Дан посочи малката консерва хайвер, която се придвижваше по черната лента към касиерката. Как нещо толкова малко можеше да струва седемдесет и четири долара?

— Шефът ми ме изпрати да купя някои неща.

Елиз го гледаше, докато плаща хайвера със стодоларовата банкнота, след което прибра кутията и рестото в джоба на непромокаемото си яке „Ей Пи Си“.

— Леле — въздъхна тя впечатлена. — Ами, както и да е, аз само отивах към новия ти офис да ти донеса бисквити. Бях отегчена и си помислих, че може да искаш една почерпка за първия си работен ден. — Тя се усмихна срамежливо и плати за франзелата. — Аз винаги пиша по-добре, когато имам нещо вкусно за хапване.

Дан не беше сигурен какво да мисли.

— Трябва да се връщам — каза й той и отвори вратата навън.

— Добре. — Тя повървя с него до ъгъла с франзелата под ръка. Имаше брашно по цялото й черно вълнено палто. — Имам нужда от такси. Тъкмо купувах хляб на майка ми. Семейството ни практически живее на кока-кола и франзели. Моят баща нарича това задоволителна диета.

Дан се усмихна. Диетата работеше. Елиз беше доста слаба. Той я погледна бързо на студеното обедно слънце. Елиз му беше донесла бисквити. Тя имаше готини лунички и беше слаба и висока и носеше франзела под мишница. С черното си палто и черни ниски обувки като за балет, тя приличаше на французойка и би й подхождало да бъде муза за някоя поема. Той определено можеше да напише стихотворение за нея.

Тя размаха франзелата към едно минаващо такси.

— Хей! — Таксито спря и тя се обърна да каже довиждане. — Джени и аз може да гледаме филми по-късно. Може би ще се видим у вас?

Дан направи стъпка към нея.

— Имаш брашно на бузата. — Той го почисти с палец и тогава я целуна точно там. — Ето така.

Устните й се удължиха в плаха усмивка.

— Благодаря. — Таксито наду клаксона си. Тя уви франзелата по-плътно под мишницата си. — Оставих бисквитите на бюрото ти. Хубави са, мисля. Ами добре, доскоро — добави тя преди да скочи на задната седалка на колата.

Малка миньонка, започна да съчинява Дан на път към офиса. Сладка кокетка. Дори не беше сигурен, че това бяха френски думи, но те звучаха като една флиртуваща малка французойка, която носеше хляб под мишница и му бе донесла бисквити. Такова момиче, за което би написал песни или поеми и което целуваш по бузата. Елиз беше само на четиринадесет все пак. Тя не беше Мистъри Крац, но очевидно го обожаваше и поне беше наоколо.

Той запали друга цигара и с бавна крачка се запъти обратно към офиса. Дотук тази нова работа не беше зле.

Стига да стоеше извън офиса.

В помага на родителите си да открият изкуство

— Виж, татко, стара шейна — извика Ванеса. Тя беше направила грешката да спомене колко стари вещи изхвърлят хората на тротоара в Ню Йорк — всъщност тя самата беше намерила чифт здрави старомодни кънки именно по този начин — и сега обхождаше улиците на Уилямсбърг, като им помагаше да търсят богатства, които да бъдат тяхното намерено изкуство.

Арло се затътри към червената пластмасова шейна и я вдигна. Беше пукната в средата и беше облепена с дебели стикери на костенурки. Дъното й беше изцапано и с променен цвят от изхождането на някое куче.

— Може да мирише — предупреди Ванеса.

Арло сви рамене и я пусна в черната метална пазарска количка на Руби. Вече бяха намерили синя пластмасова купа за рибки, бяла шапка на готвач и пепелник, направен от кабарчета.

— Нуждаем се от нещо голямо — каза Габриела, щом продължиха. — Нещо дълбоко.

Ванеса ги последва неохотно, чудейки се какво имаше предвид майка й. Друг кон? Ренде за сирене със свръхразмери? Тя ритна смачкана празна кутия от сок и седна на една малка веранда, докато майка й и баща й разговаряха със собственика на стар пикап, паркиран пред къщата. Той изглеждаше като колиба на рибар насред купчина складове. Майка й се приближи и седна до нея.

— Арло си намери сродна душа — отбеляза тя и се усмихна на съпруга си отдалече. — Мисля, че ще се позабави.

Днес Арло носеше вълненото си пончо върху къси панталони и обувки за тенис без чорапи. Коленете му бяха синкавобели и изпъкнали, а пищялите му бяха контузени от работата в неговата ковачница във Върмонт, в която правеше телефони от железата на ръчни колички или от еленови рога. Ванеса се удивяваше, че баща й винаги си намираше някой, който да го погледне по начина, по който го правеше майка й. Говорим за сродни души!

— Е, какво стана с твоя прекрасен рошав малък приятел? — попита Габриела. Тя издърпа гумения ластик от края на дългата си сива плитка и прокара боядисаните си в боя пръсти през косата си.

Ванеса направи гримаса. Една от причините да си бръсне косата бе, че косата на майка й я отвращаваше.

— Имаш предвид Дан?

Габриела се приближи и започна да разтрива врата на Ванеса отзад. Ванеса трепна — тя мразеше да я докосват без предупреждение, — но майка й не забеляза неудобството й.

— Винаги съм мислила, че вие двамата ще се навиете да се ожените някой ден. Напомняте ми на Арло и мен.

Ванеса обви ръце около коленете си, докато траеше масажът.

— Дан се включи в полицейските сили — каза тя с ясното съзнание колко много родителите й ненавиждаха придържането към закона.

— Шегуваш се. — Габриела се отдръпна от врата на Ванеса. Тя раздели сивата си коса на три плътни кичура и започна да сплита плитката наново. — Той беше удивителен талант. Рядко срещано, отдадено на красотата възприятие. И беше толкова лоялен.

Лоялен? Вероятно не.

— Ха! — ядоса се Ванеса. Дан нямаше да е доникъде, ако не беше признала колко добра е поемата му и не я беше изпратила на „Ню Йоркър“. — Всъщност Дан няма да става полицай — призна тя. — Той просто престана да бъде мил. Все едно е добре да ходиш с всички, стига от това да излезе добро стихотворение. — Тя погледна майка си, за да види дали този коментар бе уловен. — Той е глупак — добави тя.

— Истинските художници винаги са били обвинявани, че са глупаци — въздъхна Габриела. — Не трябва да си толкова груба с нас. — Тя пристегна края на опашката си с ластика от връзка броколи, която Руби бе сготвила миналата вечер. — Знаеш ли кои са истинските глупаци?

— Кои? — попита Ванеса и стана. Баща й се задаваше към тях с миризлива стара мрежа за риболов в ръце, хилейки се нетърпеливо, като че ли не можеше да дочака да се изфука с нея.

— Семейство Розенфелд — отвърна майка й. — Онова, което Пилар каза предната вечер — че дори не се занимава с рециклиране?!

Както и голяма част от нас.

— Джорди е мил — осмели се да каже тихо Ванеса.

— А и тези очила, които носи? Те сигурно струват колкото нашата кола! Ако питаш мен, по-добре да беше похарчил парите за корекция на носа си.

Виждате ли, дори и мирно настроените, откачени хипита не могат да устоят на малко гадни клюки.

Ванеса се изсмя. При условие, че родителите й караха „Субару“, което беше по-старо от нея, очилата на Джорди вероятно струваха малко повече от тяхната кола. И щом майка й толкова много ненавиждаше семейство Розенфелд, тя не можеше да дочака да види кого бе поканила на представянето на Руби по-късно тази вечер.

Може би някое момче със скъпи очила и дълъг нос?

Чудесна идея на бюрото на стажанта!

Когато Дан най-накрая успя да стигне в офиса, той отново нахлу вътре и откри, че мястото е напълно празно. Той остави рестото от хайвера на бюрото на Зигфрид Касъл и мина покрай бюрата надолу по един къс коридор. В края на коридора имаше затворена врата. Дан успя да чуе гласове от другата й страна. Той почука леко.

— Влез — заповяда Зигфрид Касъл.

Дан отвори вратата. Персоналът на „Ред летър“ се беше настанил около конферентна маса, ядеше бисквити и пиеше вода „Сан Пелегрино“ от онези малки зелени бутилки, които всички, изглежда, много харесваха. Копие от новата кратка биография на Мистъри Крац, преведена на немски, лежеше в средата на масата. Корицата беше бяла със снимка на фламинго на нея. Но не на цялата птица, а само на краката й, като единият беше свит в коляното.

— Мислехме, че няма да се върнеш с хайвера, за да можем да се насладим още на твоите бисквити — обясни Зигфрид Касъл. Той кимна към дребната жена на средна възраст, която седеше до него. — Това е Бетси. Това е Чарлс. Това е Томас. Това е Ребека. Бил, още един Бил и Рандолф — каза той като продължи из стаята, представяйки всеки с нелепа бързина.

Второто име на Дан също беше Рандолф и той го ненавиждаше. Той кимна и се усмихна учтиво. Всички бяха облечени точно като господин Касъл — в изгладени бели ризи с френски ръкавели. Като че ли поддържаха някакъв култ.

— Извинявам се за закъснението. Имаше доста дълга опашка в пощата — излъга той.

Обикновено не лъжеше и не изхвърляше писмата на хората, но нещо го накара да се разбунтува за това, че имаше работа.

— Както и да е, заповядайте. — Той остави консервата с хайвер на масата пред господин Касъл.

Известният редактор отлепи етикета от кутията и го залепи на масата, след което запрати хайвера в кошчето за хартия близо до вратата.