Моля?

Дан не беше сигурен дали да седне, или не. Очевидно имаха някаква среща и очевидно беше купил грешния вид хайвер, така че…

— Е, кажи ни какво мислиш за Мистъри Крац — прекъсна мислите му господин Касъл. — Всички тук мислят, че тя е като пророк, дори и жените! — Хората около масата се засмяха похотливо.

— Тя е луда секс богиня — извика Рандолф с пълна с бисквити уста.

Дан все още стоеше прав и се задушаваше в палтото си. Той седна на свободния стол до господин Касъл и се втренчи в празната чиния, където бяха бисквитите на Елиз.

— Мистъри и аз сме много добри приятели — каза той тихо. — Тя е много… преуспяла.

Хората в залата отново се изсмяха силно. Изведнъж Дан усети, че той не беше единственият там, който беше спал с Мистъри.

— Тя също е и добра поетеса — отбеляза Ребека. Имаше изострени като на елф уши. — Не мога да повярвам, че никога не е ходила на училище.

— Едно дете без родители, което никога не е ходило на училище и е отгледано от вълци, ще направи каквото и да е и по-късно ще напише за това. Нищо чудно, че вече е известна — отбеляза Зигфрид Касъл замечтано. Той нахвърля нещо на лилавия тефтер, който беше пред него на масата.

Дан си играеше с конците на джобовете на панталоните му. Не беше сигурен за какво е тази среща. Нуждаеше се единствено от една цигара и чаша кафе и да напише стихотворението за Елиз преди да забрави какво е искал да каже.

Той посочи немското копие на биографията на Мистъри.

— Не съм прочел все още нейната книга, но съм сигурен, че е добра.

Зигфрид Касъл все купчина листи от пода и ги хвърли на масата пред Дан.

— Всичко това е боклук и рядко вземаме нещо по милост. Но искам да го прочета все пак.

Дан погледна купчината. Винаги си беше мислил, че всичко в „Ред летър“ се случва с покорство и отстъпки.

— Тогава как го правите?

Всички се засмяха.

— Глупаво момче. Ние молим наши приятели да пишат разни неща или пък намираме неща, които харесваме, написани по стените на баните — заяви господин Касъл, като че ли това беше най-очевидното нещо на света.

Дан вдигна листите.

— Искате ли да сложа настрана онези, които сметна за добри? — попита той объркан.

— Просто ги прочети и след това ги изхвърли! — извика Зигфрид Касъл, а лицето му почервеня от яд. — Вън! Вън! — изкрещя той, сочейки вратата. Той взе празната чиния от бисквити от масата и я бутна към Дан. — Вън!

Дан се втурна навън, с чантата и поемите под ръка, и се отправи към празното си бюро. Цялото му тяло трепереше и той се разтревожи, че може да се разплаче. Вместо това започна да прелиства и да изчита купчината поеми. Някои от тях бяха направо ужасни, но други бяха оригинални и направо чудесни. Той мислеше да попита господин Касъл защо мисли, че нещо не е наред с тези стихотворения. Или по-добре беше да остави тези, които хареса, във входящата пощенска кутия на господин Касъл с бележка да ги преразгледа. Но тогава отново си каза, че колкото по-малко се занимава със Зигфрид Касъл, толкова по-добре.

Когато се окопити, извади празен лист хартия от многото до принтера и щракна химикалката си. Нахвърли първите няколко реда от стихотворението, които цял ден витаеха в главата му:

Дребна женичка, сладка кокетка,

вкусих бисквитите, хляба,

които ти ми донесе.

Последния ред му звучеше познато, като че ли го беше използвал в някое друго стихотворение. Той скръсти крака и се замисли, при което чу звука на шуртяща вода от тоалетната. И реши, че може да отиде по малка нужда. Да пикае и след това да довърши поемата си. Той стана, за да отиде до тоалетната. На стената имаше надписи на латински, с червено мастило, но не можа да ги разчете.

Когато се върна на бюрото, листът с неговата поема беше изчезнал, но целият персонал все още беше в конферентната зала.

Дан не се осмели да тършува. Той можеше само да се надява, че тази част ще бъде публикувана в следващото издание на „Ред летър“ под името „Анонимен“. В крайна сметка той можеше да пусне слуха, че поемата е негова, а литературният свят щеше да се разшуми за повече информация. Той щеше да издаде книга, или може би десет книги, и да стане световноизвестен, точно като Мистъри Крац.

Е, може би не чак толкова известен.

Л, загадъчният мъж

Джени и Лео си държаха ръцете по време на целия филм и продължиха, докато не излязоха от киното. Джени дори не беше обърнала внимание на филма. Всичко, за което можеше да мисли през цялото време, бе: „Той ще ме заведе у тях след това. Само на пет пресечки сме от голямата сграда с портиер на Парк авеню. Ще се запозная с кучето му, с майка му и личния й треньор, и десетте им прислужници…“

— Мислех си да се разходим до „Гугенхайм“ — Лео й отправи усмивка, която показваше пукнатия му зъб.

„Ако беше такъв паралия, тогава защо родителите му не го бяха завели на зъболекар да му оправят зъба?“ — зачуди се Джени. И все пак тя се радваше, че не го бяха завели.

— Минава осем. Музеите не са ли затворени по това време?

— Веднъж в месеца работят и през нощта — обясни Лео. — И е много по-готино, защото виждаш картините, когато навън е вече тъмно.

Ако Джени разсъждаваше правилно, щеше да помисли, че това е най-доброто нещо, което някой някога е казвал. Първо, колко страхотно беше, че двамата, тя и Лео, бяха увлечени по изкуството и музеите? Второ, колко хубаво беше, че той знаеше за тези вълнуващи нощни събития и че искаше да я заведе на едно такова?

Но единственото, за което си мислеше тя, беше: „Той няма да ме заведе у тях! Какво ми има? Какво му има? Каква е неговата история?“.

— Имаш ли домашни любимци? — настоя тя подозрително, докато пресичаха Второ авеню и се отправиха на изток към Пето.

— Домашни любимци? Не. Защо? — Лео сложи ръка на раменете й. — Бррр. Не ти ли е студено? Искаш ли моя шал?

Още един стоплящ сърцето романтичен жест, но забеляза ли го тя?

„Никакви домашни любимци? — замисли се Джени, твърде разсеяна, за да усети студа. — Но защо му е да лъже? И как така се опитва да смени темата на разговора толкова бързо?“

Музеят „Гугенхайм“ се извисяваше в призрачен силует, наподобяващ гърне, надвиснало над тях в тъмата. „Целувка, целувка“, призоваваше едно знаме, развяващо се над входа на музея. Лео се изчерви, когато забеляза, че Джени гледа към него.

— Хайде, нека да влезем.

Джени отвори чантата си, за да плати своя билет за вход, но Лео й направи знак да остави портмонето си.

— Няма нужда. Аз членувам тук. Може да влезем свободно.

Членува? Добре, добре, добре. Не беше ли казала Елиз, че Лео е бил забелязан на онази благотворителна вечер в музея „Фрик“ в четвъртък вечер? Вероятно семейството му притежаваше „Гугенхайм“.

Те тръгнаха към залите на музея по отдели и се спряха пред първата изложена картина. Това беше „Рожден ден“ на Марк Шагал, картина на жена, която държи букет цветя и целува мъж, който лети във въздуха над главата й. Жената изглеждаше, като че ли е правила нещо скучно, като например да слага масата, когато мъжът се е спуснал неочаквано и е уловил устните й с неговите.

— Обожавам синьото — каза Лео, докато изучаваше картината. — Човек би си помислил, че синьото ще я направи по-студена, но не е така. То й придава топлота.

— Аха. — Джени не чу и дума от това, което каза той. Тя изучаваше профила му, косата му, дрехите, обувките, ноктите на пръстите на ръцете, като търсеше някаква следа, някакво обяснение.

Лео я погледна, като се изчерви отново. Взе ръката й.

— Мога ли да те целуна? Имам предвид, преди да погледнем следващата?

Ако досега не беше обръщала внимание, сега го направи.

— О! Ммм. Разбира се. — Джени отстъпи назад и почти загуби равновесие.

Лео хвана ръката й по-здраво.

— Държа те.

Джени му позволи да я придърпа към себе си и тя вдигна поглед, за да срещне неговия. Какво направиха след това, въобще не бе тайна, въпреки че тя се зачуди къде се беше научил да се целува толкова добре.

Ако само можеше да спре да мисли толкова много.

Онзи скучният, дето ще учи право, изглежда доста секси

— Да знаеш, че той наистина те харесва, щом е изминал целия този път в такава нощ — прошушна Руби на ухото на Ванеса точно преди да започне представянето на групата й Sugar Daddy в понеделник вечер.

— Той е тук само заради музиката — отвърна Ванеса саркастично.

Джорди Розенфелд стоеше на вратата на тъмния, претъпкан клуб, без дори да разкопчае зеления си анорак за ски „Колумбия“. Странно дългият му нос беше зачервен и бе протекъл от студа, а светложълтото му поло и сиво-кафявите панталони изпъкваха като диско светлини на фона на облечените в черно местни хора от Уилямсбърг.

Обикновено видът на момче като него навярно щеше да я накара да се свие, но що се отнася до това, на Ванеса не й пукаше колко жълто беше полото му. И носът му всъщност беше някак привлекателен и го отличаваше от другите, ако го погледнете от различен ъгъл. Тя стана и му помаха.