От твоите приятели Дженис и Мартин.“

Препрочитам отново и отново тези думи и усещам как в очите ми напират сълзи, а сковалият душата ми мраз постепенно ме напуска. Дженис и Мартин НАИСТИНА са ми били прекрасни приятели през целия ми живот — независимо че синът им си пада малко нещо малоумник. И винаги са се държали мило и са проявявали разбиране към мен — въпреки катастрофалния съвет, който им дадох за фондовете. Заради тях трябва да го направя! Дължа им го! И за нищо на света няма да ги разочаровам!

Премигвам няколко пъти, поемам си дълбоко дъх, а когато най-сетне вдигам глава, срещам погледа на Люк Брандън — очите му са тъмни и безизразни.

— Приятели — заявявам спокойно. — Пожелават ми успех.

Внимателно оставям картичката на масичката за кафе, като я нагласям така, че да остава отворена. Електронният гласец веднага подхваща своята песничка: „Успех във всичко, все да ти върви, с каквото и да се захванеш ти. Дъжд вали ли или слънце грей — ний знаем, че ти ще си окей. Не се отчайвай, глава високо вдигни — не победата е важна, а опитът да победиш.“

Придърпвам за панделката балона и го привързвам към облегалката на стола си.

— Ваш ред е — долита гласът на Зелда откъм коридора. — Люк и Ребека, готови ли сте?

— Повече от всякога — казвам спокойно, минавам покрай Люк и излизам от стаята.

Двадесет и едно

Двамата с Люк вървим мълчаливо по коридорите към студиото, без да си разменим и една дума. Когато завиваме покрай един ъгъл, му хвърлям кос поглед — лицето му е дори още по-сурово и безизразно, отколкото беше в зелената стая.

Ами, хубаво тогава. И аз също мога да се правя на безизразна. И аз мога да бъда сурова и делова. Решително вирвам брадичка и започвам да правя по-широки крачки, подражавайки на Алексис Карингтън от „Династия“.

— Вие двамата май вече се познавате, а? — пита по едно време Зелда, която върви между нас.

— Познаваме се — отговаря Люк лаконично.

— В делови план — допълвам също толкова лаконично. — Люк непрекъснато прави промоции ту на един, ту на друг жалък финансов продукт, който се опитва да наложи на пазара. А аз непрекъснато се старая да клинча от промоциите му.

Зелда оценява с лек смях остроумието ми, но виждам, че Люк ми мята гневен поглед. На мен обаче изобщо не ми пука от това. Изобщо не ми пука, че се ядосва. Всъщност, колкото повече се ядосва Люк, толкова по-добре се чувствам аз самата.

— Е, Люк, предполагам, че статията на Ребека в „Дейли Уорлд“ доста те е разгневила — казва Зелда.

— Неприятно беше — отговаря все така лаконично Люк.

— Той дори ми се обади по телефона, за да се оплаче, представяш ли си? — подхвърлям небрежно. — Не понасяш да ти се каже истината, а, Люк? Не търпиш някой да ти покаже какво се крие под рекламното лустро на връзките с обществеността, нали? Знаеш ли, може би трябва да си смениш работата.

Настъпва мълчание и аз извръщам леко глава, за да погледна Люк. Изглежда направо бесен. За един ужасяващ миг имам чувството, че ще ме удари. После обаче изразът на лицето му се променя и Люк казва с леденоспокоен глас:

— Я хайде просто да влезем в проклетото студио и да приключим с тази шибана история.

Зелда повдига вежди и ми хвърля многозначителен поглед, на което аз й отговарям с лъчезарна усмивка. Никога преди не съм виждала Люк до такава степен избеснял.

— Добре — казва Зелда, когато наближаваме една двойна врата тип махало. — Стигнахме. Говорете съвсем тихо, когато влезем.

Тя бутва двете крила на вратата и ни вкарва в студиото. За момент бронята ми на хладнокръвие се пропуква, усещам да ме побиват тръпки на страх и удивление — чувствам се като Лаура Дърн от „Джурасик Парк“, когато вижда за първи път динозаврите. Защото ето, действително ми се случва — съвсем наистина съм в студиото на „Сутрешно кафе“, с полукръглия диван, растенията и изобщо всичко, в светлината на най-ярките, най-ослепителните прожектори, които съм виждала през живота си.

Истина е, но същевременно ми се струва и абсолютно нереално. Колко ли хиляди пъти съм си седяла у дома и съм гледала всичко това по телевизията? А ето че сега изведнъж ще стана част от него! Невероятно!

— Имаме няколко минути до паузата за реклами — казва Зелда, като ни повежда през помещението, по чийто под има плетеница от какви ли не кабели. — Рори и Ема все още са с Елизабет, в отсека с библиотеката.

Приканва ни с жест да седнем от двете противоположни страни на масичката за кафе и аз с трепет се отпускам в единия край на прочутия диван. Той е по-твърд, отколкото очаквах. И някак… различен. Всичко е различно. Абсолютно… откачено, Светлината от прожекторите е ослепително ярка и насочена право в лицето ми, така че не виждам почти нищо. Пък и не съм съвсем сигурна как точно да седя. Едно момиче приближава към мен, промушва кабела на микрофона под блузата ми и после закача самия микрофон на ревера ми. Чувствам се неудобно и вдигам ръка да отметна косата си, но Зелда веднага притичва към мен.

— Ребека, постарай се да не мърдаш много-много, нали? — Инак в микрофона се чува адско пращене.

— Добре — казвам. — Съжалявам.

Изведнъж имам чувството, че гласът ми не излиза както трябва. Сякаш в гърлото ми е натикана топка памук. Поглеждам към близката камера и с ужас виждам, че тя приближава към мен и явно ме снима.

— О, Ребека — възкликва Зелда и отново притичва. — Друго златно правило: не гледай в камерата. Ясно ли е? Просто се дръж естествено!

— Добре — казвам прегракнало.

Да се държа естествено. Хубаво. Фасулска работа.

— Тридесет секунди до бюлетина с новините — оповестява Зелдл, гледайки часовника си. — Всичко наред ли е, Люк?

— Напълно — отговаря Люк спокойно.

Той седи в своя край на дивана съвършено спокойно, сякаш цял живот само това е правил. Типично. Мъжете не се притесняват от явявания по телевизията, защото изобщо не им пука как изглеждат, нали така?

Намествам се на мястото си, подръпвам си полата и приглаждам сакото си надолу. Чувала съм да казват, че когато те снимат по телевизията, винаги изглеждаш пет кила по-дебел, което означава, че краката ми ще са направо ужасни. О, Боже! Дали да не ги кръстосам на другата страна? Или пък изобщо да не ги кръстосвам? Ама тогава може да изглеждат още по-дебели.

— Здрааасти! — долита леко писклив глас откъм другия край на студиото, преди още да съм успяла да реша как точно да седна.

Стреснато вдигам глава, поглеждам по посока на гласа и изтръпвам от вълнение. Ема Марч от кръв и плът! Облечена в розов костюм, върви забързано през кабелите към дивана, следвана по петите от Рори, чиято челюст изглежда дори още по-квадратна, отколкото по телевизията. Господи, ама наистина е много шантаво да видиш телевизионни знаменитости в реалния живот. Изглеждат някак… нереални.

— Здрасти! — поздравява Ема ведро и се тръсва на дивана между мен и Люк. — Вие значи сте финансовите гурута, а? Уф, ама че ми се пишка, направо умирам! — възкликва тя, смръщва се към прожектора и подвиква: — Колко остава, Зелда?

— Здравейте! — казва Рори и после се ръкува с мен. — Здрасти, Роберта.

— Името й е Ребека! — казва Ема, врътва очи към небето с мимика на пресилено отчаяние и ми се усмихва извинително: — Безнадежден случай! Не може да помни имена и това си е! — После се размърдва неспокойно на дивана и добавя: — Ох, наистина трябва да отскоча до едното място!

— Нямаш време вече — заявява Рори.

— Ама не беше ли адски нездравословно да се стискаш, като ти се пишка? — тревожно сбърчва вежди Ема. — Спомням си, че в едно от предаванията се обсъждаше този въпрос. Обади се някакво шантаво момиче и каза, че пишкало само веднъж дневно, А доктор Джеймс каза, че… как беше…?

— Убий ме, ако си спомням — нехайно отвръща Рори. — Изобщо не ги и слушам тези обаждания. Впрочем, трябва да те предупредя, Ребека — добавя, обръщайки се към мен, — не чакай от мен активно участие в тези ваши финансови разговори. Прекалено са ми сложни — усмихва ми се той широко и аз също му се усмихвам, ама едва-едва и с треперещи устни.

— Десет секунди! — извиква предупредително Зелда някъде отстрани и стомахът ми се свива на топка от страх.

Чувам по високоговорителите музикалната заставка, която бележи края на рекламите в „Сутрешно кафе“.

— Кой открива? — пита Ема, присвивайки очи към автокюто. — О, добре, аз.

Боже, почва се. Вие ми се свят от страх. Не знам накъде трябва да гледам. Нито кога трябва да заговоря. Краката ми треперят. Стискам здраво длани в скута си. Ярката светлината на прожекторите бие право в очите ми. Чувам от лявата ми страна да забръмчава камера и си напомням да не й обръщам внимание.

— Отново сме заедно! — изведнъж възкликва Ема, обръщайки се към камерата. — Я да видим сега, какво бихте избрали да ви подарят? Стенен часовник или двадесет хиляди лири стерлинги?

„КАКВО? — мисля си шокирано. — Но това е МОЯТА реплика. Това АЗ трябваше да го кажа!“

— Отговорът е повече от очевиден, нали? — продължава Ема невъзмутимо. — Всички ние ще предпочетем двадесетте хиляди.

— Абсолютно! — вметва Рори с лъчезарна усмивка.

— Е, да, но когато неотдавна „Флагстаф Лайф“ разпраща до инвеститорите си циркулярно писмо със съвет да преместят спестяванията си в новоучреден фонд — продължава Ема, чиято физиономия изведнъж е станала почти погребална, — на хората изобщо не им става ясно, че ако го направят, ще изгубят двадесет хиляди лири стерлинги, които биха получили при процедурата по прехвърлянето на предишния печеливш фонд към новия собственик на компанията. Ребека Блумууд е журналистката, разкрила тази скандална история. Ребека, мислиш ли, че подобни машинации и измами са често срещано явление?

Изведнъж всички се вторачват в мен, очаквайки отговора ми. Камерата е насочена към лицето ми. В студиото се възцарява мълчание.