Няма ги, изобщо не съществуват — и банката, и „Виза“, и „Октагон“. В един миг са се изпарили яко дим от живота ми.

Обаждам се единствено в офиса, защото не ми се ще да ме уволнят поради неявяване на работа. Звънвам им в 9.20 ч. — докато Филип все още го няма — и разменям няколко думи с Мейвис от рецепцията.

— Здрасти, Мейвис — изхриптявам в слушалката. — Ребека Блумууд се обажда. Би ли съобщила на Филип, че съм болна, моля те?

— Но да, разбира се — отвръща Мейвис. — Горкичката, да не е бронхит?

— Не знам още — изхриптявам отново. — Записах си час при лекар. Трябва да тръгвам, за да не закъснея. Бай-бай.

И това е всичко. Кратко телефонно обаждане и вече съм свободна. Никой нищо не подозира. (Няма никакви основания за подозрение, нали така?) Имам чувството, че ще литна от облекчение.

Колко лесно било да избягаш! Фасулска работа. Как не съм се сетила по-рано?!

Усещам, че някъде дълбоко в ума ми, като злобен гремлии, се върти мисълта, че е невъзможно да остана тук завинаги. И че рано или късно проблемите отново ще ме налегнат.

Добре де, важното е, че няма да е точно сега. Нито пък в близко бъдеще. А междувременно няма дори да си помислям за тях. Ще си направя чаша силен чай, ще се закотвя пред телевизора за предаването „Сутрешно кафе“ и просто ще изключа от съзнанието си всичко друго.

Когато влизам в кухнята, заварвам татко да седи на масата и да си чете вестника. Във въздуха се носи ухание на печени филийки, а за звуков фон служи — както винаги — програмата на „Радио 4“. Всичко си е както навремето, когато бях малка и все още живеех вкъщи. Колко по-простичък беще животът тогава! Колко по-лесно беще да се живее! Никакви сметки за плащане, никакви задължения и отговорности, никакви заплашителни писма. Изведнъж ме обзема огромна носталгия, усещам очите ми да се насълзяват, извръщам се към мивката и припряно се заемам да пълня чайника.

— Интересна новина — казва татко, прощумолявайки със страниците на „Дейли Телеграф“.

— О, така ли? — питам и слагам пакетче чай в една от големите керамични чаши. — И каква е тя?

— „Скотиш Прайм“ придобива „Флагстаф Лайф“.

— А, да — измърморвам неопределено. — Да, разбира се. Май бях чула, че се подготвя подобна сделка.

— Всички инвеститори във „Флагстаф Лайф“ ще получат за акциите си твърде солидни суми. Най-големите, изплащани когато и да било при подобни сделки, както пише във вестника.

— Страхотно — казвам с престорен интерес.

Вземам оставеното върху масата списание „Домакинство“, прелиствам го и се зачитам в хороскопа си.

Нещо обаче ме гложди и не мога да се съсредоточа. „Флагстаф Лайф“? Защо ми звучи така познато? С кого говорих наскоро за…

— Мартин и Дженис! — възкликвам изведнъж. — Ами да, те са инвеститори на „Флагстаф Лайф“. От петнадесет години държат спестяванията си при тях.

— Е, ударили са джакпота значи — отбелязва татко. — Тук пише, че колкото по-дълго си инвестирал, толкова по-голяма сума ще получиш.

Той отгръща вестника на следващата страница, а аз се отпускам унило на стола си, втренчила невиждащ поглед в чашата чай и в страницата с рецепти за великденски козунаци на „Домакинство“. Изведнъж се улавям, че си мисля с неприязън: „Не е честно! Не може ли и аз да получа изневиделица огромна сума пари? Защо някой не вземе да придобие Ендуич Банк? И да ме обезщети за това така щедро, че парите да ми стигнат да изплатя задълженията по кредита си. А междувременно и да уволни Дерек Смийт.“

— Някакви планове за деня? — пита татко, като вдига поглед от вестника си и ме поглежда.

— Ами… не, всъщност — отвръщам и отпивам глътка чай. Някакви планове за остатъка от живота ми? Ами… не, всъщност.


В крайна сметка прекарвам една много приятна и безгрижна сутрин, помагайки на мама да сортира купчина дрехи за някаква благотворителна разпродажба. В 12.30 ч. отиваме в кухнята, за да си направим по един сандвич. Като поглеждам часовника на стената, за миг се сещам, че точно преди три часа е трябвало да се явя на среща в Ендуич Банк — но тази мисъл е някак смътна, като приглушен звук. Сега всъщност целият ми лондонски живот ми се струва безкрайно отдалечен и нереален. ТУК е моето място. Далеч от влудяващите градски тълпи. У дома, при мама и татко, където се живее спокойно и простичко.

След като приключваме с обяда, излизам в градината с един от каталозите за търговия по пощата, които мама получава с купища. Сядам да го разгледам на пейката до ябълковото дърво. След малко чувам глас откъм оградата към съседите и вдигам поглед. Над нея се е привел Мартин. Хммм. Точно в този момент не съм особено склонна да разговарям с него.

— Здрасти, Беки — казва той тихо. — Добре ли си?

— Чудесно, благодаря — отвръщам сухо.

„И не си падам по сина ви“, изкушавам се да добавя. Но знам, че не би имало никакъв смисъл, защото Мартин и Дженис няма да ми повярват, ами ще решат, че просто съм изпаднала в стадий на отричане, нали така?

— Беки! — възкликва Дженис, която се появява на оградата до Мартин, с градинарска лопатка в ръка. — Чухме за твоя… преследвач — шепнешком добавя тя.

— Това е криминално деяние — заявява ядосано Мартин. — Мястото на такива хора е в затвора!

— Ако можем с нещо да помогнем… — предлага Дженис. — Само ни кажи какво и ще го направим.

— Ама не, добре съм, наистина — отвръщам, вече малко по-благоразположена към тях. — Искам само да поостана известно време тук. Да се махна от цялата онази лудост.

— Правилно — казва Мартин. — Мъдро решение. Умно момиче си ни ти.

— Точно тази сутрин казвах на Мартин, че трябва да си наемеш бодигард — отбелязва Дженис.

— И да знаеш, малко предпазливост никога не е излишна — отбелязва Мартин. — Особено в наши дни.

— Цената на славата — казва Дженис и клати съкрушено глава. — Цената на славата.

— Както и да е — опитвам се да отклоня разговора от темата за моя преследвач. — А вие как сте?

— О, добре сме, добре сме и двамата, предполагам — отвръща Мартин.

С изненада откривам известна изкуствена приповдигнатост в тона на гласа му. Настава мълчание. Попоглеждам към Дженис, която смръщва вежди и лекичко врътва глава.

— Сигурно сте доволни от новината — подхвърлям ведро. — За „Флагстаф Лайф“, имам предвид.

Отново настава мълчание.

— Е, можеше и да бъдем — отвръща доста мрачно Мартин.

— Но пък кой ли можеше да го предвиди — отбелязва Дженис, като свива рамене. — Така е то в живота. Всичко е въпрос на късмет.

— В какъв смисъл? — питам озадачено. — Всички инвеститори ще получат доста солидна сума, доколкото разбрах.

— Изглежда, че… — потърква с длан лицето си Мартин — …нашият случай не е такъв.

— Но… защо?

— Мартин им се обади днес сутринта — започва да ми обяснява Дженис. — За да разбере колко точно ще вземем. Защото във вестниците пише, че дългосрочните инвеститори ще получат ХИЛЯДИ. Но… — Тя млъква и поглежда Мартин.

— Но какво? — питам, обзета от тревожно предчувствие.

— Изглежда, че сме отпаднали от класацията — отбелязва Мартин мрачно. — Защото сме прехвърлили инвестициите си в друг фонд. Ако бяхме си останали в предишния, щяхме да… — Мартин се покашля с неудобство. — Всъщност, пак ще получим НЕЩИЧКО… някъде около стотина лири.

Зяпвам го неразбиращо.

— Но вие се прехвърлихте само преди… преди…

— Преди две седмици — казва Мартин. — И точно в това е иронията. Да бяхме поизчакали само още мъничко… Но каквото било, било. Няма никакъв смисъл да се хленчи след дъжд качулка — довършва той примирено и се усмихва на Дженис, която също му се усмихва.

А аз отклонявам поглед встрани и прехапвам устни.

Изведнъж усещам в душата ми да се промъква гаден хлад. Защото те решиха да прехвърлят парите си въз основа на моя съвет, нали така? Попитаха ме дали да се прехвърлят към друг фонд и аз ги посъветвах да го направят. Но като се замисля сега… не бях ли подочула вече нещо за предстоящата сделка с „Флагстаф Лайф“? О, Боже! Възможно ли е да съм знаела какво ще се случи? И да съм могла да предпазя Мартин и Дженис?

— Никой не би могъл да знае предварително за подобни неща — казва Дженис и утешително слага ръка върху рамото на съпруга си. — Държат ги в тайна до последния момент, нали, Беки?

Гърлото ми е твърде свито, за да й отговоря. Сега вече много добре си спомням всичко. Първо Алиша спомена за предстоящото придобиване на „Флагстаф Лайф“. В деня, преди да дойда да видя мама и татко. А после и Филип каза нещо по този повод в офиса. Нещо за това, че инвеститорите във „Флагстаф Лайф“ ще спечелят добре от цялата работа. Само че… аз всъщност не го и слушах какво говори. Точно тогава бях заета с друго… лакирах си ноктите.

— Казаха, че сме щели да вземем двадесет хиляди лири, ако сме били останали — казва Мартин унило. — Лошо да ти стане, само като си го помислиш. Но въпреки всичко, Дженис е права. Нямаше как да знаем. Никой не е знаел какво се готви.

О, Боже! Аз съм виновна. За всичко съм виновна аз! Ако бях използвала ума си и поне веднъж в живота си да бях ПОРАЗМИСЛИЛА, преди да…

— О, Беки, не гледай толкова тъжно! — възкликва Дженис. — Ти нямаш никаква вина за станалото! Не си знаела! Никой не е знаел! Никой от нас не би могъл да…

— Аз го знаех — чувам се да казвам мрачно. Настъпва потресено мълчание.

— Какво? — най-сетне пита тихо Дженис.

— Не че съм го знаела съвсем точно — обяснявам, забила поглед в земята, — но бях чула да се носи слух за тази сделка. И трябваше да ви предупредя, когато ми поискахте съвет. Трябваше да ви кажа да поизчакате. Но в момента изобщо не… не помислих. Не си припомних какво съм чула. — Насилвам се да вдигна очи към тях и срещам удивения поглед на Мартин. — Аз… Наистина много съжалявам. Загубихте по моя вина.

Настъпва тягостно мълчание. Дженис и Мартин се споглеждат, а аз обгръщам с ръце раменете си и се присвивам, обзета от ненавист и презрение към самата себе си. Чувам телефонът в къщата да звъни и стъпките на татко, който отива да го вдигне.