— Да направя ли кафе? — предлагам ведро.

— Ако ме питаш мен, цялата тази работа с разрухата е пълна глупост — отсича татко, като скача от стълбата на тревата и изтупва мръсотията от ръцете си. — Чиста проба пропаганда.

— Пропаганда ли? — възкликва мама с обидения тон на човек, засегнат в най-съкровеното си.

— Чудесно — обаждам се припряно, — отивам да включа кафеварката.

Влизам в къщата през предния вход, прекосявам хола, за да стигна до кухнята, където включвам котлона и присядам на кухненската маса в едно от топлите слънчеви петна, нахлуващи през стъклата на прозореца. Вече съм забравила за какво точно спорят този път мама и татко. Знам си, че след като въртят и сучат известно време, в крайна сметка ще стигнат до единодушното решение, че всичко е по вина на Тони Блеър. Както и да е, аз лично имам много по-важни неща за обмисляне. Опитвам се да пресметна колко и какво именно трябва да дам на Филип, моя шеф, след като спечеля националната лотария. Не мога да го пренебрегна, разбира се. Но пък няма ли да е малко неудобно и за двама ни да му дам пари в брой? Няма ли да е по-добре да му направя някой хубав подарък? Чифт наистина страхотни копчета за ръкавели, например. Или някое от онези хитри куфарчета за пикник, с всичките му чинии и прибори вътре? (Естествено, Клеър Едуардс няма да получи нищо.)

Седнала сама в слънчевата кухня, усещам душата си сгрята от моята малка тайна. Ще спечеля джакпота от националната лотария! Тази вечер целият ми живот ще се промени. Господи, изгарям от нетърпение! Десет милиона лири стерлинги! Само като си помисля, че още утре ще мога да купя всичко, каквото си поискам, и… Всичко, каквото си поискам!

Вестникът на масата пред мен е разгърнат на страницата за недвижими имоти — отгръщам го нехайно на раздела за продажби и започвам да преглеждам обявите за луксозни къщи. Къде да се преместя да живея? Дали в Челси? Или в Нотинг Хил? Може би в Мейфеьр? Зачитам се в една обява: „Белгрейвия. Великолепна къща със седем спални и всички удобства, с пристройка за прислугата и добре поддържана градина с големи дървета.“ Хм, това ми звучи подходящо. Мисля, че седем спални в Белгрейвия ще ми свършат работа. Погледът ми автоматично намира цената и буквално се парализирам от шока: шест цяло и пет десети милиона лири стерлинги! Толкова струва тази къща: шест милиона и половина!

Освен че съм поразена, усещам да ме обзема и все по-силен гняв. Ама тези хора да не са полудели?! Та аз ги нямам тези шест цяло и пет десети милиона лири стерлинги! Останали са ми само около… четири милиона. Или пък не бяха ли пет? Все едно, не стигат. Втренчвам се в обявата с горчивото усещане, че съм излъгана. Предполагах, че хората, спечелили джакпота на националната лотария, могат да купят всичко, каквото си поискат! А ето че вече отново се чувствам като последната беднячка.

Ядосано бутвам вестника настрани и вземам една от безплатно разпространяваните по пощата брошури — тази е пълна със снимки на различни бели кувертюри за легла, по сто лири едната. Да, точно така. Решавам, че като спечеля джакпота от националната лотария, до края на живота си ще използвам само бели кувертюри за леглото си. А леглото ми ще е от бяло ковано декоративно желязо, прозорците на спалнята ми ще са с красиви бели капаци, аз самата ще съм в пухкав бял халат и…

— Е, какво ново в света на финансите? — прекъсва размислите ми гласът на мама, вдигам очи от брошурата и я виждам да влиза в кухнята, все още стиснала в ръка каталога на „Отминали времена“. — Сложи ли кафето? Миличкооо, събуди сеее!

— Ей сега ще го направя — казвам занесено и се понадигам на стола си.

Но както можеше да се очаква, мама ме изпреварва. Пресяга се и сваля от рафта красив керамичен буркан за кафе — явно е нов, защото не съм го виждала преди, — отваря го и започва да сипва лъжички кафе в също новата златна на цвят кафеварка.

Мама е направо ужасна! Непрекъснато купува все нови и нови неща за кухнята — старите ги стоварва с кашони в офиса на местната благотворителна организация за подпомагане на изпаднали в нищета семейства. Нови електрически кани и чайници, нови тостери и скарички… Тази година вече минахме през три кухненски кофи за боклук — тъмнозелена, после хромирана, а най-новата е от наситеножълта прозирна пластмаса. Не знам друг да харчи така безразсъдно парите си!

— Мм, много е хубава полата ти! — възкликва мама и ме оглежда така, сякаш едва сега ме забелязва. — Откъде е?

— От „DKNY“ — измърморвам в отговор.

— Много е красива — цъка с език мама. — Скъпа ли е?

— Не особено — отвръщам на секундата. — Някъде към петдесет лири.

Е, не е съвсем вярно. Полата струваше близо сто и петдесет. Но няма никакъв смисъл да казвам на мама истинските цени на нещата, които си купувам, защото повече от сигурно ще получи разрив на сърцето. Всъщност не, тя първо ще отиде да каже и на татко и тогава двамата заедно ще получат разрив на сърцето, а аз ще остана сираче.

Ето защо оперирам с нещо като система за двойно счетоводство — „истински цени“ и „цени за пред мама“. Все едно, че си в магазин, където всичко се продава с 20% намаление — вървиш между рафтовете и мислено преизчисляваш цените надолу. След известно време дотолкова свикваш, че го правиш съвършено автоматично, без изобщо да се замисляш.

Разликата е в това, че използваната от мен система наподобява по-скоро тази при прогресиращото данъчно облагане. Започва се с 20% (ако нещо струва примерно двадесет лири, казвам на мама, че струва шестнадесет) и се стига до… е, при необходимост и до 90%. Веднъж например си купих едни ботушки, които струваха двеста лири, а казах на мама, че съм ги взела за двадесет при разпродажба. И тя ми повярва!

— Апартамент ли си търсиш? — пита мама, като занича през рамото ми към вестника, все така разгърнат на страницата за недвижими имоти.

— Не — отвръщам нацупено и разлиствам брошурата с кувертюрите.

Родителите ми непрекъснато ме юркат да съм си купела апартамент. Ама изобщо не са наясно какви са цените на апартаментите в днешно време. Като, разбира се, не говорим за апартаменти в Кройдън, нали?

— Знаеш ли, оказа се, че Томас си е купил като начало една малка, но много приятна къща в Рейгейт — съобщава ми мама, като кимва с глава по посока на съседите ни, от които ни дели само една ограда. — И се премести!

Казва го с такова огромно задоволство, сякаш е спечелил Нобеловата награда за мир.

— Е, аз пък не мога да си позволя покупка на апартамент — заявявам, — Още по-малко пък на къща „като начало“.

— Финансови затруднения, а? — вметва татко, влизайки в кухнята. — Знаеш ли кои са двата метода за излизане от финансови затруднения?

О, Боже, не! Пак се започва. Прословутите афоризми на татко!

— „П. П.“ — казва татко със светнал поглед. — Или „П. П. П.“.

Той прави пауза за по-голям ефект, а аз отгръщам страниците на брошурата с кувертюрите, като се преструвам, че не го чувам.

— „Пести парите“ — оповестява татко невъзмутимо. — Или „Прави повече пари“. Или едното, или другото. Е, кой от двата метода смяташ да приложиш ти, Беки?

— О, и двата, предполагам — отвръщам ведро и отгръщам на нова страница от брошурата.

Да си кажа правичката, почти ми става жал за татко. Такъв шок ще бъде за него, когато узнае, че единствената му дъщеря изведнъж е станала мултимилионерка.


След семейния обяд двете с мама се запътваме към местното начално училище, където се провежда изложение на занаятите. Намерението ми е само да правя компания на мама, без нищо да купувам. Когато стигаме там обаче, виждам една масичка, отрупана с удивително красиви поздравителни картички, ръчна изработка, и то само за лира и половина едната! Купувам си десет. В края на краищата човек винаги има нужда от хубави поздравителни картички, нали така? Виждам и една сладурска висяща поставка За саксия, със симетрично разположени по кръга мънички слончета — от сума ти време разправям на Сузи, че в апартамента ни трябва да има повече растения! Купувам я. И то само за петнадесет лири. Толкова е изгодно да се пазарува на занаятчийски изложения, нали така? Обикновено отиваш с мисълта, че са пълна глупост, но всеки път се оказва, че откриваш НЕЩИЧКО, което искаш да имаш.

Мама също е щастлива, защото е успяла да си купи две керамични свещничета за колекцията. Освен свещничета, тя събира още щипки за тостери, керамични чаши, стъклени фигурки на животни, бродирани поставки за чаши и напръстници. (Лично аз не смятам, че нейните напръстници могат да се броят за колекция, защото тя ги получи всичките накуп, барабар със специалното куфарче с чекмедженца, където да ги прибира, по една обява от последната страница на неделната журнална притурка на „Дейли Мейл“. Ама никога на никого не го е казала. Всъщност, май и аз не трябваше да го казвам.)

Както и да е, мисълта ми е, че и двете се чувстваме доста доволни от себе си и решаваме да идем да се почерпим с по чаша чай. На излизане от изложението минаваме покрай една от онези наистина ужасно жалки масички, до които никой не припарва — хората ги поглеждат изпод око и забързват нататък. Бедният човечец зад нея изглежда съвсем унил, става ми жал за него и спирам да хвърля един поглед. Нищо чудно, че хората го подминават. Той продава дървени купи с напълно откачени форми и подобни на тях дървени лъжици, вилици и ножове. Боже мили, да ме убиеш, не виждам какъв е смисълът да имаш дървен нож.

— Сладки са — отбелязвам ведро, като вземам и оглеждам една от купите.

— Ръчно обработено ябълково дърво — казва мъжът. — Отне ми една седмица да я направя.

Е, напразно пропиляна седмица, ако питате мен. Купата е безформена и грозна, а дървото е с някакъв странен и всъщност отвратителен нюанс на кафявото. Когато обаче се каня да я оставя обратно на масичката, мъжът изглежда толкова отчаян, че ми дожадява и я обръщам, за да видя цената, изписана на дъното и, като си мисля, че ако е до пет лири, ще я купя. В следващия миг се облещвам: осемдесет лири! Показвам цената на мама и тя ми прави недоумяваща физиономия.