— О! — възкликвам изненадано. — Здрасти!

— Имам новини във връзка с материала ти.

— Така ли? — питам уж спокойно и делово.

Стомахът ми обаче се свива на топка. Ами ако Люк Брандън е говорил с него? Ами ако ДЕЙСТВИТЕЛНО съм сгафила? Мамка му! Ама аз ги проверих всички факти! Проверих ги, нали?

— Току-що ми се обадиха от „Сутрешно кафе“ — казва Ерик. — Знаеш го, предполагам, това токшоу? Рори и Ема. Интересуват се от твоята история.

— Откъде накъде?? — питам глупаво.

— Подхванали са нова, финансова подрубрика в предаването си „Как да управляваме парите си“. Всяка седмица канят по някой финансов експерт, който да казва на зрителите как да следят какво става с парите им в една или друга област. — Ерик Форман понижава съзаклятнически глас: — Да ти кажа честно, вече са поизчерпили темите си. Споделиха с мен, че зациклят. Вече били говорили за ипотеките, за кредитните карти от магазините, за пенсионните фондове, тоест за всички обичайни капанчета…

— Ясно — казвам, опитвайки се да звуча умно.

Но когато думите му проникват постепенно в съзнанието ми, усещам умът ми да се замъглява все повече и повече. Рори и Ема са прочели моята статия? Самите Рори и Ема?! Изведнъж си ги представям наведени едновременно над вестника, как се опитват да се избутат един друг и да си го издърпат взаимно от ръцете, за да прочетат МОЯТА статия.

Но това, разбира се, е пълна глупост, нали така? Защото, естествено, всеки от тях ще разполага със свой екземпляр.

— Та те двамата те искат за токшоуто им утре сутринта — продължава Ерик Форман. — Да поговорите за тази история от вестника, да предупредиш зрителите им да внимават и как да се предпазват от подобни измами. Интересува ли те подобно участие? Ако не проявяваш интерес, спокойно мога да им кажа, че си твърде заета.

— Не! — обаждам се бързо. — Не. Кажи им, че… — Преглъщам мъчително, преди да довърша: — … че проявявам интерес.

Затварям телефона с чувството, че ще припадна. Струва ми се невероятно! Ще се появя по телевизията!!

Ваnk of Helsinki Helsinki House 124 Lombard Str. London

----------------------------------------------------------------------------

Rebecca Bloomwood

с/о William Green Recruitment

39 Farringdon Square

London ЕС47ТD


27 Маrch 2000


Hyvä Rebecca Bloomwood


Oli erittäin hauska tavata teidät viime viikollaq vaikka tapaaminen jäikin lyhyeksi. Olitte selvästi hermostunut, mikä on avian ymmärrettävää. Siitä huolimatta mina ja kollegani ihailimme tavallisuudesta poikkeavaa luonteenlaatuanne. Olemme varmoja, että teistä olisi yhtiöllemme paljon hyötyä, ja mielellämme tapaisimme teidät uudestaan, ehkä lounaan merkeissä.

Haluaisin onnitella teitä suurenmoisesta artikkelistanne „Daily World“ — lehdessä. Olette selvästi taitava ilmaisemaan ajatuksianneq ja on suuri ilo pasta pian keskustelemaan kanssanne äidinkielelläni. Toivoisin että ottaisitte minuun yhteyttä yllä maintulla osoiteella.


Parhain terveisin


Ystävällesesti


Jan Virtanen
Ваnk of Helsinki Helsinki House 124 Lombard Str. London

----------------------------------------------------------------------------

Rebecca Bloomwood

с/о William Green Recruitment

39 Farringdon Square

London ЕС47ТD


27 март 2000 г.


Мила Ребека Блумууд,1


Беше ми изключително приятно да се срещна с Вас през миналата седмица, макар срещата ни да беше кратка. Очевидно бяхте притеснена, което е напълно разбираемо. Въпреки това аз и колегите ми бяхме впечатлени от Вашето необикновено излъчване. Сигурни сме, че Вие ще бъдете от полза за фирмата ни и с удоволствие ще се срещнем отново с Вас, може би на един обяд.

Бих искал да Ви поздравя за великолепната Ви статия във вестник „Дейли Уърлд“. Вие явно притежавате умението да изразявате мислите си и ще е огромна радост за мен скоро да разговарям с Вас на родния си език. Надявам се да направите връзка с мен на горепосочения адрес.


С най-приятелски поздрав

Ян Вертанен

Деветнадесет

Колата, която ми изпращат от телевизията, за да ме откара до студиото им, пристига точно според уговорката ни — в 7.30 ч. на следващата сутрин. Когато чуваме звънеца на входната врата, мама, татко и аз едновременно трепваме стреснато, въпреки че от десет минути сме го очаквали в напрегнато мълчание.

— Е, пристигна все пак — отбелязва татко мрачно, като поглежда часовника си.

Откакто вчера му казах за уговорката с телевизията, татко нееднократно предричаше, че колата в крайна сметка няма да дойде и че ще се наложи той да ме закара до студиото. Снощи дори си начерта маршрут, а за всеки случай звънна и на чичо Малкълм, за да го постави в готовност да ме закара, ако — не дай си, Боже — с него се случи нещо непредвидено. (Всъщност, струва ми се, че татко тайничко се надяваше колата да не дойде, за да може той да се включи активно в акцията по откарването ми в телевизията.)

— О, Беки! — възкликва мама с треперещ от вълнение глас и насълзени очи. — Успех, миличко! — Отправя ми изпълнен с нежност поглед и поклаща глава. — Нашата мъничка Беки! По телевизията! Просто не мога да повярвам.

Надигам се да стана от дивана, но татко ме задържа за ръката и казва:

— Помисли за последно, Беки, преди да отвориш вратата. Сигурна ли си, че е разумно да го правиш? Съзнаваш ли риска, който поемаш? — И той поглежда към мама, която си прехапва устните разтревожено.

— Всичко ще е наред! — отговарям колкото се може по-успокоително. — Стига де, татко, нали вече го обсъдихме този въпрос.

Снощи на баща ми изведнъж му щукна, че ако се поява по телевизията, моят злонамерен преследвач ще знае къде да ме намери. Татко беше повече от категоричен, че трябва да се обадя и да откажа участието. Наложи се да положа доста усилия, докато най-сетне успях да убедя мама и татко, че в телевизионното студио ще бъда в пълна безопасност. По едно време двамата дори настояваха да ми наемат бодигард, представяте ли си?! Господи, като си помисля само на какво ли щях да приличам, ако се бях появила с бодигард в телевизията!

Всъщност, щях да изглеждам страхотно важна и загадъчна, нали така? Мамка му! Май не трябваше да им отказвам — идеята си я биваше.

Звънецът на входната врата отеква отново и аз скачам на крака.

— Е, ами в такъв случай, внимавай и се пази — казва татко.

— Ще внимавам и ще се пазя, не се тревожете! — отговарям, като грабвам чантата си.

Отправям се с отмерена крачка към входната врата, като се старая да не си проличи външно колко съм развълнувана и въодушевена. Вътрешно обаче се чувствам като сапунено мехурче, готово всеки миг да полети в небесата.

Просто не мога да повярвам колко добре се нарежда всичко. Не само ще се появя по телевизията, но и всички се държат така мило с мен! Вчера на няколко пъти говорих надълго и нашироко по телефона с една асистент-продуцентка на „Сутрешно кафе“ — невероятно сладко момиче на име Зелда. Първо уточнихме какво точно ще говоря по време на токшоуто. После тя уреди колата, която да дойде да ме вземе. А когато й казах, че съм в къщата на родителите ми извън Лондон и че тук нямам никакви подходящи дрехи под ръка, тя помисли малко и после отговори, че бих могла да си избера някакъв тоалет от гардероб на телевизията. И това ако не е страхотно! Да си избера какъвто тоалет си пожелая от гардероба на телевизията! Освен това предполагам, че после ще ми позволят да го задържа все за себе си!

Когато отварям входната врата, сърцето ми рязко подскача от вълнение. На алеята за коли ме чака блестяща лимузина, а до нея, чинно изправен, стои достолепен мъж на средна възраст, в тъмносин блейзер и с униформена шапка. Моят частен шофьор! Всичко става от страхотно по-страхотно!

— Миз Блумууд? — учтиво пита шофьорът.

— Да — потвърждавам и не мога да се въздържа да не му отправя широка усмивка на върховно щастие.

Вече протягам ръка към дръжката на една от вратите на лимузината, но той пъргаво ме изпреварва, отваря я с елегантен замах и замръзва до нея, в очакване да се кача. О, Боже, все едно че съм кинозвезда или нещо такова!

Обръщам се и поглеждам към мама и татко, които стоят на прага на къщата и изглеждат напълно поразени от величието на разиграващата се пред очите им сцена.

— Е, довиждане засега — подхвърлям им аз, като се старая да говоря колкото се може по-непринудено, сякаш непрекъснато пътувам насам-натам с лимузини, карани от униформени шофьори. — Ще се видим по-късно!

— Беки, ти ли си? — долита глас откъм съседната къща.

В следващия миг Дженис се появява по пеньоар от другата страна на оградата. Очите й се уголемяват като понички, когато вижда лимузината и замръзналия до отворената й врата униформен шофьор. Дженис хвърля удивен поглед към мама, която приповдига рамене, сякаш да каже: „Знам, изглежда невероятно, нали?“

— Добр’утро, Дженис — казва татко.

— Добр’утро, Греъм — отвръща Дженис като замаяна. — О, Беки! Никога не съм виждала подобно нещо! През всичките тези години… Де да можеше и Том да те види… — Тя прекъсва насред изречението и се обръща към мама: — Направихте снимки, нали?

— Не, не сме! — стряска се мама. — Дори не се и сетихме за това. Греъм, бързо, тичай да вземеш фотоапарата.

— Чакай, чакай, аз ще донеса нашата камера! — засуетява се Дженис. — Ей сега се връщам. Ще заснемем как лимузината пристига по алеята и спира пред къщата. После как Беки излиза от входната врата… Можем да използваме „Четирите годишни времена“ за саунд-трак. После ще минем направо към…