Сесили Зигесар - Така ми харесва

Джобовете на новия костюм на Дан бяха все още зашити и неотворени, а мократа му коса беше добре пригладена и падаше тежко на челото му.

— Ало! — изкрещя той грубо по интеркома на офиса на „Ред летър“ на 11-та улица в Уест Вилидж. Цигарата, която беше пушил от метрото насам, беше изгоряла толкова бързо, че бе изгорила пръстите му. Той я изгаси на тротоара, като се надяваше, че от офиса на „Ред летър“ не го наблюдават неодобрително от прозореца. — Аз съм Даниел Хъмфри. Новият стажант.

Вратата с тежки решетки издрънча и Дан я отвори. Той потри потните си ръце о панталоните си, докато изкачваше стълбите. Вече можеше да види блясъка на светлините в офиса, да чуе почукването по клавиатурите, бученето на факс машините, ксероксите и принтерите и постоянния шепот на хора, говорещи по телефона. Той наближи най-горното стъпало и проучи обстановката в офиса, пълен със странни глави, наведени над бюрата си, говорещи по телефона и изглеждащи заети, заети, заети. Тънка хоризонтална червена линия разполовяваше белите стени и голямата стая изглеждаше като обвита с червена панделка. Когато обаче хвърли бърз поглед, Дан успя да види, че линията беше сформирана от хиляди малки букви, оцветени в червено. Той се зачуди какво пише, но за да се доближи достатъчно близо, трябваше да се облегне на нечие бюро, а той не искаше да бъде неучтив.

Той почака някой да го поздрави и да го разведе наоколо — все пак някой го беше пуснал вътре, — но изглежда никой не го забелязваше.

Дори и в новия му луксозен костюм?

Той смени стойката си и шумно прочисти гърло. Нищо.

— Хм — опита се да заговори той човека, който седеше най-близо до него. Мъжът имаше тъмна, гладко пригладена назад коса и носеше чиста, бяла риза с френски ръкавели, която падаше върху спретнато изгладени черни панталони — вероятно „Армани“ или „Гучи“. Имаше четири неотворени минибутилки с минерална вода „Сан Пелегрино“, наредени на бюрото пред него. — Тук съм, за да се видя със Зигфрид Касъл — му каза Дан.

Мъжът погледна нагоре и стрелна Дан с поглед.

— Pourquoi10?

Дан се смръщи. Този не говореше ли английски?

— Защото съм новият му стажант.

Мъжът стана.

— Е, аз съм новият ти шеф. — И той подаде ръката си с дланта нагоре. — Зигфрид Касъл. Наричай ме Зиг, всъщност не, мисля, че трябва да ми казваш сър.

Дан не беше сигурен как да поеме ръката. Той я хвана рязко и я разклати нагоре-надолу, както би направил един нормален човек.

Зигфрид Касъл направи гримаса и отмести ръката си.

— Ти си поет, нали?

Дан кимна, а очите му се движеха нервно към другите служители в офиса. Сега всички гледаха него и студено го изучаваха. Тогава Дан забеляза, че пред останалите също имаше от онези зелени бутилки „Сан Пелегрино“, подредени на бюрата им. И всички бяха облечени в черно и бяло, точно както господин Касъл. Дан се почувства като откачалка в светлосинята си риза и сивия костюм.

— Да. Публикуваха моя поема в рубриката за Свети Валентин в „Ню Йоркър“ миналия месец. Може би сте я видели? Нарича се „Мръсници“.

Зигфрид Касъл изглежда не го чуваше и Дан се зачуди дали имаше някакво съперничество между „Ред летър“ и „Ню Йоркър“. Може би беше извършил голяма глупост, споменавайки конкуренцията.

— Сега ще ти покажа моята изходяща пощенска кутия. Моята входяща пощенска кутия. Моите папки. Ще ти покажа моята купчина боклуци. Ксерокса. Телефона. Факса. Ти ще седиш тук. Ще те викам за разни неща. Обядваме в 13.30 часа в конферентната зала. Ти ще поръчваш нашата храна. — Той сочеше на различни страни из офиса и Дан осъзна, че господин Касъл нямаше да му покаже нищо друго или да го представи на някого. Обиколката беше приключила.

Телефонът звънна и Зигфрид Касъл седна отново и го посочи с лакиран пръст. Дан го вдигна.

— Здравейте. — Той трепна при мисълта, че трябваше да каже нещо по-професионално. — Мога ли да ви помогна?

— Кой, по дяволите, сте вие? — каза гласът отсреща с английски акцент. — Дайте ми Зиг, моля?

Дан подаде телефона на господин Касъл, който, както забеляза, имаше няколко посивели кичура и вероятно бе по-стар, отколкото изглеждаше.

— Мисля, че е за вас.

Дан седна на стола в ъгъла, срещу прозореца — предположи, че е неговият. Нямаше нищо на бюрото. Никакъв компютър, никакъв телефон. Дори никаква вода „Сан Пелегрино“. Чудеше се дали може да се разходи и да се представи на другите хора в офиса, но в действителност не искаше да ги притеснява, докато работят. Той хвърли поглед на червената линия с думи, изписани по стената, но колкото по се взираше в тях, толкова повече му се струваше, че се движат и се размиват. Той погледна кутията с изходящи писма на господин Касъл. На нея имаше писмо.

— Бихте ли желали да изпратя това по пощата? — попита той.

Зигфрид пъхна цигара в устата си и щракна сребристата си запалка „Зипо“. Тогава хвърли незапалената цигара в кошчето под бюрото.

— Давай — каза той злобно, като че ли не можеше да дочака да се отърве от Дан. — Освен това искам хайвер. — Той извади стодоларова банкнота от джоба си. — „Гурме Гараж“ на Седмо авеню. Не белуга. Този черния в синята консервна кутия.

Като че ли някой знаеше за какво говори?

Дан взе парите и писмото и излезе. Нямаше марка на плика, а той нямаше представа къде е пощата, но със сигурност имаше някаква наблизо и той можеше да изпуши една цигара, докато я търси.

Десет пресечки по-надолу той все още не беше открил поща, а вече беше изпушил четири цигари на кея на река Хъдсън.

— Трябва да се връщам — каза си и хвърли цигарата във водата. Но как можеше да се върне с плика в ръка като пълен глупак, защото не можеше да намери откъде да купи марка?

Облегна се на парапета и преди да успее да спре и да помисли какво прави, той хвърли плика във въртящата се кафява вода. Пликът се задържа на повърхността за минута, промени цвета си в бежово, като се намокри, след което потъна.

Упс!

Дан се обърна бързо и закрачи през кея и нагоре по 11-та улица. Може би, когато се прибереше вечерта вкъщи, щеше да потърси онлайн и да открие най-близката поща до редакцията на „Ред летър“. Все пак колко ли важно бе онова писмо?

Той пъхна ръце в джобовете си, усети сгънатата стодоларова банкнота и си спомни за хайвера.

— По дяволите.

В „Гурме Гараж“ имаше купища черен хайвер в консерви и около осем вида със сини етикети. Дан грабна най-скъпия и се отправи към касата.

— Дан?

Той се обърна. Беше Елиз, приятелката на Джени. Тя носеше дълга около метър франзела и имаше брашно по лицето. Всъщност изглеждаше сладко, с изключение на това, че бе по-висока от него.

— Какво правиш тук? Джени каза, че днес започваш новата си работа.