато украсената зала на хотел „Плаза“, боядисана в златисто, бе оживена с обичайната тълпа от облечени безвкусно руски туристи, екстравагантни баби и няколко шумни семейства от Тексас. Всички влачеха пазарски чанти от „ФАО Шварц“ и „Тифани“ и пиеха превъзходен чай. С изключение на Ръсти Клайн.

Мляс! Мляс!

Ръсти разцелува Дан по двете бузи и седна.

— Мистъри ще дойде ли? — попита той с надежда.

Дузина златни гривни издрънчаха шумно, когато Ръсти се удари по челото.

— По дяволите. Забравила съм да го спомена. Мистъри е на шестмесечно световно турне с книгата си. Вече продадохме петстотин хиляди копия в Япония!

Последния път, когато Дан видя Мистъри, бе на вечер на поетичните таланти в клуб „Ривингтън Роувър“ в центъра. На практика те бяха правили секс на сцената, докато представяха импровизирани стихове. След това онази изпита, разхайтена поетеса с пожълтели зъби се бе оттеглила да пише и оттогава Дан не я беше виждал.