Софи Кинсела - Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Мммм.

Върхът на блаженството!

Лежа в най-удобното легло на света, чувствам се сънливо-замечтана, изтъкана от усмивки и щастие, а утринното слънце играе гальовно по затворените ми клепачи. Протягам ръце над главата си и се отпускам със задоволство върху планината от пухени възглавници, О, чувствам се прекрасно. Чувствам се… удовлетворена до краен предел. Нощта беше абсолютно…

Ами, да кажем, че беше…

Е, добре де, не е нужно да ви го казвам точно ТОВА. Пък и можете да си използвате въображението, предполагам. Ами… използвайте го.

Отварям очи, сядам в леглото и посягам към чашата кафе, донесена от румсървиса. Люк е под душа, така че съм насаме с мислите си. Не искам да ви прозвучи високопарно или нещо подобно, но… имам чувството, че това е един наистина изключително значителен ден в живота ми.

И не става дума само за Люк… въпреки че всичко беше толкова… ами… удивително, всъщност. Господи, той наистина знае как да…

Както и да е. Не това е важното. Важното е, че не става дума само за Люк… нито само за новата ми работа в „Сутрешно кафе“ (въпреки че всеки път, когато се сетя за нея, усещам да ме изпълва някаква удивено-невярваща радост).

Не, става дума за нещо много повече от всичко това. А именно, че се чувствам като съвършено нов човек. Чувствам се така, сякаш съм… пораснала. Съзряла съм. Навлизам в нов етап от живота си… с различни възгледи и различни приоритети от преди. Като се сетя за предишния си лекомислен начин на мислене… ами, честно, обзема ме желание да се надсмея над себе си. Новата Ребека е толкова по-сериозна и по-разумна. Толкова по-отговорна. Сякаш розовите очила изведнъж са паднали от очите ми и вече съвсем ясно виждам какво е наистина от значение на този свят и какво не е.

По едно време тази сутрин дори си помислих, че бих могла да се заема с политика или нещо подобно. Снощи Люк и аз говорихме малко за политика и трябва да кажа, че ми хрумнаха доста интересни възгледи по тези въпроси. Спокойно мога да бъда един млад и умен премиер, така де… жена-премиер… и непрекъснато да ме интервюират за телевизията по разни значими теми. Вероятно ще се специализирам в здравеопазването или в образованието, или нещо подобно. Може и в международните отношения.

Нехайно взимам дистанционното и включвам телевизора с идеята да погледам и чуя новините. Превключвам няколко пъти каналите, като се опитвам да намеря БиБиСи1, но телевизорът сякаш непрекъснато запецва на някакви тъпи кабелни сериали и токшоута. След малко се отказвам от търсенето и оставям да върви някаква кабелка, наречена КюВиТи или нещо подобно. Отпускам се назад върху възглавниците.

Отпивам от кафето и си мисля, че в действителонст аз съм един доста сериозно мислещ човек. Вероятно именно поради това двамата с Люк се разбираме толкова добре.

Ммммм. Люк. Ммммм, колко е сладко да си мисля за него. Чудя се къде ли изчезна.

Сядам в леглото и вече си мисля да отида да го изненадам в банята, когато един женски глас откъм телевизора приковава вниманието ми:

— …предлага оригинални слънчеви очила на „Н. К. Малоуни“. С рогови рамки в два варианта — в черно и в бяло — и с отличителното лого „НКМ“ в опушен хром.

„Интересно“, мисля си разсеяно. Слънчеви очила на „Н. К. Малоуни“. Винаги съм си мечтала за такива очила.

— Ако купите и трите чифта… — Жената прави пауза за по-силен ефект. — …ще платите не четиристотин лири… не и триста… А само двеста лири стерлинги! Спестявате над 40% от цената в магазинната мрежа.

Зяпвам поразена в екрана на телевизора.

Но това е невероятно! Абсолютно НЕВЕРОЯТНО. Имате ли представа колко струват в магазина едни слънчеви очила на „Н. К. Малоуни“? Най-малкото сто и четиридесет лири. За един чифт! Което означава, че в случая спестяваш…

— Не изпращате никакви пари предварително — казва жената. — Достатъчно е да се обадите на телефон…

С разтуптяно сърце грабвам рекламния хотелски бележник от нощното шкафче до леглото и бързо записвам номера. Абсолютно НЕВЕРОЯТНО! Слънчеви очила на „Н. К. Малоуни“. Просто не мога да го повярвам. Цели три чифта! Ще ми стигнат до края на живота. Хората ще започнат да ме наричат Момичето със слънчевите очила на „Н. К. Малоуни“. (А тези на „Армани“, които си купих миналата година, вече за нищо не стават. Абсолютно демоде са!) О, Боже, такава изключително успешна инвестиция!

С треперещи ръце набирам номера… и веднага успявам да се свържа! Боях се, че линията ще е нонстоп заета от наплива обаждания, провокирани от тази невероятно изгодна сделка. Диктувам името и адреса си, благодаря сърдечно на жената отсреща и затварям телефона с блажена усмивка на лицето. Днешният ден е направо върхът! Абсолютно! А още е само девет сутринта!

Преливаща от щастие се мушвам отново под завивките и затварям очи. Може би двамата с Люк ще прекараме целия ден тук, в тази прелестна стая. Може би ще поръчаме да ни донесат в леглото стриди и шампанско. (Надявам се, че това няма да стане все пак, защото ненавиждам стридите.) Може би ще…

„Девет часът!“ изведнъж се разнася тъничко гласче в съзнанието ми. Смръщвам се за миг, тръсвам глава, после се обръщам на другата страна, за да го прогоня. Гласчето обаче не изчезва, ами упорито разсейва мислите ми.

Девет часът. Девет ча…

Изведнъж сядам рязко в леглото, а сърцето ми затуптява ужасено. О, БОЖЕ!

В девет и половина!

Дерек Смийт!

Обещах му да отида. ОБЕЩАХ му да отида! А ето ме тук, излежавам се в „Риц“, въпреки че имам само половин час до срещата. О, Боже! Какво да правя?!?

Изгасям телевизора и заравям лице в дланите си, като се опитвам да разсъждавам спокойно и рационално. Добре, ако тръгна абсолютно веднага, може и да стигна навреме. Ако се облека светкавично, прелетя надолу по стълбите и скоча в първото минало такси… може и да стигна навреме. Фулхам не е чак толкова далеч от „Риц“. Пък и по принцип имам право на петнадесет минутки закъснение, нали така? Можем да се срещнем. Срещата ни може да се състои.

Така де, теоретично би могла да се състои.

— Здрасти — казва Люк, подавайки се иззад вратата на банята. Омотал е около кръста си бяла хавлиена кърпа, по раменете му блестят капчици вода. Снощи дори не успях да обърна внимание на раменете му. Господи, колко са секси! Всъщност, той като цяло е дяволски… мммм…

— Ребека, всичко наред ли е?

— О! — отвръщам леко стресната. — О, да, всичко е прекрасно. Върхът! И знаеш ли какво? Току-що си купих… направо невероятно…

И в същия миг изведнъж млъквам насред изречението. И аз не знам защо.

— Така де… току-що закусих — завършвам ни в клин, ви в ръкав, като махвам по посока на донесената от румсървиса табла. — Направо невероятно вкусно.

По лицето на Люк се изписва леко озадачено изражение и той хлътва отново в банята. „Добре, Ребека, мисли бързо!“, заповядвам си полугласно. Какво да правя? Дали да се облека светкавично и да хукна? Ще успея ли за срещата?

Ръката ми обаче вече се протяга към ръчната ми чанта, сякаш съвършено независимо от моето желание… измъква една визитка и набира посочения номер.

Така де, не е нужно НА ВСЯКА ЦЕНА да се срещаме, нали?

Все едно, и без това едва ли ще стигна навреме.

А той вероятно дори не би имал нищо против да отложим срещата. Сигурно има куп други неща, с които би предпочел да се занимава, вместо да си губи времето с мен. Ами да, нищо чудно дори да не забележи, че не съм отишла.

— Ало? — казвам в слушалката и изтръпвам от наслада, когато Люк се промъква зад гърба ми и започва да ме захапва лекичко по ухото. — Ало? Да, бих искала… бих искала да оставя едно съобщение за мистър Дерек Смийт.