Бръквам в чантата си, за да се уверя, че не съм си забравила портфейла. Тук е.

Само нещо мъничко, колкото да се ободря. Памучна блузка или друга някаква дреболийка. Или дори шишенце пенливи ароматизирани гранули за вана. НЕОБХОДИМО ми е да си купя поне нещичко. Няма да харча много. Просто влизам и…

Всъщност, вече съм влязла. Господи, какво облекчение! Уханната топлина, светлините… Това тук е моят свят! Това е естествената ми среда!


И все пак, дори когато се озовавам в отдела за тениски и памучни блузи, не съм толкова щастлива, колкото би трябвало да бъда. Ровя из струпаните по рафтовете блузки, като напразно се опитвам да събудя в себе си онова приповдигнато и сладостно усещане, което имам винаги, когато си купувам някоя глезотийка. Днес обаче чувствам странна пустота в душата си. Въпреки всичко си избирам една къса до кръста памучна блузка с голяма сребърна звезда отпред на гърдите и я премятам през ръката си, като се опитвам да си внуша, че вече се чувствам по-добре. После забелязвам рафт с натрупани по него най-различни пеньоари. Един нов пеньоар никога не е излишен.

Докато опипвам и галя с пръсти един прелестен бял пеньоар на ромбчета, някъде дълбоко в главата си чувам далечен гласец (сякаш долита от намалено почти до минимум радио): „Не го прави. Затънала си в дългове. Не го прави. Затънала си в дългове.“

Добре де, да, може и така да се каже.

Но пък, от друга страна, честно, има ли значение?! Това дали ще си го купя или не вече нищо не може да промени. Твърде късно е. И без друго съм затънала в дългове; просто ще затъна още мъничко по-дълбоко. Почти яростно дръпвам пеньоара от рафта и го премятам през ръката си. После посягам към чехличките от същия бял плат на ромбчета. Съвършено безсмислено е да си купиш пеньоар, а да нямаш подходящи чехлички за него.

Изходът с касите е точно от лявата ми страна, но аз се правя, че не го виждам. Все още не съм свършила. Отправям се към ескалаторите и се качвам на етажа със спалното бельо и домашните потреби. Време е за нов спален комплект — бял, за да е в тон с новия ми пеньоар. А също и за две дълги и кръгли декоративни възглавници. Ах, да, и за една кувертюра от изкуствена кожа.

Всеки път, когато прибавям по нещо към купчината си с покупки, усещам в гърдите ми да припламва искра на удоволствие — като пукот на фойерверк. И за един кратък момент всичко е великолепно. После обаче блясъкът и искрите се стопяват и аз отново потъвам в студения мрак. И трескаво се оглеждам за поредния фойерверк. Огромна ароматизирана свещ. Комплект гел и лосион за баня от „Джо Малоуни“. Ръчно изработена красива декоративна торбичка с изсушени ароматни цветчета. Сияйна искра… мрак. Сияйна искра… мрак. Но всеки път блясъкът на фойерверка е все по-кратък и по-кратък. Защо удоволствието ми се стопява така бързо? Защо не се чувствам щастлива?

— Имате ли нужда от помощ? — прекъсва мислите ми някакъв глас.

Вдигам поглед и виждам пред себе си млада продавачка, облечена в униформените за „Октагон“ бяла блуза и бели ленени панталони, която загрижено гледа струпаните на пода покупки.

— Какво ще кажете да ви помогна да ги носите?

— Ами… — започвам неуверено и поглеждам надолу към купчината в краката ми. Станала е доста голяма всъщност. — Не, не се притеснявайте. Смятам да… Просто ще платя тези тук.

Двете заедно успяваме някак си да довлечем всичките ми покупки по пода от буково дърво до стилния гранитен постамент насред отдела, където е касата, и продавачката започва да ги сканира една след друга. Оказва се, че дългите декоративни възглавници са намалени — не го бях забелязала — и докато касиерката преизчислява цената им, зад мен се извива дълга опашка.

— Общо 370.56 лири — казва най-сетне касиерката И ми се усмихва. — Как желаете да платите?

— Ъъъ… със „Суич“ карта — отвръщам и изваждам портфейла си.

Докато касиерката прокарва картата ми през машинката, аз оглеждам струпалите пред мен торби с покупките и се чудя как ли ще успея да ги домъкна до апартамента.

На секундата обаче пропъждам тази мисъл от главата си. Не, не искам да мисля за апартамента — за Сузи, за Таркуин, за станалото снощи… Искам да го забравя всичко това.

— Съжалявам — казва касиерката с извинителна усмивка, — но нещо с картата ви не е наред. Не приема сумата. — Подава ми обратно „Суич“ картата и пита: — Имате ли някаква друга?

— Ооо! — казвам и усещам, че се изчервявам. — Ами… ето ви една „Виза“.

Ама че неудобно! Какво пък не й е наред на „Суич“ картата ми? Според мен си изглежда съвсем нормално. Ще трябва да подам оплакване до банката.

Банката! Срещата с Дерек Смийт утре сутринта! О, Боже! Не, не мисли за това, Ребека! Бързо, мисли за нещо друго. Виж какви са интересни дъските на пода. Огледай се из магазина. След мен вече се е извила дълга опашка. Чувам хората да се покашлят и да пристъпят от крак на крак. Все по-нетърпеливо ме чакат да свърша. Срещам погледа на жената след мен и й се усмихвам криво.

— Не — казва касиерката. — И тази не е наред.

— Какво?! — възкликвам шокирано, като се извръщам към нея.

Как е възможно „Виза“ картата ми да не е наред? Та това е „ВИЗА“ картата ми, за Бога! Карта, която се приема навсякъде по света. Какво става?! Каква е тази шантава история? Пълна безсмислица! Пълна без…

Изведнъж мисълта ми сякаш се препъва и усещам да ме побиват ледени тръпки. Всички онези писма… Всички онези писма, дето ги заключвах в чекмеджето на тоалетката си… Няма начин да са били във връзка с…

Не! Няма начин да са анулирали „Виза“ картата ми! Абсурд!

Сърцето ми се разтуптява тревожно. Обзема ме паника. Добре де, знам, че имам някои издънки в плащането на сметките, но… имам нужда от „Виза“ картата си. Тя ми е ЖИЗНЕНО необходима! Нямат право да я анулират така… така изневиделица! Изведнъж се разтрепервам и сякаш ми прималява.

— Вижте, хората чакат — казва касиерката и ми посочва с жест опашката. — Ако не можете да платите…

— Разбира се, че мога да платя — прекъсвам я рязко, с пълното съзнание, че съм се изчервила като домат.

С треперещи ръце започвам да ровя из портфейла си и най-сетне измъквам сребърната си кредитна карта на редовен клиент на „Октагон“. Тъй като я бях забутала под другите, известно време не съм я ползвала.

— Ето — казвам, — ще платя с тази.

— Чудесно — отговаря касиерката вече не чак толкова любезно и пъхва картата в машинката.

Едва докато чакаме мълчаливо картата ми да бъде одобрена, започвам да се питам как всъщност стоят нещата с просрочения ми кредит в „Октагон“. Преди време май получих от тях едно доста остро писмо. Нещо за натрупани неплатени сметки и други подобни дивотии. Сигурна съм обаче, че отдавна съм ги разчистила. Или поне част от тях. Нали така? Убедена съм, че…

— Момент само, налага се да звънна по телефона — казва касиерката, загледана в екранчето на машинката, в която е пъхната картата ми.

Пресяга се и набира някакъв номер на телефона, който е до касовия апарат.

— Касата е — казва тя в слушалката. — Да ви издиктувам номера на една сметка…

Чувам някой да въздъхва шумно на опашката зад мен. Усещам как лицето ми пламва все повече и повече. Не смея да се огледам наоколо. Не смея да помръдна.

— Разбирам — казва касиерката и затваря телефона.

Вдига поглед към мен и когато виждам израза на лицето й, стомахът ми се свива. Няма и помен от предишната учтивост и извинителни усмивки. Гледа ме с неприкрита враждебност.

— От нашия финансов отдел настояват спешно да се свържете с тях — казва ми с остър тон касиерката. — Ще ви дам номера им.

— Няма проблем — отговарям, като се опитвам гласът ми да звучи непринудено. Подобно искане си е съвсем в реда на нещата, нали така? — Ще им се обадя при първа възможност. Благодаря.

Протягам ръка да си прибера картата. Вече ми е все тая за покупките. Искам единствено да се махна колкото се може по-бързо оттук.

— Съжалявам, но се боя, че сметката ви при нас е блокирана — казва касиерката, без изобщо да си дава труда да прояви поне малко тактичност и да говори по-тихо. — Налага се да анулирам картата ви.

Зяпвам я шокирано. Чувам как хората от опашката зад мен започват да шушукат и да се побутват.

— И ако не можете да платите по друг начин… — добавя касиерката, гледайки многозначително моите струпани върху лентата покупки. Новия ми пеньоар. Новия ми комплект спално бельо. Ароматизираната ми свещ. Подозрително огромна камара от най-разнородни неща. Неща, от които изобщо нямам нужда. И за които не мога да платя. Изведнъж усещам да ми прилошава дори само при вида им, да не говорим пък за ужасното неудобство, което изпитвам от цялата тази ситуация.

Мълчаливо кимвам с глава. Чувствам се така, сякаш са ме хванали да крада.

— Елза — обръща се касиерката към продавачката, — би ли върнала тези неща тук по рафтовете? В крайна сметка клиентката реши да не ги купува.

С подчертано безизразно изражение на лицето момичето започва да сваля пакетите от лентата.

— Следващият, моля — обръща се касиерката към опашката.

Жената зад мен пристъпва напред и с явно неудобство отбягва погледа ми. Бавно се обръщам и тръгвам към изхода. Никога, през целия си живот, не съм изживявала по-голямо унижение. Имам чувството, че всички ме гледат — продавачките, клиентите, всички! — като се побутват и шушукат зад гърба ми: „Видя ли? Видя ли какво стана?“

Вървя с омекнали крака, забила поглед в земята. Какъв кошмар! Трябва да се махна, трябва да се махна възможно най-бързо оттук. Да изляза от магазина на улицата и да отида…

Да отида… къде? Вкъщи, предполагам.

Не, не мога да се прибера вкъщи. Нямам сили да гледам Сузи в очите, която сигурно пак ще почне да ми повтаря колко мил човек бил Таркуин — още по-малко пък да налетя на самия него. О, Боже! При тази мисъл буквално ми прилошава.

Какво да направя? Къде да отида?

С треперещи крака поемам по тротоара, отклонявайки поглед встрани от подигравателно пищните витрини на магазините. Какво да направя? Къде да отида? Чувствам огромна пустота в душата си. Ушите ми бучат, вие ми се свят от обзелата ме паника.