— Охо! — възкликва татко. — Доста място са му отделили, а?

— Снимката е много добра, не мислите ли? — ентусиазирано подхваща Мартин. — Виж ти само колко красиво изпъкват цветята по завесите ни.

— Страхотна снимка, наистина — съгласявам се аз.

О, не, няма да се унижавам да го питам какво е мнението му за самата статия. Ако има желание да похвали написаното от мен — и сам ще го направи; ако ли не… Това всъщност няма никакво значение. Важното е, че АЗ самата се гордея с материала си.

— Мисля, че и Дженис изглежда много добре — отбелязва Мартин, все така забил поглед в снимката.

— Много, много добре, наистина — съгласява се татко. — Макар и малко тъжна.

— Тези професионални фотографи определено си служат много умело със светлината — казва Мартин. — Това слънчево петно тук например подчертава нейните…

— Добре де, а какво ще кажещ за статията ми? — не успявам да се сдържа и питам умолително аз. — Хареса ли ти?

— О, много е добра! — отговаря Мартин. — Извинявай, Беки, трябваше веднага да ти го кажа! Все още не съм я изчел подробно цялата, но я прегледах и ще ти кажа, че си уловила много точно нещата. Пък и си ме представила почти като герой! — Той се смръщва леко и добавя: — Въпреки че, знаеш, аз никога да не съм се бил на Фолкландските острови и…

— Е, това всъщност е без значение — прекъсвам го припряно.

— И всичко това си го написала вчера? На старата ми пишеща машина? — пита татко с искрено удивление.

— Ами да! — отговарям доволно. — Добре изглежда, нали? Ето, вижте, вижте тук: „От Ребека Блумууд.“

— Дженис ще е на седмото небе от вълнение — казва Мартин. — Ще купя два броя, единият за Том.

— Аз пък ще купя три — казва татко. — Баба ти определено ще се зарадва.

— Аз пък ще купя един — казвам. — Може би два всъщност.

Изваждам пълна шепа монети от джоба си и небрежно ги изсипвам на щанда.

— Шест броя, така ли? — пита продавачът. — Сигурна ли сте?

— Останалите ми трябват за архива — отговарям, като се изчервявам леко.


Когато се връщаме, заварваме мама и Дженис да ни чакат пред нашата къща, изгарящи от нетърпение да видят вестника.

— Господи, косата ми! — възкликва Дженис в мига, когато зърва снимката. — Изглежда ужасно! Какво са направили с косата ми?!

— Не е вярно, мила! — възмутено я опровергава Мартин. — Изглеждаш прекрасно.

— И завесите ви изглеждат прелестно, Дженис — отбелязва мама, надничайки над рамото й.

— Цветята изпъкват великолепно, нали? — жадно пита Мартин. — И аз така смятам.

О, не, предавам се! Що за роднини и приятели имам?! Интересуват се повече от завеси, отколкото от първокласна финансова журналистика! Всъщност, не ми пука. Истината е, че аз самата съм буквално хипнотизирана от фразата „От Ребека Блумууд“. Очарователно наистина: „От Ребека Блумууд.“

След като всеки е огледал тази най-важна страница на вестника, мама поканва Дженис и Мартин да влязат да закусят с нас. Татко се заема да направи кафе. Цари някаква особено празнична атмосфери и всички непрекъснато се смеем щастливо. Имам чувството, че никой от нас все още не може да повярва напълно, че за Дженис и Мартин е писано в „Дейли Уорлд“. (И то от мен: „От Ребека Блумууд.“)

В десет часа ставам от масата, за да се обадя на Ерик Форман. Просто му звънвам съвсем непринудено, нали разбирате. Колкото да му кажа, че съм видяла материала.

— Добре стои, нали? — пита той въодушевено. — Като го видя, главният редактор страшно се запали по тази рубрика, така че ако попаднеш на други подобни истории, веднага ми се обади. Харесва ми стилът ти, между впрочем. Пишеш точно като за „Дейли Уорлд“.

— Чудесно — отговарям, макар да не съм напълно сигурна дали това е комплимент или не.

— О, докато не съм забравил — добавя Ерик, — дай ми координатите на твоята банка.

Стомахът ми се свива в тревожно предчувствие. Защо му са на Ерик Форман координатите на моята банка? Мамка му! Сигурно иска да провери дали и аз не правя някакви финансови шашми като „Флагстаф Лайф“? Или да разбере с какво кредитно име се ползвам? О, Боже, УЖАС!

— В наше време всичко става с банкови преводи — казва той. — Четиристотин лири. Добре ли е?

Какво? За какво гово…

О, Боже! Ще ми ПЛАТИ за статията! Ами да, разбира се. Естествено!

— Чудесно — чувам се да отговарям. — Няма проблем. Сега ще ти продиктувам… ъъъ… номера на банковата ми сметка.

„Четиристотин лири! — мисля си замаяно, докато ровя из чантата за чековата си книжка. — Ей така, изневиделица! Просто не е за вярване!“

— Много добре — казва Ерик Форман, след като си записва всички детайли. — Ще уредя нещата с нашето счетоводство. — Замълчава за миг, после пита: — Я ми кажи, интересуват ли те поръчки за статии от по-общ характер? Истории с общочовешка проблематика и други подобни?

Дали ме интересуват поръчки за статии ли? Що за въпрос?!

— Да, разбира се — отговарям, като се старая да не прозвучи особено възторжено. — Всъщност… дори ги предпочитам пред финансите.

— Ами добре тогава — казва той. — Ще го имам предвид и ще ти звънна, когато ми попадне нещо подходящо за теб. Както вече казах, мисля, че стилът ти е точно като за нас.

— Чудесно — отговарям сдържано. — Благодаря.

Когато оставям слушалката обаче, върху лицето ми грее широка възторжена усмивка. Стилът ми е точно като за „Дейли Уорлд“! Ха! Най-сетне открих своята пазарна ниша!

В същия миг телефонът иззвънява отново и аз вдигам слушалката, без да се замисля, предполагайки, че Ерик Форман се е сетил за нещо, което да ми предложи веднага.

— Ребека Блумууд — казвам делово.

— Ребека! — чувам да казва Люк Брандън с остър и недоволен тон на гласа… и сърцето ми замира. — Ще ми обясниш ли каква е тази шибана история?

Мамка му!

Мамка му, май наистина е вбесен. За миг се парализирам. Гърлото ми пресъхва; ръцете ми се изпотяват. О, Боже! Какво да отговоря? Какво да му кажа?

Но я чакай, чакай малко! Та АЗ нямам абсолютно никаква вина! Нищо лошо не съм направила!

— Не знам за какво говориш — отговарям, печелейки време. „Запази спокойствие! — нареждам си мислено. — Бъди делова и хладнокръвна!“

— Говоря за твоето жалко творение в „Дейли Уорлд“ — процежда той ядно. — За написаната от теб едностранчива, вероятно изсмукана от пръстите, клеветническа историйка.

Толкова съм шокирана, че занемявам. Жалко творение ли?! Клеветническа историйка, така ли?!

— Материалът ми изобщо не е жалък! — избухвам най-сетне аз. — Напротив, много е добър. И определено не е клеветнически. Разполагам с доказателства за всичко, което съм казала.

— Но не ти е било изгодно да чуещ и другата страна на историята, предполагам — срязва ме той остро. — Вероятно си била твърде заета с писането на розовата си проза, за да звъннеш във „Флагстаф Лайф“ и да ги попиташ каква е тяхната версия за събитията. Ти явно предпочиташ да напишеш замазана сълзлива историйка пред това да представиш обективна, балансирана картина на нещата.

— ОПИТАХ се да чуя и другата страна! — повишавам и аз глас ядосано. — Вчера по обяд се обадих в скапаната ти агенция за връзки с обществеността и казах, че пиша такъв материал!

Мълчание.

— С кого си говорила? — пита най-сетне Люк Брандън.

— С Алиша — отговарям му аз навъсено. — Зададох й съвсем ясен и конкретен въпрос относно използваната от „Флагстаф Лайф“ стратегия за пренасочване на инвеститорите към нов фонд и тя обеща да ми се обади с отговор. КАЗАХ й че въпросът ми е спешен и че след два часа предавам материала.

Люк Брандън въздъхва нетърпеливо в слушалката.

— По дяволите, защо изобщо си говорила с Алиша? „Флагстаф Лайф“ е мой клиент, не неин!

— Знам! И й го казах! Алиша обаче ми отговори, че ти си много зает човек и че тя спокойно можела да се оправи с мен.

— Каза ли й, че пишеш за „Дейли Уорлд“?

— Не — отвръщам и се изчервявам леко. — Не споменах за кого пиша. Но щях да й кажа, ако си беше дала труда да ме попита. Тя обаче не го направи. Явно е била убедена, че от мен не може да се очаква нищо значимо. — Неволно се поддавам на емоциите и повишавам глас. — Е, оказа се, че не е била права, нали така? И че вие всички не сте били прави. Може би сега вече и ти ще започнеш да се отнасяш с уважение към всички хора, а не само към онези, които смяташ за значими.

Млъквам, леко задъхана. Люк също мълчи озадачено.

— Ребека — обажда се най-сетне той, — ако си го направила заради онова недоразумение между нас… ако това е някакво дребнаво отмъщение…

Сега вече наистина ще избухна!

— Престани да ме обиждаш! — изкрещявам в слушалката. — Хич и не се опитвай да прехвърлиш нещата на лична основа! Материалът ми няма нищо общо с теб! Можеш да виниш единствено некомпетентността на хората от собствената ти агенция! Моят подход беше напълно професионален! Дадох ви възможност да представите вашето виждане за нещата. Дадох ви всички шансове да защитите клиента си. И не нося никаква вина за провала ви!

Трясвам слушалката, без да го чакам да ми отговори каквото и да било.

Връщам се в кухнята трепереща от нерви. Втриса ме само като си помисля, че съм го харесвала този Люк Брандън! И че съм си прехвърквала от маса на маса с него! И че съм му позволила да ми даде назаем двадесет лири! Та той е един арогантен, самовлюбен, надут…

— Телефонът! — възкликва мама. — Аз ще го вдигна.

О, Боже! Сигурно е пак той, нали? Обажда се, за да ми се извини. Е, да не си въобразява, че ще ми замаже очите толкова лесно. Твърдо държа на всичко, което съм казала. И пак ще му го повторя. Дори ще добавя, че…

— Беки, за теб е — казва мама.

— Добре — отговарям хладнокръвно и тръгвам към телефона. Не се втурвам, а вървя бавно и спокойно. Не изпадам в паника.

Чувствам се напълно овладяна и държа нещата под контрол.

— Ало? — казвам в слушалката.

— Ребека? Ерик Форман е.