— О! — възкликвам изненадано. — Мислех, че ще мога да поговоря с Люк. Става дума за „Флагстаф Лайф“.

— Да, разбирам — отвръща сухо и делово Алиша. — Но Люк Брандън е изключително зает човек. Убедена съм, че и аз ще мога да отговоря на всичките ти въпроси.

— Ами добре тогава — казвам и замълчавам за миг. После питам: — Но „Флагстаф Лайф“ не е ваш клиент, нали?

— Смятам, че в случая това е без значение — позасмива се Алиша. — Какво те интересува по-точно?

— Момент — казвам и поглеждам в листа пред мен: — Интересува ме дали „Флагстаф Лайф“ съзнателно са използвали в свой интерес стратегията да приканят инвеститорите да прехвърлят спестяванията си от печелившия фонд в друг, новосъздаден и непечеливш, буквално дни преди официалното оповестяване на сделката? Знаеш, предполагам, че поради това някои хора са изгубили страшно много.

— Ясно… — казва Алиша. — Благодаря, Камила. За мен с пушена сьомга и маруля.

— Какво? — питам неразбиращо.

— Извинявай, да, слушам те — отговаря Алиша. — Записах си въпроса ти… Боя се, че ще трябва да ти звънна по-късно, за да ти отговоря на него.

— Разбирам, но трябва да получа отговор колкото се може по-скоро! — казвам. — След два часа трябва да предам материала си.

— Ясно — отговаря Алиша. После гласът й изведнъж зазвучава приглушено: — Не, пушена сьомга. Добре тогава, пиле по китайски. Да. — И отново я чувам ясно: — Някакви други въпроси, Ребека? Знаеш ли какво, най-добре ще е да ти изпратя новия ни пакет с материали за пресата. Там повече от сигурно ще откриеш каквото те интересува. Или пък ни изпрати по факса въпросите си.

— Чудесно. Точно така и ще направя — отговарям остро и трясвам слушалката.

Миг-два оставам загледана право пред себе си, а ушите ми жужат от рязко настъпилата тишина. Тъпа високомерна крава! Дори не си дава труда да приеме въпросите ми насериозно.

Постепенно осъзнавам, че всъщност всеки път, когато съм се обаждала в офисите за връзки с обществеността, отношението към мен винаги е било като това на Алиша. Никой никога не си е давал труда незабавно да отговори на въпросите ми, нали така? Карали са ме да чакам, обещавали са да ми се обадят и… нищо. Досега никога не съм се дразнила от подобно отношение — дори ми харесваше да вися на телефона и да слушам различните мелодии, които ти включват, докато чакаш (при всички положения ми се струваше по-интересно, отколкото пряката ми работа). И никога преди не ми е пукало дали хората ме възприемат насериозно или не.

Днес обаче ми пука! Захванала съм се с нещо ЗНАЧИМО и ИСКАМ да ме възприемат насериозно!

„Ще й покажа аз на нея на какво съм способна!“, мисля си обзета от ярост. На всички ще им покажа на какво съм способна! Включително и на Люк Брандън. Ще им покажа, че с мен, Ребека Блумууд, шега не бива!

Решително измъквам от калъфа й пишещата машина на татко. Пъхвам лист хартия, включвам диктофона, поемам си дълбоко дъх, стисвам зъби и започвам да пиша.

Ребека Блумууд „Боровете“ Елтън Роуд 43 Оксшот Съри

----------------------------------------------------------------------------

Факс за

Ерик Форман

„Дейли Уорлд“

От Ребека Блумууд


28 март 2000 г.


Скъпи Ерик,

Изпращам ти статията си за „Флагстаф Лайф“ и ощетените от тях инвеститори. Надявам се да я харесаш.


Всичко най-хубаво,


Ребека Блумууд финансов журналист

Осемнадесет

На другата сутрин се събуждам още в шест. Добре де, знам, че е смешно и патетично да се вълнувам така, но истината е, че се чувствам като малко дете на Коледа (и за да бъда съвсем откровена — като себе си на Коледа).

Лежа в леглото и си повтарям, че трябва да се държа като улегнал зрял човек, да не подскачам от нетърпение и просто да престана да мисля все за това… Но не мога да устоя. Непрекъснато си представям купищата вестници по хилядите вестникарски щандове в цялата страна. Представям си как вестникарчетата оставят пред вратите на милиони домове по един брой на „Дейли Уорлд“. И как всички тези хора прелистват вестника си все още полусънено и се питат какви ли са днешните новини.

И какво прочитат?

Прочитат моето име! Ребека Блумууд! Отпечатано черно на бяло в „Дейли Уорлд“! Първият ми материал във вестник от национално значение! „От Ребека Блумууд.“ Страхотно звучи, нали? „От Ребека Блумууд.“

Знам, че материалът ми ще излезе в днешния брой, защото Ерик Форман ми се обади късно вчера следобед, за да ми каже, че главният редактор много го харесал. И че ще го пуснат на цветна страница — което означава не само че снимката на Дженис и Мартин ще е цветна, но и че на материала се отделя по-специално място, като на нещо наистина значимо. Все още ми е трудно да повярвам! Моя статия в „Дейли Уорлд“!

Изведнъж ми хрумва, че в същия този момент, докато си лежа най-спокойничко в леглото, в магазинчето за вестници и списания, което е в началото на търговската улица, точно зад ъгъла, вече са отрупани купища „Дейли Уорлд“ — хиляди току-що отпечатани, все още неразлистени броеве. И магазинчето отваря в… в колко отваряше? В шест, струва ми се. А сега вече е шест и пет. Тоест, теоретично погледнато, мога още сега да отида и да си купя един брой, ако искам. Ставам, намъквам някакви дрехи, отивам и си купувам един „Дейли Уорлд“.

Не че ще го направя, естествено. Не съм чак толкова отчаяно суетна, че да търча до вестникарското магазинче още щом го отворят, само и само за да си видя името във вестника. Така де, за каква ме мислите?! Ще мина оттам, като изляза по-късно — някъде към обяд, — ще взема нехайно един брой „Дейли Уорлд“, ще го попрелистя небрежно и това е. Дори може и да не си го купя. Искам да кажа… да не би пък това да е първият ми авторски материал във вестник? Чудо голямо. Не си струва да откачам от вълнение, нали така?

Ей сегичка ще се обърна на другата страна и ще заспя отново. Не мога да си обясня защо изобщо се ококорих толкова рано? Сигурно чуруликането на птиците навън ме е събудило. Хммм… затвори очи, намести възглавницата, мисли за нещо друго… Какво ли да си направя за закуска, като стана?

Добре де, ама аз никога не съм си виждала името в „Дейли Уорлд“, нали така? Никога преди не съм писала за вестник от национално значение.

О, Боже, ще се побъркам! Не мога да чакам нито миг повече. Трябва да видя вестника.

Скачам от леглото, намъквам някакви дрехи и слизам на пръсти по стълбите. Когато затварям входната врата зад гърба си, се чувствам точно като момичето, което напуска дома си… от онази песен на „Бийтълс“, нали се сещате? Навън въздухът е кристалносвеж. Улицата е пуста и тиха. Господи, колко е приятно да станеш рано! Защо ли не ставам по-често в шест сутринта? Би трябвало да го правя всеки ден. Енергична разходка преди закуска — като хората в Ню Йорк. За нула време изгаряш сумати калории, после се прибираш за здравословна и тонизираща закуска от мюсли и прясно изстискан портокалов сок. Върхът! Решено, това ще е новият ми дневен режим!

Когато обаче наближавам редицата магазини по търговската улица, сърцето ми забива учестено, неволно забавям крачка и вече се движа като в погребална процесия. Неизвестно защо се чувствам все по-изнервена и притеснена. Дори вече не съм сигурна, че изобщо искам да видя името си, отпечатано във вестника. Може би ще си купя един „Марс Бар“ и ще си се прибера вкъщи. Или един аерошоколад.

Предпазливо бутвам вратата и се смръщвам при звука на звънчето, което оповестява влизането ми. Тази сутрин наистина не бих искала да привличам вниманието към себе си. Ами ако продавачът на вестници вече е прочел материала ми и го смята за пълна глупост? О, Боже, цялата тази работа буквално ми съсипва нервите. Никога не е трябвало да ставам журналистка. Трябваше да стана специалистка по козметика, каквато всъщност винаги съм искала да бъда. Може би все още не е прекалено късно. Ще се преквалифицирам, ще си отворя собствен бутик…

— Здравей, Беки!

Вдигам поглед и усещам, че се изчервявам от изненада. До щанда стои Мартин Уебстър, с разгърнат брой на „Дейли Уорлд“ в ръка.

— Случайно се събудих по-рано — обяснява ми той притеснено — и си помислих защо ли пък да не намина тук и да хвърля едно око…

— О! Ъъъ… и аз също — отвръщам. После свивам пренебрежително рамене и добавям: — И тъй, и тъй вече бях будна, така че…

Погледът ми попада върху вестника и усещам стомахът ми да се свива. О, Боже, ще умра от нерви! Нека само да е по-бързо, та да не се мъча така!

— Е… как е? Как… изглежда? — питам с дрезгав от притеснение глас.

— Ами… — казва Мартин и отново забива поглед в страницата, на която е отворил. Изглежда ми някак озадачен. — Доста място са му отделили.

Обръща вестника към мен. Едва се въздържам да не го изтръгна нетърпеливо от ръцете му. Първото, което виждам, е голяма цветна снимка на Мартин и Дженис, вперили в камерата изпълнени с унило отчаяние очи. А над снимката голямо заглавие: семейна двойка, измамена ОТ ТЛЪСТИТЕ ПЛЪХОВЕ НА „ФЛАГСТАФ ЛАЙФ“.

С леко треперещи ръце поемам вестника от Мартин. Очите ми се стрелват към горния край на първата колонка с текст и… О, Да! Ето го! „От Ребека Блумууд.“ Моето име! Това съм аз!

Звънчето на входната врата се обажда мелодично. Двамата с Мартин неволно обръщаме едновременно глави, за да видим кой влиза. С безкрайно удивление виждам на прага да стои… татко.

— О! — възкликва той изненадано и се покашля смутено, — Майка ти ме прати да купя един брой. И тъй, и тъй вече бях буден, така че…

— И аз — припряно се обажда Мартин.

— Ъъъ… и аз също — казвам.

— Е… излезе ли? — пита татко.

— О, да, излезе — отговарям и обръщам вестника към него, за да види материала.