— Съжалявам — призна Джени. — Държах се глупаво.

— Всичко е наред — омекна гласът на Елиз. — Както и да е, не разбирам защо правиш такъв голям проблем от това. Имам предвид, че ако той беше толкова богат и майка му беше толкова луда, че да облича кучето си елегантно, тогава той вероятно нямаше да бъде толкова добър да ти е гадже. Права ли съм?

Джени се замисли за това.

— Как би могла да знаеш? — попита тя подозрително. — Колко гаджета си имала?

Елиз не отговори веднага. Джени беше засегнала болезнена тема на разговор.

— Всъщност, мислех, че твоят брат ще ми стане първото гадже, но май не е така.

Джени се изсмя.

— Като че ли това някога ще стане. Та ти не пушиш и дори не харесваш кафе.

Тя успя да усети как Елиз се усмихва от другата страна и се почувства добре, че беше развеселила приятелката си.

— Както и да е, мисля, че трябва да спреш да мислиш за Лео като за някой, който той всъщност не е и просто да решиш дали го харесваш такъв, какъвто е в действителност.

Джени се наведе надолу и извади зацапания, все още мокър натюрморт от кошчето за хартиени отпадъци. Може би, ако не мислеше за картината с четки като за натюрморт, а като за картина с четки на нея, щеше да е по-добре. Тя дори можеше да добави нещо не чак толкова неодухотворено — например Маркс, котката. Тя легна по корем и дръпна крайчеца на розовата си завивка.

— Е… — каза Елиз. — Ще му се обадиш ли, или какво?

Маркс не беше там. Джени стана и отиде до компютъра си.

— Не. Той предпочита имейлите. — Тя седна и започна да обмисля нещо.

Щеше да се самопокани в дома му — поне беше сигурна, че апартаментът на приземния етаж на Източна 81-ва улица беше неговата къща. Този имейл беше нейният предупредителен сигнал. Тя щеше да разбере веднъж завинаги кой беше той и за какво беше всичко това, независимо дали му харесва, или не.

С телефон, все още опрян до ухото й, тя влезе онлайн и започна да пише.

— Значи наистина не мислиш, че между мен и Дан ще се получи нещо, така ли? — настоя Елиз. — Мисля, че пишеше стихотворение за мен.

Джени можеше да й каже, че Дан все още беше влюбен във Ванеса и че всичките стихотворения, които пишеше, бяха всъщност за нея и него, дори и да се преструва, че са за някой друг. А също така можеше да се обзаложи, че на Елиз би й доскучало с глупостите на Дан от сорта „Аз съм измъчена, нещастна душа“ само след няколко минути.

— Няма начин — отвърна тя разсеяно. — Съжалявам, нека само да довърша имейла.

— Няма проблем. Мисля, че сега ще изпратя един имейл на брат ти и ще му кажа какъв нещастник е.

— Добра идея — съгласи се Джени.

Сега и двете момичета пишеха на компютъра, като дишаха свирепо в телефонните слушалки.

Когато трябва да предадеш трудно съобщение, винаги е хубаво да имаш подкрепа.

По-лесно е да пращаш имейли, отколкото да говориш лице в лице с момчетата

Скъпи Лео,

Знам, че звучи странно да го кажа, но наистина усещам, че криеш нещо от мен и не знам какво. Наистина те харесвам много и смятам, че и ти ме харесваш. Как така никога не си ме канил у вас? Проблемът е, че аз знам къде живееш. Така че ще намина утре към шест часа, времето, по което обикновено приключваш разходката на Дафни. Добре. Ще се видим тогава.

Джени

Скъпи Даниел,

Първо, смятам, че си пълна отрепка, задето ме подлъга, защото знаеш, че съм по-малка от теб и с по-малко опит и че трябва да внимаваш чие сърце разбиваш, защото то може да ти отвърне със същото и да ти разкаже играта. Също така е очевидно, че все още си луд по първото и единствено момиче, което е било доста глупаво, за да бъде твое гадже. Дори не се наложи сестра ти да ми го казва — толкова си прозрачен, като че ли пишеш на копирна хартия. Ето, аз също мога да се изразявам поетично. Запиши си това, глупако!

Твоя неприятелка и най-добър критик.

Елиз

Б се опитва да не свежда поглед от наградата

Вратата на къщата на Джорджи стоеше отворена. Музиката на No Doubt гърмеше и от вътрешните, и от външните говорители, а навсякъде по стълбите имаше разпилени дрехи. Четири момчета се разхождаха там по бельо, като дъвчеха диви гъби13 и показваха мускулите си от спускания със сноубордовете. Когато Блеър и Серена влязоха вътре с Ерик и Ян и момчетата от ски патрула, те се обърнаха, зяпнаха и се усмихнаха след това.

— Къде е Джорджи? — попита Серена, която отчайващо се опитваше да намери истинския купон преди Ян зъболекарят да я остави сама.

— В горещата вана — отговориха момчетата в един глас.

Блеър остана в хола, а Серена, следвана от Ян, излезе през вратите към вътрешния двор, за да потърси домакинята. Ерик отиде на бара и започна да смесва различни питиета. Той беше изкарал курс за барман миналия семестър — най-полезното нещо, което беше научил в колежа досега.

Блеър забеляза, че Нейт седи сам на кожения диван в единия ъгъл на хола и си чопли пръстите на краката. Той носеше захабена тъмносиня жилетка от „Браун“ и чифт раздърпани, спортни, жълти гащета от „Сейнт Джуд“. Със златистокафявите си къдрици и искрящо зелени очи той приличаше на тъжно малко момче. Блеър искаше да седне до него и да го попита защо си чопли пръстите и изглежда тъжен на купона на приятелката си, но тогава дойде Ерик и й подаде чаша, пълна с нещо оранжево-розово на цвят и блудкаво на вкус.

— Май тай. Внимателно, не е много вкусно, но е само от ликьор.

— Благодаря. — Блеър взе чашата. Обикновено предпочиташе водка с тоник, но щеше да пие всичко, което Ерик направи за нея.

— Излизам, за да се топна във ваната — каза Ерик. — Идваш ли?

Блеър поклати глава.

— Не, благодаря. — Идеята да скочи в горещата вана, където бяха Джорджи и кой ли още не, не беше чак толкова привлекателна. А и тя не искаше Ерик да мисли, че не може да се грижи за себе си на купона. Освен това имаше цяла маса с храна само на десет крачки от нея. Ако Ерик излезеше, тя щеше да има възможността да си похапне, без да се притеснява дали някой ще я помисли за голяма свиня, или не.

Едно момиче се нуждае от енергия, особено когато й предстои дълга нощ.

Веднага щом Ерик тръгна, тя грабна чиния с пролетни ролца и се тръсна на прекрасно място до едно момче с дълга до раменете кестенява коса, което пушеше джойнт.

Той я погледна и се усмихна.

— Караш ли сноуборд?

Блеър нямаше представа за какво говореше той.

— Не. — Тя си пое дълбоко дъх през ноздрите. Никога не се беше напушвала, но понякога се беше чувствала доста нервно, а всичките й познати, които пушеха трева, бяха толкова любезни. Може би няколко дръпвания от цигарата на това момче бяха точно това, от което се нуждаеше сега. — Това трева ли е?

Момчето се усмихна отново и погледна към свитата хартия в ръката си.

— Беше. Съжалявам, но се скапа. — Той не носеше нито риза, нито обувки, но все още беше със скиорските си панталони. Тя бяха в яркозелено, с наколенници.

— Е, откъде познаваш Джорджи? — попита Блеър като все още дъвчеше храната си.

— Кой?

Блеър можеше да усети как Нейт я наблюдава от другия край на стаята. Може би си мислеше, че тя ще пуши джойнта на това момче заедно с него.

О, малко ирония.

— Къде ходиш на училище? — попита тя, като смяташе, че момчето е на около двадесет и е в колеж.

— Не ходя на училище — каза й той. — Карам сноуборд от март до декември и после отивам да карам сърф на Северния бряг цяла зима.

Блеър пъхна една дива гъба в устата си и започна да дъвче.

— Къде можеш да караш сноуборд цяло лято?

— Чили. Аржентина.

— А Северният бряг е на Хаваите, нали?

Не питайте откъде знаеше това. Беше едно от нещата, които едно момиче с братя няма как да не знае.

Момчето кимна.

— Караш ли сърф?

Блеър поклати глава, заинтригувана от идеята. Тя си се представи в новия розов бански „Ерес“ и с хавайски венец от бели орхидеи и червени цветове от хибискус да балансира на дъската за сърф и да се издига над една изключително огромна вълна. Имаше прекрасен тен и невероятни мускули на задните части, като онези, които всъщност стоят добре, ако си с прашка. И след дълъг ден сърфиране Ерик я масажираше с кокосово масло и й даваше да си хапва от прясната риба, която беше уловил през деня. Може би наистина нямаше нужда да ходи в „Йейл“ или някой друг колеж изобщо — можеше просто да… кара сърф.

Изведнъж Нейт стана и дойде при нея. Смарагдовозелените му очи не блестяха толкова много, по-скоро тлееха. Изглеждаше така, като че ли имаше много да казва.

— Здравей — каза той.

— Здравей — отвърна тя. — Как така не си в горещата вана?