Софи Кинсела - Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

За да се поразсея, разгръщам сигурно за хиляден път изпомачкания лист хартия А4, върху който съм нахвърляла основните положения на моя план за предстоящата ми телевизионна изява. Зачитам се в бележките си:

„Може пък положението да не е чак толкова лошо“, улавям се изведнъж да си мисля обнадеждено, докато очите ми се спират отново и отново на всяка отделна точка. Може би правя от мухата слон. Вероятно цялата тази така наречена дискусия ще си бъде един най-обикновен разговор. Простичък, непосредствен и дружелюбен. Та нали в края на краищата…

— Добро утро, Ребека — долита глас откъм вратата.

Бавно вдигам поглед от листа си… и в следващия миг сърцето ми се озовава в петите. На прага стои Люк Брандън. В безукорен тъмен костюм, с блестяща черна коса и бронзов от грима тен на кожата. В израза на лицето му няма и помен от дружелюбие. Челюстта му е стисната, устните — присвити, а погледът — тежък и делови. Дори не мигва, когато очите му срещат моите.

Няколко мига се гледаме мълчаливо. Чувам в ушите си бясното бумтене на собственото си сърце. Усещам как се изчервявам под целия си грим. После обаче стисвам зъби, насъбирам и последните си душевни силици и отвръщам спокойно и хладно:

— Здравей, Люк.

Когато той влиза, в зелената стая настъпва заинтригувано мълчание. Дори Елизабет Плоувър изглежда впечатлена от него.

— Познавам това лице — казва тя, като се попривежда към него. — Познавам го. Актьор сте, нали? Шекспиров, разбира се. Убедена съм, че ви гледах в „Крал Лир“ преди три години.

— Не, не мисля — отвръща Люк лаконично.

— Прав сте! — възкликва Елизабет, като плясва с длан по масичката пред себе си. — Гледах ви в „Хамлет“. Много добре си спомням. Отчаяната душевна болка, вината, финалната трагедия… — Тя поклаща глава тържествено. — Никога няма да забравя гласа ви. Всяка произнесена дума бе като удар с нож.

— Съжалявам да го чуя — подхвърля Люк мимоходом и поглежда към мен. — Ребека…

— Люк, ето, това са финалните цифри — прекъсва го Алиша, която влетява в стаята и му подава лист хартия. — Здрасти, Ребека — добавя, като ме поглежда изпод око. — Подготви ли се за битката?

— Да, напълно — отговарям хладнокръвно, като смачквам на топка в скута си моя един-единствен лист А4. — Много добре при това.

— Радвам се да го чуя — казва Алиша и вдига презрително вежди. — Вероятно ще се получи интересен дебат.

— Не вероятно, а сигурно — отговарям предизвикателно. Гадна кучка!

— Преди минута се обади Джон от „Флагстаф Лайф“ — зашепва Алиша на Люк. — Настоява да споменеш новата им серия инициативи „Предвидливо спестяване“. Аз, естествено, му казах, че…

— По дяволите, тук сме с цел намаляване на щетите — прекъсва я Люк грубо. — Не да му правим реклама. Мамка му, той трябва да е адски доволен, ако успее да се изм…

Люк млъква рязко и ми хвърля кос поглед. Бързо отклонявам очи встрани, сякаш изобщо не ме интересува за какво става дума. Поглеждам уж небрежно часовника си и ме залива нова вълна на страх. Десет минути. Остават само още десет минути.

— Добре — казва Зелда, влизайки в стаята. — Елизабет, готови сме за теб.

— Великолепно — отвръща Елизабет и лапва последното шоколадово кроасанче от плика. — Я да видим сега, добре изглеждам, нали?

Тя става и изтръсква със замах трохите от полата си.

— Имаш парченце кроасан в косата си — казва Зелда, протяга ръка и го маха. — Колкото до останалото… нямам какво да кажа.

Погледът й среща моя и изведнъж изпитвам истерично желание да се разкикотя.

— Люк! — влетява в стаята нахаканият бебешор и му подава мобилен телефон. — Джон Бейтсън иска да говори с теб. Току-що пристигнаха и тези два пакета с документи.

— Благодаря, Тим — казва Алиша и ги грабва от ръцете му.

Разкъсва опаковките, отваря кутиите и измъква куп документи. Бързо ги преглежда един след друг, като често-често отбелязва отделни пасажи с молив. Междувременно Тим сяда, отваря на коленете си един лаптоп и започва да пише.

— Да, Джон. Много добре ти я разбирам скапаната гледна точка — тихо и ядно ръмжи в телефона Люк. — Млъкни за малко и чуй аз пък какво ще ти кажа…

— Тим — вдига поглед от документите Алиша, — можеш ли бързичко да ми провериш възвръщаемостта по пенсионния фонд „Премиум“ за последните три, пет и десет години?

— Няма проблем — отвръща Тим и бързо започва да набира разни кодове по клавиатурата на лаптопа си.

— Тим — обажда се и Люк, като вдига поглед от телефона, — можеш ли на секундата да ми изпринтираш прескомюникето на „Флагстаф“ за „Предвидливо спестяване“? Благодаря.

Не, не мога да повярвам на очите си! Та те съвсем буквално превръщат в офис зелената стая за чакащи на „Сутрешно кафе“! Напълно оборудван офис на „Брандън Къмюникейшънс“, с разните му там компютри, модеми, принтери и телефони… И всичко това е насочено срещу мен и моето едно-единствено листче А4.

Докато наблюдавам как лаптопът на Тим бързо и ефективно принтира документ след документ, които Алиша подава на Люк, усещам как някакъв адски студ се промъква в мен и ме сковава цялата. Искам да кажа, нека погледнем истината в очите: няма начин да се справя с този въоръжен до зъби противник. Нямам ни най-мъничък шанс. Би трябвало на секундата да се откажа, докато не е станало късно. Да се престоря, че ми е прилошало или нещо подобно. Да избягам вкъщи и да се скрия под юргана.

— Внимание сега — подава глава Зелда иззад рамката на вратата. — След седем минути е вашият ред.

— Чудесно — казва Люк.

— Чудесно — повтарям като ехо и аз, но усещам, че коленете ми омекват.

— Ребека, току-що донесоха този пакет за теб — добавя Зелда, влиза почти тичешком в стаята и ми подава голяма квадратна кутия. Врътва се и хуква обратно, като ни подвиква през рамо: — След минутка се връщам да ви взема.

— Благодаря, Зелда — казвам изненадано, въпреки че тя вече е излязла.

Започвамда разкъсвам опаковката на кутията и усещам как духът ми лекичко се повдига. Нямам ни най-малка представа какво има вътре, нито кой ми го изпраща, но… непременно ще е нещо, което да ми помогне, нали така? Може би някаква много специална информация, до която Ерик Формън е успял да се добере едва в последната минута. Някаква графика или серия от цифри, които да извадя със замах в най-критичния момент. Или пък някой таен документ, за който Люк не знае абсолютно нищо.

С крайчето на окото си забелязвам, че всички от „Брандън Къмюникейшънс“ са преустановили временно заниманията си и не откъсват очи от кутията, която всеки миг ще отворя. Е, сега ще им покажа аз на тях! Ами да, не само те получават пакети, които им се носят директно в зелената стая. Те не са единствените, които разполагат с резервни средства и източници. Най-сетне успявам да отлепя дебелия скоч и отварям капака на кутията.

И пред очите на всички присъстващи от нея плавно изплува пълен с хелий червен балон, със златист надпис УСПЕХ, и бавно започва да се издига към тавана. Към крайчеца на панделката му е прикрепена картичка. Без да поглеждам когото и да било в очите, аз я дръпвам и я отварям.

И незабавно съжалявам, че съм го направила.

„Успех във всичко, все да ти върви, с каквото и да се захванеш ти“, започва да пее тъничък електронен гласец.

Бързо прихлупвам картичката и усещам как страните ми пламват. Ама че неудобно положение! Откъм другата част на стаята дочувам някакви странни приглушени звуци. Поглеждам натам и виждам Алиша да притиска с две ръце устата си, за да не се разсмее с глас. Накланя се към Люк и му шепне нещо на ухото, а по неговото лице се плъзва сдържана усмивка.

Ясно, той ми се присмива. Те всички се присмиват на Ребека Блумууд и нейния пеещ балон. Няколко мига оставам като парализирана от унизителен срам и обида. Лицето ми гори, гърлото ми е свито. Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-малко водещ експерт в бранша, отколкото сега.

После чувам как в другия край на стаята Алиша прави полугласно някакъв хаплив коментар и вече неприкрито се изкикотва. Изведнъж нещо дълбоко в мен сякаш се скъсва. Майната им! Майната им на всички! Пък и сигурно го правят от завист. Сигурно и на тях им се иска да си имат балони.

Предизвикателно отварям отново картичката, за да прочета надписа от вътрешната й страна.

В същия миг електронният гласец продължава простичката си мелодична песничка: „Дъжд вали ли или слънце грей — ние знаем, че ти ще си окей. Не се отчайвай, глава високо вдигни — не победата е важна, а опитът да победиш.“

Надписът върху картичката гласи: