— Благодаря много! — извика Джорджи. И тя сръга Серена с кокалестия си лакът. — Хайде де, пий!

Серена остави чашата на масата.

— Не си заслужава. Ако изпия това, ще повърна навсякъде по масата. А ти така или иначе ще ме победиш.

Джорджи сви рамене, после наведе главата си назад и изгълта цялата халба до дъно на един дъх.

— Разкарай се, аз победих — оригна се тя, щом приключи.

— Браво на теб — въздъхна Нейт. Всички се обърнаха, за да го погледнат.

— Нейти е малко бесен, защото все още не сме имали възможност да го направим — изгука Джорджи. — Аз винаги прецаквам нещата!

Странна тишина настъпи наоколо. Беше трудно да осмислиш как да отговориш на това.

Блеър погледна часовника си.

— Може би трябва да се връщаме в хотела, за да си направим сауна преди вечеря. — Тя не беше сигурна дали сауната в хотела беше за много хора или не, но идеята да бъде в гореща, парна стая с Ерик само по хавлия беше много интригуваща. Той можеше да й разтрива гърба с лавандулово олио и…

— Да, моите крайници са доста рунтави — съгласи се Нейт, като разтриваше бедрата си. Той погледна нещастно към Джорджи. — Може би наистина ще се избръсна във ваната.

Джорджи плесна с ръце, а очите й заблестяха.

— Хайде всички да отидем в моята вила и да влезем в горещата вана. — Тя беше толкова възбудена през цялото време и Нейт се чудеше дали в клиниката не й даваха някакви антидепресанти, за които той не знаеше. Разбираше единствено, че бирата не я успокояваше много.

Чък вече си закопчаваше палтото, готов за тръгване.

— Ще направя на всички моя любим коктейл от прасковен шнапс! — Той повдигна ризата си и пръхна с мигли. — Мъхестият пъп на Чък.

Звучи вкусно.

Нейт все още не беше разбрал защо Чък живееше в дома на Джорджи, когато имаше разкошен апартамент в „Кристиана“, луксозният хотел в града, където бяха отседнали родителите му.

Пианистът засвири стара песен на Били Джоуел и светлините станаха приглушени. Щастливият момент беше приключил. Серена успя да прецени по изражението на лицето на Нейт — и коментара на Джорджи, — че той и неговата приятелка имат нужда да прекарат известно време сами. Тя дръпна стола си назад и нахлузи пуловера си през главата.

— Звучи изкушаващо, но всъщност трябва да се връщаме. Казах на майка ми, че ще се видим на вечеря с нея и баща ми в хотела в седем и половина. А трябва да се изкъпем и да се освежим.

Изражението на Джорджи се помрачи.

— О, я стига. Не можеш ли просто да им се обадиш и да им кажеш, че си заета?

За нея беше лесно да го каже. Тя реално нямаше родители.

Серена погледна Ерик и те се разбраха без думи, нещо, което само двама близки брат и сестра могат да направят.

— Съжалявам — каза тя твърдо.

Нейт не знаеше как се беше забъркал с неразумно момиче като Джорджи, когато неговата бивша приятелка и най-добрият му приятел, по случайност момиче, изглежда бяха най-чувствителните момичета на земята.

Джорджи стана и седна в скута на Нейт и облегна глава на рамото му. Тъмната й копринена коса миришеше на бира и трева.

— Тогава ще си направим купон без вас.

Блеър се усмихна самодоволно.

— Много зле. — Самодоволната й усмивка се превърна в победоносно изражение. — Ще тръгваме ли? — обърна се тя към Ерик. — Умирам от глад!

Чък седна превзето на коленете на Джорджи, въртейки дупето си напред-назад. Тогава шестима от холандските сноубордисти станаха и се струпаха в скута на Чък, като напълно смазаха Нейт. Всички, с изключение на Ян, който наблюдаваше с клюмнало изражение на изоставено кученце как Серена се приготвя да тръгва.

— Наслаждавайте се на вечерята — извика Чък. — Ние просто ще хапнем сандвич с мъже!

Блеър и Ерик взеха набързо ръкавиците и очилата си и се насочиха към вратата. Серена сложи шапката си под ръка и ги последва. Тогава тя чу Джорджи да издава писък и се обърна. Цялата група беше паднала от стола и всички се смееха, струпани на купчина на пода. Ян беше скочил най-отгоре и дори Нейт се смееше, противно на волята си.

Серена се загледа замечтано. Тя винаги беше в центъра на цялата забава, но сега беше вързана с Блеър и Ерик, които бяха толкова запленени един от друг, че едва забелязваха нейното присъствие. Все пак родителите й щяха да чакат. Тя не можеше просто така да ги зареже и да саботира останалата част от ваканцията си. Отново се запъти към изхода. Оставаха още пет дни от ваканцията и тя беше решена да си прекара добре, независимо как. Не беше ли именно с това толкова прочута?

Ами, да, сред другите неща.

Когато мислиш, че познаваш някого…

Лео изми и последната купа и я сложи на етажерката да изсъхне.

— Трябва да тръгвам.

Джени остави шоколадовия сладкиш, който похапваше. Бяха опекли общо двадесет, а бяха останали само дванадесет. Тя облиза трохите по пръстите си и погледна към Лео с кафявите си очи с издължени мигли. Искаше да разбере истината.

— Къде?

Лео се облегна на пукнатия кухненски плот от жълт линолеум и започна да бърника по копчетата на миялната машина. Маркс, дебелата черна котка на семейство Хъмфри, се беше излегнала на мръсния кухненски под и спеше. Лео прочисти гърло и Маркс размаха опашка нагоре-надолу в знак на недоволство.

— Имам поръчки за изпълняване — каза й той неясно.

— Ами, мога ли и аз да дойда?

Той се завъртя и тежко въздъхна.

— Наистина не е много забавно.

Джени не беше убедена.

— Нали не криеш нещо от мен?

Той се изсмя.

— Като какво например? Че съм Спайдърмен?

Лицето на Джени почервеня. Тя отиде до хладилника, отвори вратата и после я пусна да се тресне.

— Ами, не знам. Просто мисля, че е странно, че винаги си зает с разни неща и никога не говориш за тях.

Лео пъхна ръце в джобовете си. Светлорусата му коса изглеждаше прозрачна на ослепително ярката светлина в кухнята.

— Ако наистина искаш да дойдеш, ела.

Джени се опита да запази спокойствие. Сега беше моментът. Тя щеше да разбере всичките тайни, които Лео, едно загадъчно момче и то тъпкано с пари, криеше.

— Добре.

Те взеха автобуса от 96-та, който минаваше през града, и после походиха пеша надолу по Парк авеню към сградата на 70-та улица. Алеята беше безлюдна в тъмното, тъй като всички бяха заминали на почивка.

— Само още няколко пресечки — й каза Лео. Джени тръпнеше в очакване.

Когато наближиха сградата със зеления навес, портиерът поздрави Лео, като наведе шапката си. Двамата се качиха в асансьора и той ги отведе право на последния етаж.

— Уау — възкликна Джени, когато вратите на асансьора се отвориха в приемната. Стаята беше боядисана в черно, бяло и златисто. В средата на черно-белия мраморен под имаше кръгла позлатена маса с огромна бяла ваза във формата на лебед, пълна с черни рози. От лявата й страна имаше нещо като закачалка, боядисана в златисто, и стълби, водещи към една толкова огромна стая, която ставаше за бална зала.

— Знам. Малко е налудничаво — съгласи се Лео. — Тук, Дафни! — извика той.

Джени веднага чу драскането на нокти по пода. Огромният бял дог, който Лео разхождаше преди, се затича към приемната, като размахваше елегантно опашката си. Кучето отиде при Лео и облиза ръката му.

— Добро момиче.

Джени гледаше в пълно недоумение, докато Лео отваряше гардероба за палта и отново поставяше палтото и съответната яка на кучето. То чакаше внимателно, докато той ги закопчаваше. После коленичи и нахлузи онези ужасни кожени ботушки на лапите му.

— Ето, вече сме готови да тръгваме.

Джени просто не можеше да проумее защо родителите на Лео не можеха да накарат една от прислужничките да разходи кучето, но се въздържа да каже нещо, като виждаше, че Лео обожава Дафни.

— Сега ще я поразходим малко из квартала. Трябва да купя и лак за коса за Госпожата от магазина. Може би ще я задържиш тук, докато вляза вътре за малко?

— Добре. — Джени спря погледа си на ботушите на Дафни. Той нарече майка си Госпожа?

Те се спряха пред „Зитомер“ на Медисън авеню. Джени пое карираната ленена каишка, а Лео влезе, за да купи лак за коса. Тя се наведе и Дафни й подаде обутата си в розов ботуш лапа.

— Обзалагам се, че ти позволява да спиш в леглото му — каза тя. — Сигурно ти позволяват да скачаш по всички мебели.

Лео излезе от магазина с огромна пазарска чанта, пълна с много флакони от един и същ вид лак за коса „Редкен“. Той се изкикоти.

— Госпожата ги използва доста. — Той пое каишката на Дафни и те се запътиха бързо обратно към сградата със зеления навес. — Трябва също да я нахраня, да полея цветята и някои други неща. Изобщо не е вълнуващо. Искаш ли да вземеш такси към къщи, или да те изпратим до автобусната спирка?

Джени не знаеше какво да каже. Като че ли той не я искаше в дома си.