— Разбирам — нарушава най-сетне мълчанието Мартин. — Е… не е болка за умирачка все пак. Стават такива работи.

— Не се самообвинявай, Беки — казва Дженис утешително. — В крайна сметка не ти, а ние взехме решението да се прехвърлим към другия фонд.

— Пък и нека не забравяме под какво напрежение си живяла напоследък — добавя Мартин и съчувствено ме потупва по ръката. — Този ужасен човек, който те е преследвал…

Сега вече наистина ще се разплача. Не заслужавам милото отношение на тези хора. Вече съм паднала на дъното. Какво изобщо имам в живота си? Нищо. Едно абсолютно нищо. Не съм в състояние да контролирам парите си. Не мога да се справям с работата си. Нямам си гадже. Обидих най-добрата си приятелка. Излъгах родителите си. А ето че сега разорих и съседите ни. Явно трябва да се откажа от всичко и да постъпя в някой будистки манастир или нещо подобно.

— Беки? — прекъсва мислите ми гласът на татко и аз вдигам поглед изненадано.

Той върви през моравата към нас, с разтревожен израз на лицето.

— Не изпадай в паника, Беки, но трябва да ти кажа, че току-що говорих по телефона с този Дерек Смийт.

— Какво? — възкликвам и усещам как пребледнявам от ужас.

— Преследвачът ли? — пита Дженис и татко кимва мрачно.

— Твърде неприятен тип, бих казал. Тонът му беше доста агресивен.

— Но откъде знае, че Беки е тук? — пита Дженис.

— Налучква явно — отвръща татко. — Аз обаче му заявих, че Беки не е идвала и че нямам ни най-малка представа къде е.

— А той… той какво каза? — питам със свито гърло.

— Започна да ми разправя някакви пълни глупости. Уж че сте си били определили среща — отвръща татко и поклаща глава в недоумение. — Този тип явно е напълно побъркан.

— Трябва да си смениш номера — настойчиво ме съветва Мартин. — И да не го обявяваш в телефонния указател.

— А разбра ли откъде се обажда? — пита Дженис с изтънял от тревога глас. — Може да е някъде наоколо! — възкликва тя, обзета от паника, и започва да се оглежда из градината, сякаш очаква преследвачът ми всеки миг да изскочи иззад някой храст.

— Именно — казва татко. — Беки, мисля, че ще е най-добре веднага да се прибереш вътре. Човек никога не знае какво може да направи един луд.

— Добре — съгласявам се безропотно.

Не, не мога да повярвам, че всичко това ми се случва. Поглеждам добродушното, силно разтревожено лице на татко и едва сдържам сълзите си. О, защо, ЗАЩО не си признах истината пред мама и татко?! Защо допуснах да изпадна в подобно положение?!

— Изглеждаш ми потресена, миличка — съчувствено ме погалва по рамото Дженис. — Най-добре се прибери вътре и пийни чаша чай.

— Да — казвам. — Точно така и ще направя.

Татко ме повежда към къщата, като грижовно ме придържа под ръка, сякаш съм нещо като инвалид.


Ситуацията определено излиза тотално изпод контрол. Сега не само се чувствам като последния боклук, но вече нямам и усещането, че съм в безопасност. И помен няма от уютния ми пашкул. Чувствам се беззащитна и уязвима. Седя на дивана до мама, пием чай и гледаме „Стани богат“, но всеки долетял отвън звук ме кара да подскачам от нерви.

Ами ако Дерек Смийт е тръгнал натук? Колко време ще му отнеме да стигне с колата от Лондон? Час и половина? Може би два, ако движението е натоварено?

Не, не би го направил. Зает човек е все пак.

Но БИ МОГЪЛ и да го направи.

Или пък да изпрати хора да ме приберат. О, Боже! Стомахът ме присвива от страх само като си представя заплашителните на вид мъжища в черни кожени якета. Започвам да се чувствам така, сякаш някой наистина ме преследва със зла умисъл.

Започва рекламна пауза. Мама взема някакъв каталог на стоки за градина и казва:

— Виж каква прелестна къщичка за птици. Каня се да поръчам една за градината.

— Страхотно — измърморвам разсеяно.

— Предлагат и чудесни сандъчета за прозорци — добавя тя. — Апартаментът ви в Лондон само ще спечели, ако му сложите малко цветя по прозорците.

— Аха — отвръщам. — Може би.

— Да ти поръчам ли две на твое име? Не са скъпи.

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Можеш да платиш с чек или с „Виза“… — потупва тя с пръст страницата.

— Не, мамо, наистина — отговарям с малко по-остър тон.

— Можеш просто да им звъннеш, да им кажеш номера на „Виза“ картата си и адреса, на който да ти ги доставят.

— Стига, мамо — повишавам рязко тон. — Не ги искам, ясно ли е?

Мама ми хвърля изненадан, леко укоризнен поглед, после отгръща каталога на следващата страница. А аз оставам загледана в нея, изведнъж задушена от паника. Моята „Виза“ карта е невалидна. „Суич“ картата ми също е невалидна. Всичките ми карти са невалидни. Нищо не ми върви. А тя дори не подозира.

Не, не мисли за това! Не мисли за това!! Грабвам от ниската масичка някакъв стар брой на „Рейдио Таймс“ и започвам автоматично да го прелиствам, без всъщност да забелязвам каквото и да било.

— Жалко за Мартин и Дженис, нали? — казва мама, вдигайки поглед от каталога си. — Да решат да се прехвърлят към друг фонд само две седмици преди такъв великолепен случай да забогатеят! Ама че лош късмет! Срамота!

— Да, знам — измърморвам, забила поглед в отворената страница пред мен.

Не, не искам да ми се напомня за Мартин и Дженис!

— И какво ужасно съвпадение — поклаща глава мама. — Това, че компанията лансира новия си фонд точно преди да бъде придобита. Сигурно стотици други хора, подобно на Мартин и Дженис, също са изгубили от цялата тази работа. Ужасно наистина! — възкликва мама огорчено, после поглежда към телевизора и добавя: — О, ето че продължава.

Откъм телевизора долита познатата мелодия на играта и ръкоплясканията на публиката в студиото. Но аз не ги чувам, както не чувам и поредния въпрос към участниците. Мисля по онова, което мама току-що каза. Ужасно съвпадение… Само че съвпадение май не е точната дума, нали така? Защото всъщност Дженис и Мартин са получили изпратено от банката циркулярно писмо с твърде настойчивия съвет да прехвърлят спестяванията си в новия фонд. Дори са им обещали награда, ако го направят, нали? Стенен часовник.

Защо?

Изведнъж усещам прилив на енергия. Иска ми се да видя писмото от „Флагстаф Лайф“… да проверя кога точно са го разпратили до инвеститорите си, колко дни преди банката да бъде придобита от „Скотиш Прайм“.

— Хм, труден въпрос — измърморва мама, загледана в екрана. — Може да е всеки от четирите отговора.

— Ще отскоча до Мартин и Дженис за малко — казвам и ставам. — Няма да се бавя.


Когато Мартин ми отваря вратата, виждам, че двамата с Дженис също са пред телевизора и гледат „Стани богат“.

— Здрасти — казвам смутено. — Чудех се… дали можем да поговорим за минутка?

— Разбира се! — отвръща Мартин. — Влизай! Ще пийнеш ли чаша шери?

— О! — отронвам, леко шокирана. (Не че имам нещо против пиенето, естествено, но още няма и пет следобед все пак…) — Ами… добре.

— Никога не е прекалено рано за чаша шери! — възкликва Мартин, сякаш прочел мислите ми.

— И аз бих пийнала още една, Мартин — обажда се Дженис откъм дневната.

Това ме довършва. Съседите ни са алкохолици!

О, Боже, може би те са се пропили по моя вина. Може би финансовата загуба ги е подтикнала да търсят утеха в алкохола и телевизионните шоупрограми.

— Чудех се дали… — пристъпвам притеснено от крак на крак на прага на дневната, докато Мартин пълни три чаши с тъмнокехлибарено шери. — Ей така, от чисто любопитство, ми се ще пак да погледна онова писмо от „Флагстаф Лайф“, в което ви съветват да се прехвърлите към новия им фонд. Интересно ми е кога ли са го изпратили.

— Получихме го точно в деня, когато говорихме с теб. Защо? — пита Мартин, но в следващия миг ми подава чаша шери и вдига своята за наздравица: — За твое здраве, Беки.

— Наздраве — отговарям и отпивам глътка кехлибарена течност. — Питам се дали…

— Влизай де, влизай и сядай — прекъсва ме той, като ме побутва по-навътре в дневната. После подава чаша шери на Дженис, отново надига своята и добавя: — Заповядай, скъпа. Наздраве! На екс!

— Шшшт! — изшътква тя, като отпива от чашата си. — Разсейваш ме, а въпросите не са никак лесни.

— Помислих си, че ще е добре да поразровя малко тази история с фондовете — обяснявам шепнешком на Мартин. — Има нещо в нея, което не ми харесва.

— Отговор А. Браво! И аз така си мислех! — провиква се изведнъж Дженис въодушевено.

— Чудесно, скъпа! — отвръща й Мартин, ровейки в едно от чекмеджетата на секретера до нас. — Ето, заповядай — добавя той, като ми подава писмото. — Статия ли се каниш да пишеш или какво?

— Вероятно — отговарям. — Имаш ли нещо против да го взема?

— Не, разбира се — свива рамене Мартин. — Вземи го.

— Шшшт! — обажда се отново Дженис. — Разсейвате ме!

— Ами добре тогава — прошепвам. — В такъв случай аз ще… няма да ви преча повече.

— Це! Це! — изкрещява изведнъж Дженис. — Не е А, бе глупако!

— И… благодаря за шерито — добавям, като го доизпивам на един дъх и потръпвам от разлялата се в гърлото ми пареща сладост.

Оставям чашата си на близката секция и излизам на пръсти от дневната.


Половин час по-късно, седнала пред бюрото в детската ми стая, прочитам за не знам кой си пореден път писмото от „Флагстаф Лайф“ и вече съм напълно убедена, че в цялата работа има нещо гнило. Вероятно стотици инвеститори са решили да прехвърлят спестяванията си към този техен новоизмислен фонд, поблазнени от предложението им да получат като подарък старинен стенен часовник… и така са пропуснали възможността да спечелят значително от сделката между двете банки. И най-важното — колко ли пари е спестила „Флагстаф Лайф“ с този номер? Изведнъж си давам сметка, че наистина искам да разбера каква е играта. И нещо повече — осъзнавам, че действително ми се иска да напиша статия по този въпрос. Всъщност, за първи път през живота си изпитвам жив интерес към някаква финансова тема.