Сесили Зигесар - Така ми харесва

— Последния път, когато бях тук, нашата къща определено беше на този път — упорито настояваше Джорджи. — Но ти не познаваш майка ми. Тя би преместила къщата на напълно различно място само за да ме подразни.

Бяха пристигнали в Сън Вали и Нейт оглеждаше през прозореца на таксито изумителните имения тип хижи на Ууд Ривър Драйв в Кечъм, Айдахо, главният град там. Зад тях се издигаше масивният връх Болди, покрит със сняг, с ясно изразени склонове, редуващи се ски писти и ивици гъста иглолистна гора. С бърз поглед Нейт успя да различи върволица от скиори като мравки да описват дъги по склоновете. Неговата нова дъска беше подпряна добре в багажника на минивана в подплатена червена чанта „Бъртън“ и той едва се сдържаше да я изпробва.

— Може би трябва да се обадите и да попитате къде точно се намира — предложи шофьорът и погледна Джорджи в огледалото за задно виждане. Шофирането от летището до нейната къща трябваше да трае не повече от двадесет минути, но те обикаляха из Сън Вали вече четиридесет и пет минути.

— Просто продължете да карате — нареди Джорджи, като отпусна тежко глава на рамото на Нейт. Все още бе под въздействието на приспивателното, което си беше изпросила от възрастния мъж до нея в самолета, и както обикновено тя нищо не проумяваше. Също така тя носеше лилави сатенени сандали „Миу Миу“ и тънко черно горнище, завързано около врата, което беше доста странно, като се имаше предвид, че отиваха на ски. Все пак гладките й бледи ръце се чувстваха добре в тези на Нейт, а гъстата й тъмнокестенява коса беше толкова гладка и разкошна, че той не възразяваше срещу останалото. Беше хубаво да общуват лице в лице, а не по телефона.

— Спомняш ли си колко етажа има? — попита той, опитвайки се да помогне. — Или да не би да има нещо като поточе до нея?

— Не мисля — прозина се Джорджи. — Спомням си веднъж, когато бяхме тук за Коледа, с баба направихме снежен човек. Аз откраднах една от чантите „Фенди“ на майка ми заради него, за да пренеса клонка за ръката му.

Голяма помощ.

Шофьорът някак си пълзеше по пътя назад към града. Изглежда се беше предал.

— Почакайте за секунда — извика Джорджи, като се надигна.

Колата се раздруса при спирането.

— Това е! — Джорджи се вкопчи в дръжката на вратата на минивана и я отвори, без въобще да помисли, че излиза на средата на пътя на завой с никаква видимост. — Хайде — извика тя нетърпеливо на Нейт. Очевидно очакваше шофьорът или персоналът на къщата да се погрижи за багажа.

Не сме ли всички така?

Нейт се беше възхитил на огромната дървена къща на два пъти, докато бяха минали покрай нея, като се чудеше кой ли живее в нея и дали хората там бяха известни или нещо такова, тъй като пред нея бяха паркирани седем еднакви черни джипа „Мерцедес“.

— Чии са тези коли? — попита я той, докато следваше Джорджи надолу по покритата със сняг алея, която водеше към внушителните, високи осем фута8 и боядисани в сребристо предни врати на къщата.

Джорджи прехапа кървавочервената си долна устна в очакване. Дори и не изглеждаше да е забелязала, че сатенените й сандали вече бяха напълно разкъсани.

— Предполагам, че някой знае, че идваме. — Масивните врати се отвориха само с леко бутване. — Мама няма доверие на ключалките — обясни Джорджи. — Тя обича приятелите й да се чувстват добре дошли дори и тя да не е тук.

— Тя не е тук? — Когато Джорджи първоначално му бе казала за пътуването и че ще бъдат с майка й, Нейт си беше представил един вид, че ще й помагат да готви вечерята и после ще гледат филми заедно, докато майка й заспи на дивана, а те се промъкнат на горния етаж да правят секс.

— Не. Тя е в Доминиканската република, Венецуела или някъде другаде. Тя винаги ходи някъде на юг през зимата.

Озоваха се в просторното фоайе на къщата. Подът беше покрит с червени глинени плочи. Големи дървени греди се кръстосваха над главите им. Фоайето водеше към огромна, леко скосена всекидневна, една от стените бе изцяло от стъкло и с изглед към планината. Над всекидневната имаше дървена платформа, откъдето се издигаше пара от гореща вана, от която едва се подаваха главите на седмината души, седящи вътре.

— О, горещата вана е пусната! — изписка Джорджи и събу сандалите си. — Който стигне последен, носи питиетата!

Нейт я остави да върви напред и се загледа в широкото, обковано с дъски стълбище към втория етаж. По стълбите имаше куп дрехи, а по перваза на прозореца на площадката бяха поставени малки кръгли черепи на диви котки.

Той прекоси всекидневната, а слънчевата светлина преминаваше през стъклото и се отразяваше в лицето му. Пред огромната каменна камина имаше постлана меча кожа.

„Сега трябваше да се забавляваме на това килимче“, помисли си той горчиво, но вместо това трябваше да излезе и да отиде да си говори с някакви непознати в горещата вана на майка й.

Имаше общо седем човека, което, от една страна, обясняваше седемте коли, въпреки че, ако им беше достатъчно комфортно да седят заедно в една вана, тогава защо не бяха дошли само с един „Мерцедес“? Джорджи вече беше във ваната, заклещена между едно хилещо се русо момче и Чък Бас. И всички те бяха голи.

— Джорджина ми каза, че си има някой специален — каза Чък и похотливо погледна Нейт. По гърдите му имаше гъсти тъмни косми. — Но не ми каза, че това е скандалният Натаниел Арчибалд!

Нейт седна на дървената пейка, заобикаляйки подвижните перила на платформата. Не му се искаше да се мокри или да се съблича гол, не и пред всичките тези момчета.

— А това е холандският олимпийски отбор по сноуборд! — каза Джорджи, като посочи със снежнобялата си ръка седемте руси момчета, които се излежаваха лениво в горещата вода. — Чък ги срещнал на пистата за сноуборд точно преди лифтовете да затворят.

— Това са Ян, Франц, Джоузеф, Конрад, Снийзи, Допи и Джан! Не са ли сладки? — попита Чък, плъзгайки се навътре, а над водата останаха да се виждат само носът и очите му. Тогава той отново се показа. — А аз съм Снежанка!

— Не, аз съм Снежанка — настоя Джорджи.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Нейт, като едва скри раздразнението си. Ако Джорджи вече беше гола в горещата вана с холандския олимпийски отбор по сноуборд, тогава къде оставаше той? Някои от тях навярно бяха хомосексуалисти, тъй като се мотаеха с Чък, но не можеше всички да са такива.

— Хей! — извика Джорджи и пръсна вода в лицето на Чък. — Спри да ми щипеш гърдите! — И тя се усмихна сладко към Нейт. — Сестрите на Чък и на майка ми са братовчедки. Или нещо подобно — обясни тя. — Изгубихме девствеността си заедно, когато бяхме в шести клас.