— Оформена е много добре — отбелязва Кло, като повдига един след друг няколко кичура от косата ми, а после пак ги пуска и те се разпиляват артистично около лицето ми. — Само ще я продухам със сешоара, за повече обем и блясък.

— Чудесно — казва Зелда. — След което отиваме в гардеробната. — Хвърля поглед в бележника си, после сяда на въртящия се стол до мен и подема: — Добре, Ребека, а сега да поговорим за участието ти.

— Няма проблем — отговарям с подобен на нейния делови тон. — Подготвила съм всичко според изискванията ви. Съвсем простичко и пределно разбираемо.

— Аха — казва Зелда. — Точно за това става дума. Вчера се събрахме тук и обсъдихме нещата. И сега ще те зарадвам: в крайна сметка решихме, че не бива да е чак пък толкова опростено! — Тя ме поглежда доволно и ми се усмихва широко: — Така че можеш да говориш толкова професионално сложно, колкото ти душа иска! Графики… таблици… както си му е редът.

— О, разбирам — казвам, като се старая да не издам потреса си. — Ами… добре! Чудесно! И все пак, смятам да не вдигам летвата чак толкова високо…

— Ще ни се да избегнем снизходителното отношение към аудиторията. Зрителите ни не са тъпаци, все пак! — възкликва Зелда и продължава, като снишава леко глас: — Освен това, вчера получихме резултатите от последното ни проучване на аудиторията. Излиза, че 80% от зрителите ни се чувстват подценени и засегнати от ниското ниво на част или дори на цялото съдържание на шоуто. Така че се налага да балансираме по нов начин нещата. Ето защо променихме изцяло и плана за твоето участие! — Тя отново ми се усмихва широко. — Решихме то да не бъде просто и елементарно интервю, а зареден с напрежение професионален дебат.

— Зареден с напрежение професионален дебат ли? — повтарям като ехо, като се опитвам да не издам обзелия ме ужас.

— Абсолютно! — възкликва Зелда. — Ще ни се да проведем една наистина разгорещена дискусия! Остра размяна на лични мнения, повишен тон… и тъй нататък.

Размяна на лични мнения ли? Ами че аз нямам никакви лични мнения!!

— Не възразяваш, предполагам? — пита Зелда и леко смръщва вежди към мен. — Изглеждаш ми малко…

— О, няма проблем! — пресилено лъчезарно и се усмихвам аз. — С нетърпение чакам да започнем! Зареден с напрежение професионален дебат! Върхът! — Покашлям се лекичко изпитам: — А с кого… с кого ще го водя този дебат?

— С представител на „Флагстаф Лайф“! — триумфално оповестява Зелда. — Очи в очи с врага! Ще стане страхотно предаване!

— Зелда — долита глас откъм коридора. — Бела е на телефона!

— О, за Бога! — възкликва Зелда и скача на крака. — След секунда се връщам, Ребека.

— Чудесно — успявам да изцедя от свитото си гърло. — Ще се видим след малко.

— И така… — подема Кло ентусиазирано, — дай да ти сложа червилото, докато я няма.

Взема дълга четчица и започва да нанася течното червило по устните ми, а аз се гледам в огледалото, опитвайки се да запазя самообладание. Само без паника!! Сърцето ми обаче бие до пръсване, а гърлото ми е така свито от ужас, че не мога да преглъщам. Никога досега, през целия ми живот, не съм била толкова уплашена.

Няма начин да водя зареден с напрежение професионален дебат! Не мога да го направя и това си е! Нямам никакви лични мнения. Не разполагам с никакви факти. Абсолютно нищо не знам…

О, Боже, ЗАЩО изобщо реших, че искам да се явявам по телевизията?!

— Ребека, би ли престанала да си мърдаш устните? — пита Кло, като смръщва вежди озадачено. — Започнаха да треперят.

— Извинявай — прошепвам, сякаш хипнотизирана от отражението си в огледалото.

Права е. Цялата треперя. О, Боже, кофти работа! На всяка цена трябва да се успокоя. Мисли позитивно, Ребека! В стил Дзен! За нещо ведро и щастливо!

За да разсея мрачните си мисли, откъсвам очи от собственото си отражение на смразен от ужас заек и обхващам с поглед в огледалото какво става зад гърба ми. Виждам Зелда да стои в коридора и да говори по телефона с разкривено от ярост лице.

— Да — чувам я да казва през стиснати зъби. — Ясно. Чуй ме сега пък ти, Бела! Плащаме ти пяло състояние не за друго, а за да бъдеш винаги на разположение. Мамка му! Какво се предполага, че трябва да направя аз сега, като ми извъртя такъв номер?! — Тя вдига поглед и явно вижда някой да приближава към нея, защото махва за поздрав. — Добре, Бела, разбирам, че…

В коридора се появят една русокоса жена и двама мъже. Зелда им кима с извинителна мимика. Не мога да им видя лицата, но и тримата носят очевидно скъпи връхни дрехи и луксозни дипломатически куфарчета. Единият мъж държи и дебела папка с документи. Палтото на жената е доста красиво и елегантно. А ръчната й чантичка определено е от „Фенди“ — отдалеч си личи, че е от кожа на пони. Коя ли е тази жена?

— Да — скърца със зъби Зелда в слушалката. — Аха. Е, ако смяташ, че ТИ можеш да ни осигуриш експерт, който да отговаря вместо теб на телефонните запитвания на зрителите…

Зелда повдига извинително вежди към русокосата жена, която свива леко рамене и се обръща да разгледа някакъв плакат на стената. И в този миг сърцето ми буквално спира.

Защото виждам лицето й. И знам коя е. Алиша. Алиша от „Брандън Къмюникейшънс“. На десетина метра от мен.

Почти ме напушва смях поради нелепата й поява. Какво ли търси тук? За Бога, каква работа има тук Алиша Дългокраката Кучка?!

Един от мъжете се обръща, за да й каже нещо — лицето му ми се струва познато. Май и той работеше за „Брандън Къмюникейшънс“ — един от тяхната сюрия нафукани и агресивни млади типчета с бебешки физиономии.

Но какво, по дяволите, правят тук тия двамата? Какво става? Определено няма начин те да…

Невъзможно е да са дошли, за да…

Не! О, Боже, не!! Изведнъж ме побиват ледени тръпки.

— Люк! — долита откъм коридора гласът на Зелда и стомахът ми се свива болезнено на топка. — Толкова се радвам, че успя да дойдеш! Знаеш колко обичаме да гостуваш в шоуто ни! Виж, Люк, нямах ни най-малка представа, че „Флагстаф Лайф“ са твой клиент, докато Санди не каза, че…

Поглеждам се в огледалото и виждам, че съм пребледняла като мъртвец.

Сигурно сънувам! Моля те, Боже, нека да сънувам!

— Авторката на статията е вече тук — долита до мен гласът на Зелда. — Запознах я накратко с промените в схемата. Мисля, че дебатът ви ще е доста разгорещен. Убедена съм, че ще стане страхотно предаване!

Зелда поема нанякъде по коридора. Виждам Алиша и нахаканият й млад колега да тръгват след нея. Вторият мъж също тръгва след тях и всеки миг ще мине покрай гримьорната. Въпреки че стомахът ме присвива от ужас, не мога да се въздържа — бавно обръщам глава към вратата точно когато той минава покрай нея.

Срещам сериозните, тъмни очи на Люк Брандън и за момент двамата оставаме загледани един в друг. После той отклонява рязко поглед и забързва надолу по коридора. А аз се извръщам отново към огледалото, вглеждам се безпомощно в гримираното си лице и усещам как буквално ми прилошава от паника.

Двадесет

В 11.25 ч. вече седя на стол с кафява тапицерия в зелената стая на студиото. Облечена съм в костюм от „Джаспър Конран“ с дълбок и топъл тъмносин цвят, фин прозрачен чорапогащник и обувки от тъмносиньо кадифе с високи токчета, а като добавим майсторски положения грим и оформената със сешоар прическа — мисля, че никога през целия си живот не съм изглеждала по-елегантно. Аз обаче не съм в състояние да се насладя на вида си, нищо не ме радва. Мисля единствено за това, че след петнадесет минути ще трябва да седна на дивана в студиото и да проведа професионална дискусия на финансова тема с Люк Брандън в предаване, което се излъчва на живо.

Самата мисъл ме изпълва с желание да заплача. Или да се разсмея. Така де, цялата тази работа ми прилича на някакъв извратен майтап. Люк Брандън — срещу мен. Люк Брандън, който има коефициент на интелигентност на гений и направо фотографска памет — срещу мен. Та той ще ми запуши устата за Нула време. Буквално ЩЕ МЕ РАЗМАЖЕ.

— Вземи си кроасанче, миличка — предлага ми пакет с малки кроасани Елизабет Плоувър, която седи срещу мен и дъвче един е шоколадов пълнеж. — Великолепни са. Всяка хапка е като лъч от златното провансалско слънце.

— Не, благодаря — отговарям. — Аз… не съм гладна.

Не мога да разбера как изобщо може да яде в такъв момент. Аз лично имам чувството, че всеки миг ще повърна от нерви. Просто не мога да си обясня как някои хора успяват да се явяват всеки ден по телевизията, без да изперкват. Как го прави Фиона Филипс, например? Нищо чудно, че всичките са такива слаби.

— Какво ще видите след малко! — долита гласът на Рори.

Двете с Елизабет обръщаме едновременно глави към телевизионния монитор в ъгъла на стаята, чийто екран се изпълва със снимка на пуст плаж, окъпан в кървавочервените лъчи на залеза. Зад кадър гласът на Рори зазвучава тайнствено и примамливо:

— Какво изживява една жена, която обича и живее с гангстер, а после, рискувайки всичко, го предава? Следващата ни гостенка е написала потресаващ роман, в чиято основа е залегнало това нейно мрачно и изпълнено с опасности минало…

— Днес ще се проведе и първата от новата ни серия задълбочени професионални дискусии — намесва се и Ема. На екрана вече се вижда порой монети, които се сипят със звън на пода. Стомахът ми се преобръща от ужас. — „Сутрешно кафе“ насочва прожекторите си към нашумелия напоследък финансов скандал. Гости са ни двама водещи експерти в бранша, които ще проведат разгорещена дискусия по тази тема.

За мен ли става дума?! О, Боже, не искам да бъда водещ експерт в бранша! Искам у дома, при мама и татко!

— Но първо: Скот Робъртсън в кухнята! — въодушевено оповестява Рори.

Картината на екрана отново се сменя рязко и ни показва идиотски захилен мъж с шапка на майстор готвач, който препуска из съвременно оборудвана кухня и незнайно защо размахва запалена факла в ръка. Няколко мига го зяпам озадачено, после отново свеждам поглед и още по-здраво стисвам длани в скута си. Не, не мога да повярвам, че само след броени минути и аз ще съм на този екран. Ще седя на прочутия полукръгъл диван в студиото. И ще се опитвам да измисля нещо умно, което да кажа.