Зяпвам я невярващо.

— Имаш предвид да…

— Не всяка седмица, разбира се — казва Зелда. — Но редовно. Мислихме си за три пъти месечно. Смяташ ли, че ще можеш да го вместиш в работния си график?

— Аз… ами не знам — отвръщам замаяна. — Мисля, че да.

— Чудесно! — възкликва Зелда. — Вероятно бихме могли да пускаме и по някоя безплатна реклама на списанието ви, за да не роптае шефът ти. — Надрасква нещо на лист хартия, после вдига поглед към мен: — Нямаш агент, нали? Ясно, значи трябва да договоря заплащането директно с теб. — Замълчава за миг, като поглежда в бележника си, после продължава: — Това, което ти предлагаме, на снимачен ден, е…

Двадесет и три

Пъхам ключа в ключалката и бавно отварям вратата на апартамента. Сякаш са минали едва ли не милион години, откакто за последен път съм била тук, и се чувствам като съвършено различен човек от преди. Някак пораснала и помъдряла. Или променена. Или каквото и да било там.

— Здрасти — отправям предпазливо към смълчания апартамент и пускам чантата си на пода. — Има ли някой…

— Беки! — възкликва Сузи, изскачайки на прага на дневната. Обута е в черен ластичен панталон и държи в ръката си недовършена фоторамка, която е започнала да облепва с дънков плат. — Боже мой! КЪДЕ беше! КАКВО става? Видях те да се появяваш в „Сутрешно кафе“ и просто не можех да повярвам на очите си! Обадих им се и исках да говоря с теб, но казаха, че трябвало да имам някакъв финансов проблем. Добре де, викам им, искам съвет къде да инвестирам половин милион? Те обаче казаха, че това не било… — Тя млъква рязко и пак пита: — Беки, КЪДЕ беше? КАКВО става?

Не й отговарям направо. Гледам купчината адресирани до мен писма, струпани на масичката в антрето. Бели, явно официални пликове; кафяви пликове с прозорче; пликове със заплашителен надпис „Последно напомняне“. Най-страховитата купчина писма, която можете да си представите.

Само че някак си… те вече не ми изглеждат чак толкова страховити.

— Бях при мама и татко — вдигам поглед към Сузи. — А после бях в телевизията.

— Но аз звъних на родителите ти! И те казаха, че не знаят къде си!

— Знам — отвръщам и усещам, че се изчервявам леко. — Те… те ме пазеха от… от един преследвач. — Виждам, че Сузи ме гледа с тотално неразбиране. Което, предполагам, е напълно обяснимо. — Добре де — казвам отбранително, — нали ти оставих съобщение на телефонния секретар, че съм добре и да не се тревожиш?!

— Да, оставила си — извиква Сузи, — ама нали по филмите все така правят! Което обаче означава, че лошите са те хванали и са ти опрели патлак в слепоочието! Ами аз вече мислих, че си мъртва! Мислех, че са те накълцали на милион парченца и са те… така де… някъде.

Вглеждам се в лицето й. Няма шега, няма майтап. Наистина се е побъркала от тревога. Изведнъж ми става адски кофти. Не трябваше да изчезвам така! Постъпих ужасно лекомислено, безотговорно и егоистично.

— О, Сузи! — Импулсивно се хвърлям към нея и я прегръщам силно. — Съжалявам, наистина съжалявам. Не съм искала да те тревожа.

— Добре, добре — отвръща Сузи и също ме прегръща. — Отначало се разтревожих наистина… ама после се успокоих, че си добре, като те видях по телевизията. Беше страхотна, впрочем!

— Наистина ли? — питам и усещам ъгълчетата на устните ми да потрепват в зараждаща се усмивка, — Наистина ли мислиш така?

— О, да! — възкликва Сузи. — Беше сто пъти по-добра от този смотаняк Люк Брандън. Ама че арогантен тип, Господи!

— Да — казвам след микроскопична пауза, — може би. Но пък след предаването се държа всъщност доста мило с мен.

— Така ли? — пита Сузи с пълно безразличие. — Както и да е, ти беше страхотна! Искаш ли кафе?

— О, да! — отговарям и тя изчезва в кухнята.

Вземам купчината писма и сметки и бавно започвам да ги преглеждам. Допреди ден самият им вид би ме хвърлил в сляпа паника. И всъщност, всички те биха заминали директно в кошчето за боклук — неотворени и непрочетени. Но знаете ли какво? Днес не чувствам и капчица страх, Не, честно, как изобщо съм могла да бъда такава тотална глупачка по отношение на финансите си?! Как съм могла да бъда такава ужасна страхливка?! Ааа, не! Този път ще подходя към купчината сметки както подобава. Ще седна с чековата си книжка и с последните получени банкови извлечения и методично ще преглед дам и сортирам цялата бъркотия.

Гледайки пликовете в ръката си, изведнъж започвам да се чувствам страшно пораснала и отговорна. Прозорлива и разумна. Ще оправя живота си и от днес нататък ще държа финансите си в идеален ред. Вече напълно и окончателно съм променила нагласата и отношението си към парите.

И освен това…

Добре де, аз всъщност няма да ви кажа колко точно ми плащат, но „Сутрешно кафе“ ми плаща куп пари. КУПИЩА пари. Няма да повярвате, ама за всяко участие, за да отговарям на въпроси на зрителите, ще получавам…

О, адски се смущавам да ви кажа точно колко. Да речем, че е… хм… доста много. Хи-хи-хи!

Просто не мога да се спра да си хихикам по този повод. Откакто ми го казаха, се нося над земята като щастливо перце. Та така значи, сега вече ще мога без проблем да разчистя всичките си задължения. По „Виза“ картата. И по картата от „Октагон“. И парите, които дължи на Сузи. Абе… всичко! Най-после! НАЙ-ПОСЛЕ животът ми ще потече нормално.

— Добре де, защо изчезна така изведнъж? — пита Сузи, излизайки от кухнята, с което така ме стресна, че чак подскочих. — Какъв ти беше проблемът?

— Не знам всъщност — въздъхвам и оставям купчината пликове върху масичката в антрето. — Изведнъж ми се прииска да се махна от всичко и да поразмисля. Чувствах се адски объркана.

— Заради Таркуин ли? — веднага пита Сузи, при което усещам как се сковавам в тревожно предчувствие.

— Отчасти — казвам след кратка пауза, преглъщайки мъчително. — Защо питаш? Той какво…

— Знам, че не си падаш чак толкова много по Таркуин — отвръща Сузи със съжаление, — но съм убедена, че той наистина те харесва. Преди вечеря мина за малко и ти остави ей онова писмо там — добавя и ми посочва мушнатия в рамката на огледалото кремав на цвят плик.

Вземам го с леко треперещи ръце. О, Боже, какво ли ми пише? Поколебавам се за секунда, после разкъсвам плика и от него на пода изпада един билет.

— За опера — казва Сузи, като го вдига. — За тази вечер! — възкликва тя и ме поглежда развълнувано. — Господи, Беки, какъв късмет, че се върна точно днес!

Зачитам писмото и направо не мога да повярвам:

„Мила ми Ребека,

Прости ми за плахостта, поради която не ти се обадих по-рано. Но колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам какво огромно удоволствие ми достави прекараната с теб вечер и колко много бих искал отново да излезем заедно.

Билетът е за «Die Meistersinger» (Става дума за «Нюрнбергските майстори певци» от Вагнер — Бел. прев.) в Опера Хауз. Аз при всички положения ще отида и ще бъда истински щастлив, ако и ти успееш да дойдеш.

Искрено твой, Таркуин Клийт-Стюарт“

Гледам писмото, обзета от безкрайно объркване. Какво означава това? Дали че в крайна сметка Таркуин наистина не ме е видял да му ровя из чековата книжка? Или че ме е видял… но е решил да ми прости? Или че е пълно куку?

— О, Беки, ТРЯБВА да отидеш! — възкликва Сузи, която е прочела писмото иззад рамото ми. — Непременно трябва да отидеш! Той ще бъде направо съсипан, ако не отидеш. Наистина мисля, че Таркуин страшно много те харесва.

— Не мога да отида — казвам и пускам писмото на масичката под огледалото. — Имам делова среща довечера.

— Е, няма проблем — свива рамене Сузи. — Ще я отложиш.

— Аз… не мога. Доста важна е.

— Ооо! — проточва Сузи потресено. — Ами горкичкият Таркуин? Ще седи там и ще те чака, тръпнещ от вълнение…

— Защо не идеш вместо мен? — предлагам й аз. — Ти отиди.

— Наистина ли? — сбърчва чело Сузи и поглежда колебливо към билета. — Бих могла всъщност. Обичам операта. Ама да ти кажа честно… — Не довършва изречението си и ме поглежда изпитателно: — С кой имаш среща, впрочем?

— С… с Люк Брандън — отговарям, като се опитвам гласът ми да прозвучи безразлично.

Старанията ми са безсмислени обаче, защото усещам как се изчервявам.

— С Люк Брандън ли? — пита озадачено Сузи. — Какво пък имате да… — започва тя, но ме поглежда и изражението й постепенно се променя. — О, не! Беки?! Само не ми казвай, че…

— Само делова среща е — отговарям, избягвайки погледа й. — Нищо повече. Делови хора се срещат, за да поговорят за бизнес. В… в делова среда. Нищо повече.

И буквално побягвам към стаята си.

Делова среща. Дрехи за делова среща. Добре, я да видим сега…

Изваждам всичките си делови тоалети и ги нареждам върху леглото. Син костюм. Черен костюм. Розов костюм. Безнадеждна работа. Тъмносив раиран костюм? Хммм. Май ще е прекалено делово. Кремав костюм… по-скоро като за сватба. Зелен костюм… ама този цвят не беше ли на лош късмет или нещо подобно?

— Какво смяташ да облечеш? — пита Сузи, като надниква през отворената врата на стаята ми. — Може би нещо новичко, а? — Лицето й светва. — Хей, я хайде на пазар!

— На пазар ли? — питам разсеяно. — Ммм… може би.

Обикновено аз, разбира се, бих подскочила до небето от радост само при мисълта за пазаруване. И веднага бих хукнала. Днес обаче някак си… О, не знам всъщност. Чувствам се някак прекалено напрегната, за да тръгна да пазарувам. Като пренавита пружина. Но мисля, че бих могла да отдам на пазаруването дължимото внимание.

— Беки, не ме ли чу какво ти казах? — възкликва Сузи изненадано. — Казах ти: „Хайде на пазар!“

— Да, чух — хвърлям й бегъл поглед аз, после вземам една черна блузка и я оглеждам критично. — Всъщност, по-добре да го оставим за друг път.

— Искаш да кажеш, че… — Сузи замълчава потресено. — Искаш да кажеш, че НЕ ИСКАШ да ходим на пазар ли?!