Поспирам на ъгъла в очакване да светне зелено, за да пресека. Погледът ми неволно попада върху кашмирените пуловери, изложени на една витрина вляво от мен. Сред тях мярвам и една пурпурно-червена риза за голф от „Прингъл“. Изведнъж сълзи на облекчение изпълват очите ми. Има едно място на този свят, където мога да отида. Място, където винаги мога да отида.

У дома. У дома при мама и татко.

Шестнадесет

Когато същия следобед се появявам най-неочаквано в къщата на родителите ми и заявявам, че искам да остана няколко дни при тях, това не само че не ги шокира, но, изглежда, дори не ги и изненадва.

Всъщност, приемат го толкова спокойно — като нещо съвсем в реда на нещата, — че започвам да се чудя дали пък не са го очаквали през цялото време, още откакто се преместих да живея в Лондон. Дали не са ме чакали всеки Божи ден да се появя на прага, без багаж и със зачервени от плач очи? Подхождат към ситуацията хладнокръвно, като екип на „Бърза помощ“, на който му предстои да се справи с поредния спешен случай.

Така де, като изключим това, че лекарите от „Бърза помощ“ сигурно няма да губят време в спорове как да съживят пациента. Слушам ги няколко минути и ми се приисква да изляза на улицата, за да им дам време да изяснят стратегията си, после пак да звънна на вратата им.

— Качи се и си вземи една гореща вана — нарежда ми мама преди още да съм си оставила чантата. — Сигурно си изтощена!

— Не е нужно да си взема вана, ако не иска! — сопва й се татко. — Може да иска да пийне нещо! Искаш ли да пийнеш нещо, миличка?

— Смяташ ли, че е РАЗУМНО да й предлагаш алкохол? — пита мама многозначително, като му мята крадешком поглед с подтекст „Ами ако е пила успокоителни?“

— Не, благодаря — отговарям на татко. — Но с удоволствие бих изпила чаша чай.

— Естествено! — възкликва мама. — Греъм, върви да включиш котлона — нарежда тя на татко и отново го поглежда многозначително. В мига, в който той изчезва в кухнята, мама се привежда към мен и пита подчертано тихо и задушевно:

— Добре ли си, миличко? Нещо… не е наред ли?

О, Боже, когато човек се чувства кофти, едва ли има по-добро средство за разплакване от изпълнения със съчувствие и обич глас на собствената му майка.

— Ами… — заеквам със свито гърло и напиращи сълзи — …била съм и по-добре. Просто в момента… в момента съм изпаднала в малко по-трудна ситуация. Но всичко ще се оправи в крайна сметка — довършвам, като присвивам леко рамене и отклонявам поглед встрани.

— Защото… — подема мама, снижавайки още повече глас, — …баща ти не е чак толкова старомоден, колкото изглежда. Убедена съм, че ако става дума за това ние да поемем… да поемем Бебчо, а ти да си гледаш кариерата…

КАКВО?

— Не се тревожи, мамо! — прекъсвам я остро. — Не съм бременна!

— Не съм казала, че си бременна — изчервява се леко тя. — Исках само да знаеш, че сме готови да ти предложим безусловна подкрепа изцяло и във всичко.

По дяволите, що за родители имам?! Прекалено много сапунени сериали гледат, това им е проблемът! Всъщност, те двамата вероятно се НАДЯВАТ да съм бременна. От някой женен злодей, когото евентуално да убият и да заровят тялото му в двора.

Пък и каква е тази дивотия, че били готови да ми предложат „безусловна подкрепа изцяло и във всичко“? Така де, преди да започне да гледа всеки следобед „Езерото Рики“, мама за нищо на света не би изръсила подобна глупост.

— Е, хайде сега — подема мама, — ела да се отпуснеш с чаша ободрителен чай.

Послушно влизам след нея в кухнята, където тримата сядаме на масата, за да се ободрим с чаша чай. И да си призная, наистина започвам да се чувствам по-добре. Горещ силен чай и сладки, чиито пълнеж е от шоколад с ром. Върхът! Затварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. Когато след миг ги отварям отново, изненадвам родителите ми да ме гледат с изписано по лицата им жадно любопитство. Мама веднага го прикрива с усмивка, а татко — с покашляне, но е пределно ясно, че и двамата буквално УМИРАТ от любопитство да узнаят какво ми се е случило.

— И така — казвам и двамата вдигат рязко глави към мен, — вие сте добре, надявам се?

— О, да — отвръща мама, — НИЕ сме добре.

Отново настъпва мълчание.

— Беки? — най-сетне се обажда татко със сериозен, почти тържествен тон, при което двете с мама се обръщаме към него. — Да нямаш някакви неприятности, за които би следвало да знаем? Не, не ни казвай, ако нямаш желание да го споделиш с нас — бърза да добави той. — Но искам да знаеш… ние и двамата ще бъдем винаги и във всичко до теб.

Поредният тъпизъм а ла „Езерото Рики“. Ааа, не! Родителите ми би трябвало да излизат по-често и да общуват повече с нормални хора.

— Добре ли си, миличко? — пита мама нежно.

Казва го с толкова обич и разбиране, че неволно сърцето ми се свива, с разтреперана ръка оставям чашата си върху масата и отговарям:

— Да си призная, в момента имам известни неприятности. Не исках да ви тревожа, затова и не съм ви казала нищо досега…

Усещам как очите ми се напълват със сълзи.

— Какви неприятности? — пита мама с ясно доловима паника в гласа. — Господи, да не си станала наркоманка?! Това е, нали?

— Не! Не съм станала наркоманка! — Възкликвам възмутено. — Проблемът е, че аз… аз чисто и просто…

Отпивам голяма глътка от чашата си. О, Боже, по-трудно е, отколкото си го представях! Хайде, Ребека, кажи го най-сетне! Изплюй камъчето!

Стисвам клепачи и сграбчвам още по-здраво чашата си.

— Истината е, че аз… — започвам бавно.

— Да? — отронва подканящо мама.

— Истината е, че… — Отварям очи и довършвам бързо: — …един човек ме преследва. Един мъж на име… на име Дерек Смийт.

Настава гробно мълчание. По едно време чувам как баща ми си поема дълбоко дъх, за да заговори.

— Знаех си аз! — изпреварва го мама с изтънял от напрежение треперлив гласец. — Знаех си! Предусещах, че нещо не е наред!

— И ДВАМАТА предусещахме, че нещо не е наред! — подчертава татко и тежко обляга лакти на масата. — От колко време, Беки?

— Ами, ъъъ… вече от няколко месеца — отвръщам, забила поглед в чашата си. — Всъщност, само ми … досажда. Не че ме заплашва или нещо подобно. Само че аз… не издържам повече.

— А кой е този Дерек Смийт? — пита татко. — Познаваме ли го?

— Не, не мисля. Запознах се с него в… Запознах се с него служебно.

— Ами да, разбира се! — възкликва мама. — Младо, хубаво момиче като теб, с престижна кариера… Знаех си, че така ще стане!

— Той също ли е журналист? — пита татко.

Поклащам глава отрицателно и пояснявам:

— Не, работи в Ендуич Банк. И непрекъснато ми звъни по телефона, уж че отговарял за банковата ми сметка. Звучи правдоподобно, но е ужасно настъпателен и това ме потиска.

Отново настъпва мълчание — родителите ми осмислят чутото, а аз захапвам поредната шоколадова сладка с ром.

— Е… — казва мама най-сетне, — мисля, че трябва да се обадим в полицията.

— Не! — възкликвам и от устата ми се посипват трохи от сладката. — Не искам да замесвам полицията! Той всъщност не ме е заплашвал или нещо подобно. Просто е адски досаден. И си помислих, че ако изчезна за малко от града…

— Разбирам — казва татко и поглежда многозначително мама. — Има резон в това.

— Така че ще ви помоля — стисвам здраво длани в скута си, — ако позвъни тук, да кажете, че съм заминала нанякъде и не знаете на какъв номер може да ме намери. Както и да казвате същото на всеки, който ме потърси. Дори на Сузи.

— Сигурна ли си? — пита мама, смръщила вежди неуверено. — Няма ли да е по-добре да се обърнем към полицията?

— Не! — възкликвам настойчиво. — Това само ще го накара да се почувства още по-важен. Просто искам да изчезна за известно време.

— Няма проблем — казва татко. — Що се отнася до нас, не си тук и не знаем къде си.

Пресяга се през масата и слага успокоително ръка върху стиснатите ми длани. Виждам изписаната по лицето му тревога и започвам да се ненавиждам заради постъпката си. Изпитвам толкова остро чувство на вина, че за един кратък миг ме обзема желание да избухна в сълзи и да им разкажа всичко, възможно най-откровено.

Но… не, не мога да го направя. За нищо на света не мога да призная пред моите обичливи и мили родители, че тяхната уж преуспяваща дъщеря, с уж престижна работа в действителност е неуспяваща да се справя с живота измамница, затънала до ушите в дългове.


И така, вечеряме (купен от супермаркета пай с месо и зеленчуци), гледаме заедно някакъв филм по Агата Кристи, след което се качвам горе в моята стая, намъквам една стара памучна нощница и се мушвам в леглото. На другата сутрин се събуждам много по-щастлива и така добре отпочинала, както не съм била от седмици наред.

А което е най-важното — както си лежа, загледана в тавана на някогашната си детска стая, се чувствам в пълна безопасност. Скрита като в пашкул от останалия свят; уютно увита в памук. Докато съм тук, никой не може да се докопа до мен. Всъщност, никой дори НЕ ЗНАЕ, че съм тук. Няма да получавам гадни писма, нито гадни телефонни обаждания, нито пък гадни посещения. Сякаш се намирам в манастир. От плещите ми е свалено бремето на всяка отговорност. Все едно че съм отново петнадесетгодишна и не е нужно да се тревожа за каквото и да било, освен да си напиша домашното. (А на всичкото отгоре нямам и нищо за домашно.)

Вече е станало девет, когато най-сетне решавам да напусна убежището си. Измъквайки се от леглото, изведнъж се сещам, че на километри оттук, в Лондон, Дерек Смийт ми очаква да се появя на срещата ни, която е след половин час. Леко потръпвам от неудобство и за момент дори се чудя дали да не звънна в банката с някакво правдоподобно извинение. Но още докато обмислям какво точно да кажа, много добре си знам, че няма да го направя. Всъщност, дори не искам и да си спомням за банката. Искам да забравя абсолютно всичко.